Сергей Лукяненко
Последен патрул (2)

ПЪРВА ГЛАВА

— Как успях да направя това? — попита Хесер. — И защо ти не успя да го направиш?

Ние стояхме сред безкрайна сива равнина. Погледът не фиксираше ярки цветове в общата картина, но само да се вгледаш в някоя песъчинка, тя блясваше: златно, червено, синьо, зелено. Небето над главите ни беше бяло с розово, сякаш реката от мляко я бяха смесили с бреговете от конфитюр, а на всичкото отгоре са я плиснали в небето.

Освен това духаше вятър и беше студено. Винаги ми е студено на четвъртия слой на Сумрака, но това е индивидуална реакция. На Хесер, обратно, му беше горещо: лицето му се зачерви, а по челото му се стичаха капчици пот.

— Не ми достига Сила. — казах аз.

Лицето на Хесер съвсем почервеня.

— Неправилен отговор! Ти си Висш маг. Това стана случайно, но ти си Висш. Защо Висшите магове още ги наричат и магове извън категориите?

— Защото разликата в Силата им е толкова незначителна, че не може да бъде изчислена и е невъзможно да се определи кой е по-силен и по-слаб… — промърморих аз. — Борис Игнатиевич, разбирам това. Но не ми достига Сила. Не мога да премина в петия слой.

Хесер погледна под краката си. Подритна с върха на обувката си малко пясък във въздуха. Направи крачка напред — и изчезна.

Това какво, съвет ли беше?

Метнах малко пясък пред себе си. Прекрачих напред, опитвайки се уловя сянката си.

Сянка нямаше.

Нищо не се промени.

Продължавах да стоя на четвъртият слой. И ставаше все по-студено — парата от устата ми вече не се отдалечаваше като бяло облаче, а се сипеше по земята като остри игли. Обърнах се — това винаги е по-просто от психологичен аспект, да търсиш изхода зад себе си, — направих крачка и излязох на трето ниво на Сумрака. В безцветния лабиринт на изронените от времето каменни плочи, над които сивееше ниското застинало небе.

Още една крачка. Вторият слой на Сумрака. Каменният лабиринт се покри от преплетени клони…

И още една. Първият слой. Вече няма камък. Вече има стени и прозорци. Познатите стени на московският офис на Нощният Патрул — в сумрачният им облик.

С последно усилие се измъкнах от Сумрака в реалният свят. Направо в кабинета на Хесер.

Естествено, шефът вече седеше зад бюрото си. А аз, олюлявайки се, стоях пред него.

Ама как, как би могъл да ме изпревари? Нали той отиде в петия слой, а аз започнах да излизам от Сумрака!

— Когато видях, че няма да успееш, — каза Хесер, без дори да ме поглежда, — излязох директно от Сумрака.

— От петият слой — в истинският свят? — Не можах да скрия удивлението си.

— Да. Какво те учудва?

Свих рамене. Нищо не ме учудва. Ако Хесер иска да ме изненада, има огромни възможности за това. Аз не зная твърде много неща. И това е…

— Обидно. — каза Хесер. — Сядай, Городецки.

Седнах срещу Хесер. Сложих ръце на коленете, даже наведох глава, сякаш се чувствам виновен в нещо.

— Антоне, добрият маг винаги достига своето могъщество в нужното време. — каза шефът. — Докато не станеш по-мъдър, няма да станеш по-силен. Докато не станеш по-силен, няма да овладееш висшата магия. Докато не овладееш висшата магия, няма да посещаваш опасни места. Твоята ситуация е уникална. Ти попадна под… — той се намръщи, — заклинанието „Фуаран“. Ти стана Висш маг без да си готов за това. Да, сега имаш Сила. Да, ти умееш да я управляваш… и това, което някога беше трудно за теб, сега не представлява проблем. Колко време престоя на четвъртия слой на Сумрака? А седиш, сякаш нищо не е станало! Но това, което някога не можеше да правиш…

Той замълча.

— Ще се науча, Борис Игнатиевич. — казах аз. — В края на краищата, всички признават, че напредвам значително. Олга, Светлана…

— Напредваш. — призна Хесер. — Не си пълен идиот, че да не се развиваш. Но сега ми напомняш за неопитен шофьор, който е карал половин година „Жигули“ и изведнъж е седнал зад волана на спортно „Ферари“! Не, по-лошо — зад волана на товарен самосвал, двестатонен „БелАЗ“, който се катери по стръмното, излизайки от мината… а до него има стометрова пропаст! А там, долу, вървят други камиони. Една твоя грешка, рязко завъртане на волана или трепнал на педала крак — и ще стане лошо за всички.

— Разбирам. — кимнах аз. — Но не съм се натискал за Висш, Борис Игнатиевич. Вие ме изпратихте да гоня Костя…

— Не те упреквам в нищо и се опитвам да те науча на много неща. — каза Хесер. И доста непоследователно добави: — Макар че веднъж ти се отказа да ми бъдеш ученик!

Премълчах.

— Направо не знам какво да правя… — Хесер потропваше с пръсти по лежащата пред него папка. — Да те пращам на обикновени задания? „Ученичка видяла клошар-върколак“, „В Бутово се е появил вампир“, „Магьосница омагьосва наистина“, „От мазето ми се чува странно потропване“? Безсмислено. С такива дреболии ще се справиш за сметка на Силата си. И няма да се научиш на нищо. Да те оставя на кабинетна работа? И ти самия не искаш това. Е?…

— Сам знаете, Борис Игнатиевич. — отвърнах аз. — Дайте ми истинско задание. Такова, че да съм принуден да се развивам.

В очите на Хесер проблесна ирония.

— Да, веднага. Ще организирам нападение над спец-хранилището на Инквизицията. Или ще те изпратя да щурмуваш офиса на Дневния Патрул.

Той бутна папката към мен:

— Чети.

Хесер отвори абсолютно същата папка и потъна в изучаване на изписаните на ръка листчета от ученическа тетрадка.

И откъде в офиса ни има от тези стари картонени папки с разнищени връвчици? Закупени са няколко тона през миналия век? Получени са наскоро от съдружието на надомно работещите инвалиди с хуманитарни цели? Произвеждат се в древния завод в град Мухосранск, собственост на мухосранския Нощен Патрул?

Но фактът си е факт — във века на компютрите, копирните апарати, прозрачните пластмасови „джобчета“ и красивите здрави папки с удобни фиксатори нашият Патрул използва опърпан картон и връвчици… Позор, срам пред чуждестранните колеги!

— Върху папките с органичен произход по-лесно се поставят защитни заклинания, които пречат на дистанционното проучване. — каза Хесер. — По същата причина за обучаване в магия се използват само книги. Текстът, набран на компютъра, не запазва магията.

Аз погледнах Хесер в очите.

— Дори не възнамерявах да ти чета мислите. — каза шефът. — Докато не се научиш да контролираш лицето си, това е излишно.

Сега и аз почувствах магията, обвиваща папката. Леко защитно-охранително заклинание, което за Светлите не представлява никакъв проблем. Впрочем, и Тъмните ще го махнат без особен труд, но ще вдигнат доста шум.

Отваряйки папката — Великият Хесер връзваше връвчиците на панделка — аз открих четири нови, още миришещи на печатарско мастило, изрезки от вестници, факс и три снимки. Три от изрезките бяха на английски и аз се съсредоточих първо над тях.

Първата изрезка беше кратка бележка за произшествие в туристическата атракция „Шотландски подземия“. Доколкото разбрах, в това заведение, което явно бе доста банален вариант на стая на страха, „поради технически проблеми“ е загинал руски турист. „Подземията“ били затворени, полицията провежда разследване и проверява дали трагедията не е по вина на персонала…

Втората изрезка беше далеч по-подробна. За „технически проблеми“ вече не се споменаваше. Текстът беше малко сух, дори педантичен. С нарастващо вълнение прочетох, че загиналият, двайсет и пет годишният Виктор Прохоров, учил в Единбургския университет, син на „руски политик“, е отишъл в „Подземията“ с годеницата си Валерия Хомко, долетяла от Русия, в чийто ръце е починал от загуба на кръв. В тъмнината на атракциона някой му е прерязал гърлото. Или нещо го е прерязало. Жертвата е седяла заедно с годеницата си в лодка, която бавно е плувала по „Кървавата река“, плитка канавка около „Замъка на вампирите“. Може би от стената е стърчало някакво остро желязо, което е ударило Виктор по шията?

Стигайки до това място аз въздъхнах и погледнах към Хесер.

— Ти винаги добре си се справял… ъ-ъ-ъ… с вампирите. — каза шефът, откъсвайки се за секунда от книжата си.

Третата изрезка беше от някакъв „жълт“ шотландски вестник. И ето тук, разбира се, авторът беше разказал страшна история за съвременните вампири, които в мрака на атракциона пият кръвта на жертвите си. Единствения оригинален детайл беше твърдението на журналиста, че вампирите обикновено не изсмукват до смърт жертвите си. Но руският студент, както подобава на руснак, е бил толкова пиян, че бедният шотландски вампир също се напил и затова се увлякъл.

Независимо от цялата трагичност на историята, аз се засмях.

— „Жълтата“ преса е еднаква по целия свят. — каза Хесер без да вдига поглед.

— Най-ужасното е, че всичко е било точно така. — казах аз. — Освен пиянството, естествено.

— Чаша бира на обяд. — съгласи се Хесер.

Четвъртата изрезка беше от някой от нашите вестници. Некролог. Съболезнования към Леонид Прохоров, депутат от Държавната Дума, чийто син трагично загинал…

Взех факса.

Това, както и предполагах, беше рапорт от Нощният Патрул в Единбург, Шотландия, Великобритания.

Необикновен беше само получателя — самият Хесер, а не оперативният дежурен или ръководителя на международният отдел. И тонът на писмото беше малко по-личен, отколкото е прието в официалните документи.

Съдържанието му не ме учуди.

„С прискърбие съобщаваме… според резултатите от щателно проведеното проучване… пълна загуба на кръвта… няма признаци на инициация… няма резултати от издиранията… привлечени са най-добрите… ако московският отдел счита за нужно да изпрати… предай най-топли поздрави на Олга, много се радвам за теб, стар ко…“

Вторият лист на факса липсваше. Явно текстът там беше изцяло личен. Затова не видях и подписа.

— Фома Лермонт. — каза Хесер. — Ръководителят на шотландския Патрул. Стар приятел.

— Аха… — замислено проточих аз. — Значи…

Погледите ни пак се срещнаха.

— А, не, дали е роднина на Михаил Юриевич^[1] — сам ще го попиташ. — каза Хесер.

— Друго искам да питам. „Ко“ — това „командир“ ли е?

— „Ко“ — това е… — Хесер се запъна и с явно недоволство погледна към листчето. — „Ко“ — това си е „ко“. Не те засяга.

Погледнах снимките. Млад човек — това е бедният Виктор. Момиче — съвсем младо. Годеницата му, какво да се чудя. И по-възрастен мъж. Бащата на Виктор?

— Косвените данни говорят за вампирско нападение. Но защо ситуацията изисква нашата намеса? — попитах аз. — Сънародниците ни често загиват в чужбина. Дори от вампири. Не се ли доверявате на Фома и подчинените му?

— Доверявам им се. Но те нямат опит. Шотландия е мирна, уютна и спокойна страна. Може и да не успеят да се справят. А ти често си се занимавал с вампири.

— Когато се налага… И все пак? Да не би защото баща му е политик?

Хесер се намръщи:

— Какъв политик е той? Бизнесмен, напъхал се за депутат, на гласуванията само натиска копчетата.

— Колко кратко и ясно… Но не вярвам, че няма и друга причина.

Хесер въздъхна.

— Преди двайсет години бащата на момчето беше определен като потенциален Светъл Различен. Доста силен. Той се отказа от инициацията, реши че иска да остане човек. Тъмните директно ги изгони. Но с нас поддържаше известни контакти. Понякога ни помагаше.

Кимнах. Да, рядък случай. Много рядко хората се отказват от възможностите, които се откриват пред Различните.

— Може да се каже, че се чувствам виновен пред Прохоров-старши. — каза Хесер. — И ако не мога да помогна на сина… поне няма да позволя убиецът му да се измъкне безнаказано. Ти ще отидеш в Единбург, ще намериш този побъркан кръвопиец и ще го стриеш на прах.

Това беше заповед. Но аз и без това не смятах да споря.

— Ко… — неволно се запънах. — Кога тръгвам?

— Иди в международния отдел. Вече трябва да са подготвили документи, билети, пари. И легенда.

— Кого? За мен ли?

— Да. Ще работиш неофициално.

— Контакти?

Неизвестно защо Хесер се намръщи и ме погледна с подозрение:

— Само с Фома… Антоне, стига си се гаврил!

Погледнах го с недоумение.

— „Ко“ — това е началото на думата „кобел“^[2] — изръмжа Хесер. — Младост… свободните нрави на ренесансовата епоха… Край, изчезвай! И се постарай да тръгнеш с първият полет. — Той се поколеба за момент, но все пак добави: — Ако Светлана няма нищо против. А ако има, обади ми се, ще се опитам да я убедя.

— Тя ще е против. — уверено заявих аз.

И все пак, защо се обиди Хесер? И защо ми обясни за „кобел“-а?

 

 

Светлана постави пред мен чиния, пълна с печени картофи с гъби. След това на масата се появиха вилица и нож, солница, кисели краставички, чаша и малка стограмова гарафа с водка. Гарафата беше току-що извадена от хладилника и моментално се запоти от топлината.

Идилия!

Мечтата на мъжа, завърнал се от работа. Съпругата шета около печката и сервира вкусни и вредни неща. Иска да ме помоли за нещо ли? Дъщерята тихо си играе с конструктора — на пет години престана да се интересува от кукли. Впрочем, строи не автомобили и самолети, а малки къщички, може би ще стане архитект?

— Свете, командироват ме в Единбург. — за всеки случай повторих аз.

— Да, чух. — спокойно отвърна Светлана.

Гарафата се издигна над масата. Протритата тапа се измъкна от гърлото. Тънка прозрачна струя студена водка потече в чашата.

— Трябва да летя тази нощ. — казах аз. — Няма полет до Единбург, затова ще летя до Лондон, а там ще се прехвърля…

— Тогава не пий много. — обезпокои се Светлана.

Гарафата описа вираж и се понесе обратно към хладилника.

— Мислех, че ще се разстроиш. — обидено казах аз.

— Какъв е смисълът? — Светлана си напълни и нейната чиния. Седна до мен. — Няма да тръгнеш ли?

— Ще тръгна…

— Именно. Остава само Хесер да започне да звъни и да обяснява колко е важна командировката ти. — Светлана се намръщи.

— Тя наистина е важна.

— Знам. — кимна Светлана. — Сутринта почувствах, че ще те изпратят някъде надалеч. Обадих се на Олга, попитах какво се е случило през последните дни. И… тя ми разказа за онова момче в Шотландия.

Кимнах с облекчение. Светлана е запозната — прекрасно. Няма нужда от лъжи и недомлъвки.

— Някак е странна тази история. — каза Светлана.

Свих рамене и изпих отпуснатите ми четирийсет грама. С удоволствие захрупах кисела краставичка и измърморих с пълна уста:

— Какво странно има? Или е див вампир, или се е побъркал от глад… при тях това е нормално. Е, и чувството му за хумор е специфично. Да убиеш човек в атракциона „Замъка на вампирите“!

— По-тихо. — намръщи се Светлана и посочи с поглед към Надечка.

Аз се заех да дъвча енергично. Обичам печени картофи — с хрупкава коричка, изпечени в гъша мазнина, с шепа бели гъби, ако им е сезона — пресни, ако не — сушени. Всичко е наред, всичко е добре, тате и мама говорят за всякакви глупости, за кино, за книжки, всъщност вампири няма…

За съжаление не можем да излъжем дъщеря си, че уж няма вампири. Тя ги вижда прекрасно. Едва я отучихме да коментира на висок глас в метрото или тролейбуса: „Мамо, тате, вижте, ето чичко-вампир!“ Другите пътници — добре, ще го припишат на детските глупости, но пред вампирите е някак неудобно. Някои от тях никога не са нападали хора, честно пият донорска кръв и водят напълно благопристоен живот. И изведнъж насред тълпата някаква петгодишна пикла те сочи с пръст и се смее: „Чичкото не е жив, пък ходи!“. Нищо не можем да направим, тя все пак чува какво си говорим и си прави изводи.

Но този път Надя не се заинтересува от разговора ни. Строеше червен покрив на къщичката от жълти пластмасови тухлички.

— Струва ми се, че работата не е в нечие чувство за хумор. — каза Светлана. — Хесер не би те пращал в другия край на Европа. Шотландските Патрули не са глупаци, рано или късно ще намерят кръвопиеца.

— Тогава защо? Разбрах всичко за момчето. Добро момче, но не е светец. И явно не е Различен. Тъмните нямат никаква полза да го убиват нарочно. Бащата на момчето някога е отказал да стане Различен, но неофициално е сътрудничил с Нощния Патрул. Рядък случай, но не е уникален. Проверих всичко, Тъмните просто няма за какво да му отмъщават.

Светлана въздъхна. Погледна към хладилника — и гарафата полетя обратно.

И изведнъж разбрах — тя е разтревожена от нещо.

— Свете, погледна ли в бъдещето?

— Гледах.

Да видиш бъдещето в този смисъл, който влагат предсказателите-шарлатани, е невъзможно. Дори да си Велик Различен. Но можеш да изчислиш вероятността на едно или друго събитие: ще попаднеш ли в задръстване по този път, ще се разбие ли самолета, с който летиш, ще успееш ли да завършиш някоя работа, ще загинеш ли или ще оцелееш в предстоящия конфликт… Ако трябва да опростим, то колкото по-точен е въпросът, толкова по-точен ще бъде отговора. Не можеш да попиташ „какво ме очаква утре?“.

— Е, и?

— Животът ти не е застрашен в това разследване.

— Супер. — искрено казах аз. Взех гарафата, налях още по чашка на Светлана и мен. — Благодаря ти. Успокои ме.

Ние отпихме — и мрачно се спогледахме.

После погледнахме към Надечка — дъщеря ни седеше на пода и играеше с конструктора. Почувствала погледа ни, тя тихо затананика: „Ля-ля-ля, ля-ля-ля“.

С такива песни възрастните представят момиченцата във вицовете. Много вредните момиченца. Които смятат да взривят нещо, да го счупят, или да кажат нещо гадно.

— Надежда! — с леден глас каза Светлана.

— Ля-ля-ля… — малко по-силно каза Надя. — Аз какво? Ти сама каза, че тати не трябва да пие преди полет. Вредно е да се пие водка, ти сама го каза. Машиният татко пи, пи и избяга от къщи…

В гласът й се усещаше тънка плачлива нотка.

— Надежда Антоновна! — съвсем сурово каза Светлана. — Възрастните хора имат право… понякога… да изпият чаша водка. Някога да си видяла татко си пиян?

— На рождения ден на чичо Толя. — моментално отвърна Надя.

Светлана ме погледна много изразително. Аз виновно разперих ръце.

— Все едно. — каза Светлана. — Ти не трябва да прилагаш вълшебство към мама и татко. Аз никога не съм си позволявала това!

— А татко?

— И татко също. И се обърни веднага! Няма да говоря с гърба ти!

Надя се обърна. Упорито сви устни. Замисли се, опряла пръст към челото. Аз едва сдържах усмивката си. Малките деца обожават да копират такива жестове. И тях изобщо не ги притеснява, че само героите от анимационните филми размишляват, опрели пръст в челото, а не живите хора.

— Добре. — каза Надя. — Моля да ме извините, мамо и татко. Повече няма да правя така. Ще поправя всичко!

— Няма нужда да поправяш! — възкликна Светлана.

Но вече беше късно. Водата, която беше в чашите вместо водка, внезапно се превърна обратно във водка. А може би във спирт.

Директно в стомасите ни.

Почувствах се, сякаш в корема ми се е взривила малка бомба. Изсумтях и започнах да се тъпча с почти изстиналите картофи.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — възкликна Светлана.

— Надя, ако беше момче, сега щеше да получиш каиш по задника! — казах аз.

— Колко ми провървя, че съм момиче. — без изобщо да се изплаши, отвърна Надя. — Тате, а какво не е наред? Вие искахте да пиете водка. Ето, че я изпихте. Тя вече е вътре във вас. Ти сам казваше, че водката не е вкусна, тогава защо да я пиеш с уста?

Ние със Светлана се спогледахме.

— Няма какво да отговориш. — резюмира Светлана. — Отивам да ти събера багажа. Да викна ли такси?

Поклатих глава:

— Няма нужда. Семьон ще ме закара.

 

 

Дори късно вечерта околовръстният път беше натоварен. Впрочем, Семьон като че ли не забелязваше това. И дори не знаех дали преглежда линиите на вероятностите, или просто управляваше колата с инстинктите си на шофьор със стогодишен стаж.

