Елизабет Адлър
Наследнички (8)

Глава 8

Сюзет реши да телефонира на Анжу в училището, за да й каже новината. Въздъхна нетърпеливо, когато телефонът звънеше и звънеше безспирно, безрезултатно. Най-после една от приятелките на Анжу вдигна слушалката.

— Съжалявам, контесо, но Анжу учи — каза тя. — Изпитът е утре и тя нареди да не я безпокоим. Той е толкова важен за нея, нали разбирате?

В гласа на момичето се усещаше присмехулна нотка. Сюзет наистина не разбираше и остави слушалката, като въздъхна разгневено. По нейно мнение, Анжу прекарваше прекалено много време в учене. Оценките й бяха възможно най-високите, дори по математика, за Бога, явно беше, че Анжу е предана на науките интелектуалка. Май не можеше да очаква от нея да тича по мъже.

По лицето на Сюзет играеше най-очарователната усмивка, когато звънчето на входната врата извести появата на следващия клиент. Влезе богата американка, роднина на Рокфелер. Трябваше да я убеди да похарчи много пари днес. Може би щеше да я убеди да си купи половин дузина пролетни шапки, а после да поговорят и за това, какво ще се носи през лятото. Въздъхна отново, този път с удоволствие. Денят щеше да се окаже задоволителен.

Междувременно, младата Анжу д’Аранвил, с огненочервена коса, зелени очи, пикантно красива като любимата си баба, Мари, от която беше научила повече, отколкото майка й подозираше, беше в прегръдките на млад художник. Прогонваха студа от квартирата му само с помощта на топлината на телата си. Също като майка си, и Анжу въздъхна. Но това беше въздишка на доста по-различно удоволствие.

Много по-късно същата вечер Анжу се прокрадваше на треперливи нозе покрай бялата стена на пансиона „Екол Мерите“. Кучето, което пазеше, размаха радостно опашка, когато усети, че ще получи подкупа си — пържола, която Анжу беше откраднала от стола, преди да излезе.

— Добро куче — каза тя и го помилва по главата. После се огледа бързо наоколо. Беше спокойно и тихо. Промъкна се през дърветата към френските прозорци, които предвидливо беше оставила открехнати. Само след минути вече беше вътре, в собствената си стая. Бягството от пансиона не беше лесно, но тя го беше усъвършенствала поради дългата практика, която имаше. Анжу д’Аранвил може и да не приличаше външно на дядо си Джорджи, но имаше неговия темперамент. Обичаше живота, обичаше да прекарва добре времето си, обичаше и секса. Никакви науки не можеха да я спрат.

Приятелката й, Сесили, седна в леглото, когато Анжу влезе в стаята.

— Кажи ми какво се случи — попита тя с нетърпение и разтърка очи, за да прогони съня.

Анжу се усмихна дяволито.

— Какво точно искаш да знаеш? Искаш да чуеш думите, които ми нашепваше, докато ме любеше? Или искаш да знаеш колко страстен и издръжлив беше? Дали беше груб, или нежен?

— Всичко — каза Сесили развълнувано.

Анжу се засмя.

— Да — каза тя, — той беше всички тези неща. Моят беден изгладнял художник е много вкусен. Сесили. — Тя въздъхна дълбоко. — Уви, жалко е, че няма да го видя повече.

— Но защо? — Сесили се наведе напред и прегърна коленете си. Беше разтревожена. — Щом е така прекрасен?

Анжу сви безгрижно рамене.

— Той няма пари, мила Сесили. И се страхувам, че е много, много лош художник. На портрета, който ми направи, имам зелено лице. Зелено! Господи!

Тя погледна красивото си лице в огледалото, изненадана, както винаги, че по него няма никакви следи от удоволствията, които беше изпитала тази вечер. Като се изключат сенките под очите й, разбира се. