Сергей Лукяненко
Последен патрул (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Не знам дали Лермонт би донесъл досиетата, или не. И изобщо не мога да си представя какво би направил. Сигурно все пак би избрал нов кандидат за ролята на огледален маг.

Но не ни позволиха да направим това.

Първо забелязах как се промени лицето на Лермонт. Той гледаше някъде встрани, към пътя.

После чух шум на двигател и се обърнах.

Малкият бял фургон, който се носеше по пътя, внезапно зави и с лекота събори символичната дървена ограда около къщата на Лермонт. Със силен вой на спирачки, хвърляйки изпод колелата пръст и чимове, фургонът спря.

Задните му врати бяха предварително свалени. Оттам изскочиха двама души, а третия, оставайки вътре, откри огън от закрепената на подставка картечница.

Първи реагира Фома. Той постави щит още щом колата влетя в градината му. А може би не е поставял? Може би това е защитно заклинание, инсталирано много отдавна за случаи като този?

Картечницата тракаше, звукът резонираше в купето и достигаше до нас, сякаш усилен от огромен ламаринен рупор. Заедно със звука вървеше и поток от олово. Но куршумите не достигаха до нас — спираха меко, за секунда висяха неподвижно във въздуха, като оживял специален ефект от кино-екшън, след което падаха на земята.

Двамата изскочили, и двамата с тъмни маски-качулки, залегнаха до фургона и откриха огън от автомати. От кабината засега не се показваше никой.

Те какво, да не са идиоти?

Семьон махна няколко пъти с ръка. Успях да забележа и безобидния Морфей, който дава на нападащите десетина секунди да продължат играта си на война, и мигновено действащият Опиум. Но заклинанията не сработиха, огънят продължаваше, куршумите продължаваха да засядат във въздуха пред нас. Аз се вгледах — не, не са Различни. Обикновени хора. Но на гърдите на всеки тлееше искрата на защитен амулет.

— Само не убивай! — извика Лермонт, когато вдигнах ръка.

За незабавно действие имах окачени само две Тройни остриета, изобщо не разчитах да попадна в такава битка. Метнах и двете, целейки се в картечницата. Първият заряд мина покрай нея, вторият улучи — и превърна оръжието в купчина накълцан метал. Грохота леко намаля, сега стреляха само автоматчиците, но някак неуверено, сякаш бяха открили невидимата бариера. Това е добре. Всяка защита има свой предел на насищане, картечният огън бързо би я извадил от строя.

Нападнаха ни хора! Обикновени хора, но снабдени със защитни амулети. Постъпка, не просто нечувана, но и глупава. Едно е да разстреляш маг от засада, при това — с дистанционно управляемо оръжие. А така, лице в лице, трима стрелци срещу трима магове… на какво разчитаха?

Само на това, да ни отвлекат вниманието!

Обърнах се точно навреме, за да видя бялата димна следа, носеща се към нас. Ракетата беше изстреляна от покрива на многоетажно здание, намиращо се на повече от километър оттук. Но ракетата явно беше управляема и идваше точно към беседката.

— Фома! — изкрещях аз, хвърляйки напосоки Фриз към ракетата. Но или темпоралното замразяване не уцели, или ракетата също беше защитена от магии — нищо не се случи.

— В Сумрака! — извика Лермонт.

Понякога е по-добре да се подчиниш, отколкото да измисляш свои, оригинални ходове. Аз прекрачих в Сумрака, потапяйки се почти веднага на втория слой. До мен се появи Лермонт — той също е сметнал първият слой за недостатъчна защита. Но за мое учудване, Фома не остана на втория слой — махна с ръка и се потопи по-дълбоко. Недоумявайки, аз все пак слязох след него на третия слой. Защо е всичко това? Силният взрив в реалният свят може да се отрази на първия слой, но до втория няма да достигне… а ако Фома е заподозрял най-ужасното, немислимото, то все едно — ядрения заряд изгаря материята по всички слоеве на мирозданието…

Сивата мъгла се освети от бял пламък. Земята под краката ни слабо се разтресе. Слабо, но се разтресе!

— Къде е Семьон? — извиках аз.

Лермонт само разпери ръце. Изчакахме още няколко секунди, докато в обикновения свят падаха шрапнелите, затихваха пламъците и се събаряха димящите остатъци от беседката.

А после излязохме обратно.

Спретнатата къщичка на Лермонт се бе лишила от всички стъкла. От прозореца на втория етаж стърчеше дебел клон, откъснат от взрива от близкото дърво.

Фургонът лежеше, обърнат настрани. До него лежаха две неподвижни тела. Третият, или картечаря, или благоразумно скрилия се шофьор, бавно пълзеше към оградата, влачейки неподвижните си крака.

Не изпитвах жалост към него. Това беше обикновен бандит, когото бяха използвали — за да ни отвлече вниманието от ракетата. Той е знаел какво го чака.

На мястото на беседката имаше малък кратер, покрит с бели стърготини. Над главите ни се въртяха и падаха картите за игра — по случайност не бяха изгорени, а просто хвърлени във въздуха.

Семьон беше до фургона. Той беше затворен в блестяща прозрачна топка, сякаш изработена от кристал. Топката бавно се търкаляше, а Семьон, разперил ръце и крака, се въртеше вътре. Позата му толкова смешно пародираше известната картина „златното сечение“, че глупаво се изхилих. Набитият късокрак Семьон изобщо не приличаше на мускулестия атлет, нарисуван от Леонардо да Винчи.

— Много неудобно заклинание. — с облекчение каза Лермонт. — Но надеждно.

Кристалната топка се покри с пукнатини и се разпадна на облачета пара. Семьон, който в този момент беше с главата надолу, ловко се извъртя и се приземи на краката си. Повъртя пръст в ухото си и попита:

— При вас това нещо обичайно за съботите ли е, господин Лермонт? Или е само по случай нашето пристигане?

Лермонт не реагира на беззлобното ехидство. Наклони глава настрани, сякаш се вслушваше в нечий глас. И се мръщеше — все повече и повече.

А после с две движения създаде пред себе си светещата рамка на портал. Каза:

— След мен, господа. Боя се, че всичко това е отвличащ маньовър.

Не успях да попитам какво смята да прави с преобърнатия фургон, взривената беседка, пълзящия бандит, появилите се на улицата съседи. До нас се отвори втори портал и от него започнаха да изскачат Различни.

Не просто Светли от Нощния Патрул — те бяха облечени в полицейска униформа, с бронирани жилетки и шлемове, с готови за стрелба автомати!

Да, Томас Римуващия, можеш да кокетничиш! Недооценявал технологиите! Виждам как ги недооценяваш…

Лермонт стъпи в портала. Аз се забавих, изчаквайки Семьон. А той изведнъж спря и впери поглед в слабичък риж мъж. Извика:

— Кевин! Дърт козел!

— Симон! Тъпа кратуно! — възторжено закрещя рижия. — Накъде? Почакай!

Те се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете с ентусиазма на побърканите зайчета от рекламата за батерии.

— После, после ще поприказваме. — измъквайки се от обятията на Кевин, измърмори Семьон. — Виж, порталът изстива… Донесох ти вино от Севастопол, помниш ли? Мускат!

Изплюх се и поклатих глава. Ама що за приказки — „после, после…“. В киното, героят, който казва такива думи на стар приятел, е обречен на скорошна смърт.

Остава само да се порадваме, че не сме герои от екшън.

Прекрачих в рамката на портала.

Млечно сияние около мен. Лекота, сравнима само с това, което изпитват космонавтите. Тайни пътеки, недостъпни за хората.

Какво ли ще правят там Различните в полицейски униформи? Ще изтриват паметта на случайните свидетели, ще премахват всички следи от взрива, ще разпитват нападателите, ако оживеят. Черна работа, от която всъщност се състои ежедневието на Патрулите.

Но кой е посмял? Да нападнеш сътрудник на Патрула си е доста безумна постъпка. Да нападнеш шефа на Патрула, плюс двама чуждестранни мага — това е съвсем нечувано. А да използваш за целта хора…

Изведнъж ясно осъзнах, че срещнатият в „Подземията“ французин също е човек. Не, не Висш маг, скрил същността си от мен. Обикновен човек. Но потресаващо ловък, хладнокръвен, артистичен. Не такава пешка, като изпратените на смърт бандити. Дали той не е изстрелял ракетата по нас?

Освен това има и вампир. Нима е Костя? Нима все пак е оживял?

И като капак на всичко — защитните амулети у бандитите, позволяващи им да спечелят време. Вампирите не са способни да създадат амулет. Това е работа на маг, чародей или вещица!

Тогава с какво сме се сблъскали? Кой се мъчи да проникне в Сумрака за наследството на Мерлин?

И способен ли е да се потопи до седмия слой…

Порталът свърши, както винаги, неочаквано. Бялото светене се сви в рамка, аз прекрачих през нея — и веднага ме хванаха за рамото, рязко ме дръпнаха наляво и надолу и ме скриха зад импровизираната барикада — няколко съборени стола.

Тъкмо навреме. Над главата ми изсвистя куршум

Бях в „Шотландските подземия“. В една от първите стаи.

До мен зад барикадата се криеше Лермонт, а на пода ме беше бутнал чернокож Различен от първо ниво. Съдейки по количеството заклинания, „окачени“ на пръстите му, това беше боен маг.

Отново изгърмя изстрел. Стреляха през отворената врата, водеща към следващата стая.

— Фома, какво става? — Аз го погледнах неразбиращо. — Защо лежим? Трябва да поставим Щит…

Лермонт дори не трепна, но пред вратата, затваряйки я напълно, се появи преграда. Не успях дори да се учудя от глупостта на шотландския маг и да се порадвам на своята проницателност, когато отново изгърмя изстрел и куршума изсвистя над нас. Бариерата не го удържа.

— Извинете, прибързах… — измърморих аз. — А през Сумрака?

— Същият проблем, като с ракетата. — поясни Лермонт. — Куршумите са омагьосани до втория слой.

— Ами да минем през третия!

— На третия има бариера! — напомни ми Лермонт. Аз засрамено млъкнах.

Тъмнокожият маг се надигна и метна в коридора няколко заклинания. Успях да забележа Опиум, Фриз и Чудовище. В отговор отново стреляха. Със същият точен, механичен ритъм…

— Лермонт, това е автомат! — бързо казах аз. — Лермонт, това е същият тип автомат, с който стреляха по мен!

— И какво от това? Защитен е от леки заклинания. Предлагаш да го ударим с файърболи, да направим пожар и да съборим моста върху нас?

Не, Томас Римуващия не се паникьосваше, не беше отчаян. Той явно се опитваше да измисли нещо. И сигурно имаше някакъв план. Само че аз не исках да чакам…

От портала, който продължаваше да виси във въздуха, излезе Семьон. Моментално клекна и бързо се скри зад барикадата. Да… понякога опитът е по-важен от Силата…

Някъде далеч, зад стените и вратите, се дочу вик. Сърцераздирателен човешки вик, прекъснат по средата.

…А понякога яростта е по-важна от опита.

Аз се плъзнах в Сумрака.

Първи слой. Декорациите сякаш станаха по-реални. Стените от гипсокартон и пластмаса станаха каменни, под краката ми запращяха някакви сухи стебла. Сигурно помещенията в Сумрака бяха изградени от човешката фантазия — оттук бяха минали твърде много хора, искрено приемайки правилата на играта, заставяйки се да повярват в подземията.

В подземия и дракони.

Малко драконче с червени люспи стоеше в каменна арка, преграждайки ми пътя. Дракончето ми стигаше до рамото, опираше се на две лапи и дълга, извита като тирбушон опашка. Ципестите криле нервно пляскаха по гърба му. Блестящите фасетъчни очи се втренчиха в мен, устата му се отвори — и изплю към мен топка пламък.

Ето какъв си бил в Сумрака, „Стрелец И“^[1]…

Аз отскочих към стената и метнах файърбол към дракончето. Съвсем малък, за да не предизвикам никакви сътресения в реалния свят.

А самият аз влязох във втория слой.

Подземието не се промени. Затова пък дракончето тук беше черно и малко по-високо. Очите му се закръглиха и потъмняха, появиха се и разперени уши. Люспите се превърнаха или в твърда козина, или в притиснати към тялото хитонови игли. Муцуната му се източи напред. Крилете се превърнаха в малки потрепващи лапи. Помислих си, че така би изглеждал хибрид между Чебурашка и крокодила Гена.

Муцуната се отвори и към мен полетя сноп сини искри.

Избягнах удара и се приближих няколко крачки. И, отново забравяйки за бариерата, тръгнах към третия слой на Сумрака.

Първо ми се стори, че съм се натъкнал на стена — гъвкава, еластична, но непроницаема стена. Но това беше само моментно усещане.

Миг — и се оказах на третия слой.

И веднага разбрах как се съчетава това с предсмъртния човешки вик.

Някой отново беше вдигнал бариерата. С нечия жива кръв.

Но затова пък тук нямаше драконче…

Затичах се по коридора, без да си правя труда да унищожавам робота-стрелец. Лермонт ще се справи и сам. Къде ще ходи. За мен е по-важно да хвана убиеца. Който и да е той — вампир, маг, чародей. Непознат — или бивш приятел…

Явно това беше централната част на „Подземията“. Съсредоточие на Сила, център на вихъра, дупка на ключалка. Същата „Кървава река“ — само че тук тя изглеждаше като канавка, пълна с бълбукаща, гъста като смола черна каша. Блестяща черна маса. А на нея — неподвижно тяло в бял халат, изцапан с кръв.

Явно този път се е разделил с живота си някой от наетите хора, работещи за Нощния Патрул на Единбург. Един от патолозите или друг експерт, работещ за Лермонт.

Нима Лермонт не е оставил в „Подземията“ надеждна охрана? Не е устроил засада на нападателите? Хвърлил е доверилите му се хора на произвола на съдбата?

Един поглед към реалния свят ми обясни всичко.

Оставил е. Устроил е.

Но е подценил силите на врага.

Преброих шест трупа в стаята. От тях трима бяха чужди — в полувоенно облекло, не принадлежащи към ничия армия, с автомати — а пълнителите леко проблясваха с омагьосаните си куршуми. Един беше Светъл маг от първо ниво. Мъртъв, разкъсан почти наполовина от изстреляният в упор автоматен откос. Неизразходваната сила бавно изтичаше от мага като мъглива бяла светлина. Другите двама от разстреляните бяха хора — наемни сътрудници на Нощния Патрул. Амулетите, които не ги бяха опазили, светеха на гърдите им. Те също бяха умрели с оръжие в ръка — мъртвите ръце още стискаха пистолетите.

Колко са били нападателите? И колко от тях вече са под третия слой?

Не успях да помисля — през Сумрака пробяга бърза сива сянка, потапяйки се от първия слой при мен, на третия. И пред мен се оказа Брус.

Господарят на вампирите не изглеждаше добре. Гърдите му бяха разкъсани от куршуми. Той дишаше тежко, зъбите му бяха удължени.

— Аха! — възкликнах аз с такъв възторг, че Брус веднага разбра всичко.

— Стой, Светъл! — закрещя той. — Аз съм на ваша страна! Дойдох по молба на Лермонт!

— А кой е стрелял по теб?

— Роботът в коридора!

Аз притворих очи, проследявайки „вампирската пътека“. Да, отпечатъците от краката на неживия минаваха през коридора, към входа на „Подземията“. Не той беше устроил кървавата баня.

Ето на кого е разчитал Лермонт, за да преодолее автоматичния стрелец. Мъртвият е трудно да се убие дори с омагьосани куршуми.

— Къде е той? — Аз не уточних въпроса си, но Брус разбра.

— Не знам! Не е от нашите! Чужденец! С него имаше двайсет човека, но вече всички са мъртви. И пазачите на Лермонт са мъртви!

— Да вървим след тях! — наредих аз.

Брус се поколеба. Погледна към кървящото тяло — за разлика от останалите, този беше мъртъв отскоро и трупът му присъстваше във всички слоеве на Сумрака едновременно. Смъртта е много силна магия…

— Дори не го помисляй! — предупредих го аз.

— На него вече му е все едно. — измърмори Брус. — На него му е все едно, а аз тепърва ще трябва да се бия!

Това беше гнусно, и това беше истина. Но да дам мъртъв сътрудник за храна на вампир…

— Ако пиеш кръв, бариерата ще се появи отново. — намерих аз аргумент в своя полза. — Да тръгваме. Ще потърпиш малко.

Брус изкриви лице, но не започна да спори. Наведе глава, сякаш смяташе да атакува препятствие, и слезе на четвъртия слой.

Аз се плъзнах след него.

Брус стоеше и се държеше за гърдите. Тресеше го. В очите му имаше неподправен страх. Освен Брус, тук нямаше никого. Никого и нищо — подземията изчезнаха. Само пясък, сив и цветен едновременно, само разпръснатите тук-там черни камъни… И розово-бялото небе без слънце.

— Антоне… не мога по-надолу.

— Бил ли си на петия?

— Не!

— Аз също. Да тръгваме!

— Няма да мога! — закрещя вампира. — Твойта мамка, не виждаш ли, че умирам!

— Ти отдавна вече си мъртъв!

Брус завъртя така яростно глава, сякаш искаше да я отвинти от шията си.

Ако имах поне капка съмнение, че се преструва, бих го принудил. Принудил, или упокоил завинаги.

Но слизането на четвъртия слой явно му бе отнело последните сили.

— Върви при Лермонт! — наредих аз.

С явно облекчение Брус се втурна обратно. Така се втурва от смъртоносните дълбини останалият без дъх гмуркач.

А аз започнах да търся сянката си върху пясъка.

Тя съществува. Не може да не хвърлям сянка. Непременно ще я намеря.

Иначе ще се случи нещо страшно.

Например — Мерлин ще възкръсне от мъртвите. И на помощ на Нощния Патрул на Единбург, вече понесъл тежки загуби, ще дойде огледален маг. Онзи, който въпреки всичко ще запази равновесието.

Фокусникът Егор.

И това ще бъде ослепителният миг на славата му — преди да загине, да се разтвори в сумрака, да бъде захвърлен в нищото от безжалостната воля на изначалните Сили.

Като че ли не сме използвали хора досега!

Аз заръмжах и направих крачка напред. Тази сянка не трябва да се търси по пясъка. Тази сянка е в самия мен.

Блъсна ме леден вятър — и аз пропаднах на петия слой на Сумрака.

С лице в зелената трева.

Духаше силен студен вятър. Слънчевата светлина се процеждаше през плаващите по небето виолетови облаци — тежки, сякаш от сняг. Хълмистата равнина, обрасла с висока бодлива трева, се простираше до хоризонта. Някъде далеч гърмяха гръмотевици и удряха мълнии — удряха обратно, от земята в небето, във виолетовите облаци.

Надигнах се и преглътнах — ушите ми бяха заглъхнали. Обичайното подтискащо усещане на Сумрака, настъпващата слабост, желанието по-бързо да излезеш в реалния свят, изчезнаха. Петият слой се оказа енергийно балансиран. Когато очите ми привикнаха и се вгледах, стана ясно че цветовете наоколо не са съвсем живи. Тревата е зелена — но бледа. Облаците са по-скоро сиво-сини, отколкото виолетови. Дори мълниите бяха някак приглушени и не дразнеха очите.

Но все пак… Тук определено може да се живее.

Огледах се. И в изпомачканата трева видях Стража.

Това беше голем — същество, сътворено от глина и оживено с магия. Нещо рядко срещано; отдавна никой не беше правил такова. Средновековен робот, който понякога са създавали за труд, но по често — за охрана.

Само че класическият голем приличаше на глинен човек и се оживяваше чрез руни, поставени в специален отвор (тук чувството за хумор на маговете падаше до умопомрачителни нива).

А този голем беше змия. Нещо като глинена анаконда с дължина десет метра, дебела колкото тялото на възрастен човек, а хищно озъбените глави се намираха и от двете страни на змията. Кожата — червено-сива, като лошо изпечена тухла. Очите на голема бяха отворени… и точно очите ме изплашиха повече от всичко. Те бяха съвсем като човешките.

Впрочем, защо „съвсем като“? Ако Мерлин е правил голема…

Точно в средата туловището изтъняваше и там имаше малка, колкото длан, вдлъбнатина. И в нея имаше сив квадратен камък с полуизтрити келтски надписи.

Да, странен голем. Руната не го оживяваше, а го убиваше.

Или по-скоро — обездвижваше, съдейки по злобният блясък в очите.

Аз се огледах още веднъж. Освен мен и неподвижния голем нямаше никого. Крадецът на гробове беше слязъл по-надолу.

Я сега!

Припомняйки си бойните заклинания, всичко най-мощно, което успях да науча и за които ми стигаха силите, аз ги „окачих“ за бързо използване. Трябва да бъда готов за бой във всеки момент. Естествено, ако успея да вляза по-надълбоко…

— Почакай, Антоне!

От въздуха се появиха трима — Лермонт, Семьон и непознатият негър. При това и негъра, и Семьон бяха буквално измъкнати от Лермонт, който ги държеше за ръцете. Силен е, ох, колко е силен…

— Красота! — Семьон се огледа възторжено. — Уф… значи ето къде…

Той видя голема и млъкна. Приближи се и предпазливо го подритна. Поклати глава.

— Брей… какъв звяр… Ти ли го уби, Антоне?

— Страхувам се, че не може толкова лесно да се убие. — Аз му показах Руната. Обърнах се към Фома: — Продължаваме ли, господин Лермонт?

— Ще можеш ли?

— Ще опитам.

Лермонт съмнително поклати глава. Погледна към подчинения си и каза:

— Ти няма да успееш. Домъкнах ви заради… тази твар. Но по-нататък няма да успеете. Чакайте колкото можете и излезте.

Той въздъхна дълбоко — и се разтвори във въздуха.

Аз направих крачка напред.

Нищо.

Още една крачка. Още и още.

— Не става ли? — съчувствено попита Семьон.

Какво става, слязох на петия слой, тук е съвсем спокойно, а аз не мога да се потопя надолу!

Крачка. Още една. Къде ми е сянката?

— Антоне… — Семьон ме хвана за рамото и ме разтърси. — Антоне, спри. Напразно хабиш сили.

— Ще мина. — прошепнах аз. — Трябва…

— Нищо не трябва. Лермонт е по-опитен. Той сам ще се справи.

Аз поклатих глава. Опитах се да се отпусна. Тук влязох с яростта… може би надолу ще сляза чрез спокойствието? Пред мен е само вододела. Тънката ципа повърхностно напрежение между световете, граница, след която, както се оказва, жизнената Сила започва да нараства. Първият слой на практика е мъртъв, изсушен, безплоден. Втория е малко по-жив. Третият и четвъртият започват да приличат на нашия свят. Петият… петият е почти годен за живот. Тук вече има цветове, тук е хладно, но не дотолкова, че да замръзнеш, тук расте трева, валят дъждове, бушуват странни бури. Какво ли ще има на шестия? Трябва да разбера накъде се стремя. В свят, покрит с лед, умиращ и гаснещ? Където е трудно да се диша, тежко е да се ходи и не може да се разговаря?

Не. Шестият слой ще е различен. Още по-ярък от петия. Още по-жив. Още по-близък до истинския свят.

Аз кимнах на мислите си.

И прекрачих от петия слой в шестия.

Тук беше нощ. Може би не лятна, но топла. В небето над главата ми нямаше нито една звезда, но имаше луна. Не пояс от сив прах в небето, както на първия слой. Не трите малки цветни луни, които светят на втория. Най-обикновена, привична за човешкият поглед луна.

Но нито една звезда. Звездите не са за Различните.

Под белия прожектор на Луната светът изглеждаше съвсем реално. Дървета — истински, живи, с шумящи от вятъра листа. Мирише на трева и нещо изгоряло… изведнъж разбрах, че за пръв път усещам миризма в Сумрака. Сигурно ако сдъвча тревичка, ще усетя и горчивия й сок…

Изгоряло?

Аз се обърнах — и видях Лермонт. Но вече не в облика на пълничкия възрастен господин, а в сумрачното му превъплъщение.

Томас Римуващия се беше превърнал в белокос великан с ръст над три метра. Кожата му излъчваше приглушена млечна светлина. Той вадеше от въздуха парчета син и бял огън, смесваше ги в исполинските си длани, сякаш правеше снежна топка, и ги хвърляше някъде надалеч. Аз проследих траекторията — съскащите топки пламък се носеха над равнината, унищожавайки дребните дървета по пътя си, и гаснеха в тъмния, отдалечаващ се облак. Горящите дървета отбелязваха неточните изстрели.

— Фома! — извиках аз. — Тук съм!

Великанът смеси огромна топка и я хвърли по тъмния облак. Обърна се.

Лицето му беше удивително. Едновременно древно и свежо, добро и жестоко, красиво и плашещо.

— Младия маг е преминал бариерите. — изтътна Томас. — Младият маг е бързал да помогне…

В момента той не беше напълно нормален — както всички Различни, които в разгара на боя приемат сумрачното си въплъщение.

С няколко крачки Томас преодоля разделящото ни пространство. Стори ми се, че земята потрепери от стъпките му.

— Те не успяха, приятелю… — Древният бард положи на рамото ми длан, огромна като лопата. — Те стигнаха само до шестия слой. Томас ги прогони, да. Томас ги прогони като страхливи псета.

Лермонт се наведе към лицето ми и доверително прошепна:

— Но само защото враговете не приеха боя. Те са останали тук достатъчно дълго, за да разберат, че не могат да влязат в седмия слой на Сумрака.

— Колко бяха, Томас?

— Трима, приятелю. Трима. Правилно число.

— Успя ли да ги разгледаш?

— Едва-едва. — Томас поклати глава. — Тук не можеш да прочетеш аурата, но Томас успя малко. Тъмен Различен — нежив-вампир. Светъл Различен — чародей-целител. Инквизитор-Различен — боен маг. Трима са се събрали за наследството на Мерлин. Тримата почти успяха. Трима Висши. Но дори и Висшите не могат да стигнат до седмия слой на Сумрака.

— Тъмен, Светъл и Инквизитор? — изумих се аз. — Заедно?

— Наследството на Мерлин примамва всички. Дори Светлите. Как мислиш, млади магьоснико, защо Томас искаше да запази пристигането ти в тайна от своя Патрул?

— Всички мъже ли бяха? — попитах аз.

— Всички мъже. Всички жени. Откъде да знае Томас? Томас не ги е проверявал. Томас едва успя да погледне аурата…

— Томас, трябва да излизаме. — Аз погледнах в очите на великана. — Томас, време е да се връщаме. Време е да се прибираме.

— Защо? — учуди се великана. — Тук е хубаво, млади магьоснико. Тук може да се живее. Вълшебна земя, царство на феи и вълшебници… Томас може да се засели тук, Томас може да намери своя дом…

— Томас Лермонт, ти си шеф на Нощния Патрул! Цяла Шотландия е под твоя охрана! Вещици, вампири, върколаци… нали няма да ги оставиш да безчинстват?

Томас мълчеше и за момент ми се стори, че ще се откаже. Че той все пак е намерил своето царство на феите където, според преданията, е отишъл още преди четиристотин години.

Разбира се, Тъмните няма да започнат да безчинстват. Ще пристигне помощ — от Англия, от Ирландия, от Уелс. И в Европа, и в Америка ще се намерят Светли, които ще помогнат на осиротелия шотландски Патрул.

Но няма ли изчезването на Лермонт да е онази капка, която ще превърне Егор в огледален маг?

— Да тръгваме, мой млади приятелю. — каза Лермонт. — Прав си… прав си, а аз прибързвам… още не е дошло времето… Но вслушай се, млади магьоснико! Слушай как звъни тишината, как пеят щурчетата в тревата, как нощните птици пляскат с криле във въздуха…

Или той ме накара да ги чуя, или всичко беше истина, но освен шумното дишане на великана аз чух и тишината, и звуците.

— Виж как жарко свети огъня, как сребристите листа ловят лунната светлина, как тъмната трева под краката… — шептеше Лермонт. — Тук може да се живее…

Аз видях.

— Много малко от Различните са били тук приживе… — Лермонт въздъхна. — Ние идваме тук след смъртта си, разбираш ли? Идваме завинаги…

По гърба ми пробяга тръпка. Спомних си загиналите от нашия Патрул. Игор, Тигърчето, Андрей…

— Ти знаеше ли? Знаеше това преди?

— Всички Висши, които могат да слязат до петия слой, знаят това. — Гласът на Томас беше печален. — Но това е твърде опасно знание, млади магьоснико.

— Защо?

— Не трябва да знаеш какво те чака след смъртта. Томас знае — и му е тежко. Томас иска да дойде тук. Надалеч от хората, жестоки и алчни. Надалеч от човешкото зло и човешкото добро. Толкова е сладко… да живееш в света на Различните…

— Да живееш?

— Да живееш, млади магьоснико. Тук дори вампирите не се нуждаят от кръв. Тук всичко е друго, всичко е различно. Всичко е така, както трябва да бъде. Тук е истинския свят — на петия, шестия и най-великия — седмия слой. Тук се издигат в небесата кулите на мъдреците, изучаващи мирозданието; кипят от живот градовете, пълни със Светлина и Тъмнина; бродят в девствените гори еднорози, дракони охраняват своите пещери. Тук ще дойдем… аз — по-рано, ти — по-късно… и приятелите ни ще ни посрещнат. И аз ще се радвам да те посрещна, млади магьоснико…

Великанската ръка ме прегърна през рамо сякаш бях дете. Фома въздъхна тежко. И продължи:

— Но е рано. Все още е рано. Ако можех да стигна седмия слой… не бих се върнал. Но тук Силата ми не стига. И твоята няма да стигне, млади магьоснико.

— Не бързам. — измърморих аз. — Имам…

Какво имам? Жена и дъщеря? Те са Различни. Висши Различни. Можем да дойдем заедно тук. В градовете от Светлина и Тъмнина… където Алиса и Игор са щастливи заедно, където никой не си спомня за глупавите хорица…

Аз трепнах. Стори ли ми се, или и аз станах по-висок? Или Лермонт се смалява?

— Фома, да тръгваме!

— Почакай. Погледни това!

Над главите ни затанцува бяло огънче. Фома протегна ръка, сочейки плоча от прозрачен червен камък, криещ се в тревата пред краката ни. Какво ли е това, рубин с размерите на голям поднос?

Аз клекнах. Прокарах ръка по гладката повърхност. Погледнах чертичките, образуващи келтски букви.

— Какво пише тук, Фома?

— Това е писано от Мерлин. — Гласът на Лермонт стана замислен. — Писано е от Мерлин, това е едновременно и ключалка, и последния ключ. Тук е написано на коелбрен^[2]… — Той помълча. — Ако се каже с висок напев, то…

— С какъвто и да е! — възкликнах аз, почти физически усещайки как изтича времето.

Венецът на Всичко тук е скрит. Остана само крачка.

Но той е наследство за силните или умните…^[3]

с някакъв чужд, по-тънък и напевен глас произнесе Фома. И при първите звуци на гласа му изрязаните в камъка букви започнаха да светят, сякаш под камъка беше запалена мощна лампа. Една след друга буквите се превръщаха в тънки стълбове светлина, биещи в небето.

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен;

върви назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно.

Във Венеца на Всичко. Така животът и смъртта са неотделими.^[4]

Последната буква светна едновременно с последните думи на Лермонт.

— Мразя караокето. — казах аз. — Какво означава всичко това?

— Томас не знае повече от теб, млади магьоснико. — Великанът ме грабна. — А сега — изчезваме!

Предполагах, че Лермонт иска да излезе направо в реалността. Но не, първо излезе на петия слой и махна с ръка към Семьон и негъра:

— Излизайте!