— Наду се ти, Антоне. — мърмореше той, без да откъсва поглед от пътя. — Вместо да кажеш на Хесер — никъде не тръгвам сам, трябва ми партньор, командировай и Семьон с мен…

— А аз откъде да знам, че толкова обичаш Шотландия?

— Как откъде? — възмути се Семьон. — Нали ти разказвах как през войната в Севастопол се бихме с шотландците?

— А не с немците? — неуверено го поправих аз.

— Не, с немците беше после. Ех, какви хора имаше онова време… куршуми свистят над главите ни, летят снаряди, при Шести бастион започна ръкопашен бой… а ние като последните глупаци се налагаме с магия. Двама Светли Различни, само че той пристигна с английската армия… Как ме уцели в рамото с Копието на Страданието… А аз по него с Фриз — замразих го от глава до пети!

Той доволно изръмжа.

— И кой победи? — попитах го аз.

— Ти какво, не знаеш ли история? — възмути се Семьон. — Ние, разбира се. А Кевин го плених. После му отидох на гости. Е, вече в двайсети век… хиляда деветстотин и седма… или и осма?

Той завъртя волана, изпреварвайки спортен „Ягуар“ и викна през отворения прозорец:

— От такъв го чувам! Ще ме псува…

— Неудобно му е пред момичето. — обясних аз, гледайки изчезващият зад нас „Ягуар“. — Някаква стара „Волга“, а така да го отнесе…

— Пред момиче трябва да се хвалиш не в колата, — мъдро каза Семьон, — а в леглото. Там последствията от грешките са по-обидни, но по-малко трагични… Ех. Ти такова… ако стане напечено, позвъни на Хесер, помоли го да ме изпрати на помощ. Ще идем у Кевин, ще поседим, ще пийнем уиски. От неговата винарна, между другото!

— Добре. — обещах аз. — При първият проблем веднага ще помоля да те изпратят.

Извън околовръстното беше по-спокойно. Семьон увеличи скоростта (никога не бих повярвал, че под капака на очуканата „Волга“ има стандартен двигател ЗМЗ-406), и след петнайсет минути влязохме в Домодедово.

— Ех, какъв забележителен сън сънувах снощи! — каза Семьон, докато приближаваше към паркинга. — Карам си из Москва, неизвестно защо — на някакъв раздрънкан фургон, с мен пътуваше още някой от нашите… И изведнъж виждам — на пътя стои Завулон. Неизвестно защо — облечен като клошар. Аз давам газ и се опитвам да го сгазя. А той — тряс! И поставя щит! Подхвърля ни във въздуха, правим салто и прескачаме Завулон. И продължаваме нататък.^[3]

— И защо не обърна? — заядох го аз.

— Бързахме нанякъде. — въздъхна Семьон.

— Трябва да пиеш по-малко, за да не те притесняват такива сънища.

— Те изобщо не ме притесняват. — обиди се Семьон. — Напротив, хареса ми. Сякаш беше сцена от някаква паралелна реалност… дявол!

Той рязко наби спирачки.

— По-скоро — неговият пълномощен представител… — казах аз, гледайки шефа на Дневният Патрул. Завулон стоеше на паркинга, точно там, където смяташе да спре Семьон. И подканящо ни махаше с ръка. Казах: — Може би сънят е пророчески? Ще се пробваш ли?

Но Семьон не беше в настроение за експерименти. Бавно тръгна напред, Завулон се отдръпна, изчака да паркираме между мръсна „Жигули“ и стар „Нисан“, след което отвори вратата и се настани на задната седалка.

Нямаше защо да се учудвам, че блокировката на вратата не сработи.

— Добър вечер, патрулни. — тихо каза Висшият Тъмен.

Спогледахме се със Семьон. И отново погледнахме към задната седалка.

— По-скоро вече е нощ. — казах аз. Нищо, че Семьон е хиляда пъти по-опитен от мен, преговорите трябва да водя аз. Като по-старши по Сила.

— Нощ. — съгласи се Завулон. — Вашето време. В Единбург ли?

— В Лондон.

— А оттам — в Единбург. Да разследвате случая с Виктор Прохоров.

Нямаше смисъл да лъжем. Да лъжеш винаги е неизгодно.

— Да, разбира се. — казах аз. — Против ли сте, Тъмен?

— Аз съм „за“. — отвърна Завулон. — Аз почти винаги съм „за“, колкото и странно да е това.

Той беше с костюм и вратовръзка — само че възелът беше разхлабен и най-горното копче на ризата беше разкопчано. Веднага си личи: човекът или е бизнесмен, или е на държавна служба… Впрочем, тук грешката ще е още при думата „човек“.

— Тогава какво искате? — поинтересувах се аз.

— Искам да ви пожелая приятно пътуване. — невъзмутимо каза Завулон. — И успех при разследването на убийството.

— А вас какво ви засяга? — попитах аз след неловка пауза.

— Леонид Прохоров, бащата на загиналия, преди двайсет години беше определен като потенциален Различен. Силен Тъмен Различен. За съжаление, — Завулон въздъхна, — той не пожела да премине инициация. Остана човек. Но продължаваше да поддържа добри взаимоотношения с нас, дори понякога ни помагаше. Не е хубаво, когато синът на приятеля ти е убит от някакъв мижав побъркан кръвопиец. Намери го, Антоне, и го изпечи на бавен огън.

Семьон не присъстваше на разговора ми с Хесер. Но явно знаеше нещо за Леонид Прохоров — съдейки по това как объркано почесваше лошо избръсната си брадичка.

— Точно това смятах да направя. — предпазливо казах аз. — Няма за какво да се притеснявате, Велики Тъмен.

— Ами ако ти потрябва помощ? — неочаквано предположи Завулон. — Ти не знаеш с какво ще се сблъскаш. Вземи…

В ръката на Завулон се появи амулет — фигурка, издялана от кост, изобразяваща озъбен вълк. От фигурката лъхаше Сила.

— Това е връзка, помощ, съвет. Всичко заедно. — Завулон се наведе напред и прошепна в ухото ми: — Вземи… патрулен. Ще ми благодариш.

— Няма.

— Все едно, вземи го.

Аз поклатих глава.

Завулон въздъхна:

— Е добре, добре, нека да има и глупави театрални ефекти… Аз, Завулон, се кълна в Тъмнината, че връчвам своя амулет на Антон Городецки, Светъл маг, без да тая никаква зла умисъл, без да възнамерявам да навредя на неговото здраве, душа и съзнание, и без да искам нищо в замяна. Ако Антон Городецки приеме моята помощ, това не налага никакви задължения на него, силите на Светлината и Нощния Патрул. Като благодарност за приемането на помощта, аз разрешавам на Московският Нощен Патрул три пъти да приложи светло магическо вмешателство до трето ниво включително, като не изисквам никаква ответна благодарност. Нека Тъмнината ми е свидетел!

До фигурката на вълка се завъртя тъмна топка, миниатюрна черна дупка, директно потвърждение на клетвата от Първичната Сила.

— Аз все пак не бих… — предупредително започна Семьон.

И в този момент телефона в джоба ми иззвъня и сам се включи в режим „високоговорител“. Никога не използвах многобройните му функции: високоговорител, органайзер, игри, вграден фотоапарат, калкулатор, радио. Използвах само вградения плейър. Но ето — и конферентната връзка свърши работа.

— Вземи го. — каза Хесер. — За това не лъже. А за какво — ще разберем.

Връзката се прекъсна.

Завулон се усмихна, продължавайки да ми подава фигурката. Аз мълчаливо я взех от дланта на Тъмният маг и я пъхнах в джоба си. Нямаше нужда да се кълна в нещо.

— И така, желая ви късмет. — продължи Завулон. — А, да! Ако не те затруднява, донеси ми като подарък от Единбург някакво магнитче за хладилника.

— Защо? — попитах аз.

— Колекционирам ги. — усмихна се Завулон.

И изчезна — пропадна през Сумрака в някой от дълбоките слоеве. Естествено, не хукнахме да го преследваме.

— Позьор. — казах аз.

— За хладилника… — измърмори Семьон. — Мога да си представя какво има в хладилника си… Магнитче… кутия стрихнин му донеси! Смеси го с шотландски хагис и го донеси.

— „Хагис“ — това са марка пелени. — казах аз. — Добри бяха, купувахме за щерката.

— Хагис е и храна. — Семьон поклати глава. — Макар че… ако съдя по вкуса… сигурно си приличат.