Не се наложи да ги уговаряме дълго. А Лермонт ми намигна, наведе се над голема и измъкна от тялото на змията Руната на Мерлин.

Очите на звяра светнаха яростно. Туловището се издигна във въздуха, двете усти се отваряха синхронно.

Но вече бяхме извън обсега на Стража. В обикновения, човешки свят. В стаята, пълна с мъртви тела.

Възрастният пълничък Лермонт ме пусна и рухна на земята. Лицето му беше покрито с пот, капки висяха дори по стърчащите му мустаци.

Около нас беше обичайната суетня — Светлите Различни сваляха следите от аурите, изучаваха телата, вземаха парчета плът и капки кръв за анализ. Към мен и появилия се Семьон веднага се насочиха разтревожени погледи, по тялото ми плъзнаха проучващи заклинания. Като видяха че сме Светли, при това — от висок ранг, патрулните сконфузено отдръпнаха заклинанията.

Малко по-надалеч видях и Брус. Господарят на вампирите вече не изглеждаше като ходещ труп, дори бузите му се бяха позачервили. Той беше клекнал в ъгъла и пиеше нещо от чаша. Не се загледах какво по-точно.

— Ама че работа! — каза Семьон, въртейки глава. Видът му беше напълно щастлив. — Не съм и предполагал, че ще бъда на петия слой, сякаш съм Великия Хесер или Томас Римуващия. Ох… Сега и от смъртта не ме е страх…

Той ми намигна.

— Ще ти зашия устата. — с много познати интонации каза Лермонт. — Петото ниво на Сумрака не е тема за сплетни.

— Аха. — бързо се съгласи Семьон. — Аз само така, дрънкам от глупост…

— Фома… — Аз протегнах ръка и помогнах на мага да се изправи. — Благодаря… че се върнахме. И за това, което ми показахте — благодаря.

— Да тръгваме. — Фома бързо влезе в съседната стая, при „пристана“, където желязната лодка се полюшваше над тъмната вода. Аз — след него. Лермонт постави над нас „Чадър от Тишина“ — шумът веднага затихна. — Искаш да питаш нещо ли?

— Да. Кои са те?

— Не знам. — Фома извади носна кърпичка и изтри потта от лицето си. — Вече има няколко опита да се докопат до наследството на Мерлин. Но не съм сигурен, че са точно тези Различни… Последният опит беше преди повече от век. И освен това, никой преди не е въвличал толкова много хора… Това е много сериозно, Антоне. Но ни провървя — Мерлин озадачи всички с третия си ключ.

— Какво означава онзи стих?

— Загадка. По онова време много обичаха загадките, Антоне. Смяташе се за добър тон да дадеш възможност на противника да победи себе си. Призрачна, но все пак — възможност.

— Едно е ясно — освен да се влезе директно на седмия слой, има и заобиколен път. — казах аз.

— Така изглежда. Но не знам какво да ти кажа. А и да знаех — нямаше да ти кажа.

— Ще пазиш тайника на Мерлин до края на времето?

— Докато мога. — Лермонт повъртя в ръката си Руната на Мерлин. Въздъхна: — Поне Стражът отново пази петия слой. И този път врагът отново ще трябва да я вземе.

— Унищожи я, Фома!

Той поклати глава:

— Няма прости решения, Антоне. Ако се унищожи Руната, Стражът също ще изчезне. Ще я скрия по-добре. Няма нужда да знаеш как. И… благодаря за помощта…

— Това да не означава „изчезвай оттук“? — усмихнах се аз.

— Това означава „благодаря за помощта“. Колкото повече странични лица има, толкова повече шум ще се вдигне около станалото. Благодарен съм и на теб, и на Семьон. Ще ви изпратя билетите в хотела.

— Ясно. Благодаря и на вас, Фома. — Аз се поклоних. — Светлината да е с вас!

— Почакай. — меко каза Томас. Приближи се и неочаквано ме прегърна. — Казвам ти „благодаря!“. Не се обиждай. Сега ще имаме много проблеми и много гости от Инквизицията. Нима искаш да останеш тук още месец?

— Пази Венеца, Фома. — казах аз след кратка пауза.

— Мисли над това, което видя, Антоне. Сигурен съм, че са замесени твои сънародници. Върви към тайната от своята страна — и ще се срещнем пак.

— Ще намеря кой от нашите е замесен и ще му дам да се разбере. — обещах аз. — Довиждане, Томас Римуващия!

И, вече стигнал до вратата, добавих:

— А, да — свикнали сме да летим първа класа!

— Кажете благодаря, че няма да ви изпратя като багаж. — със същия тон отвърна Фома. После се обърна и тръгна назад, при сътрудниците си.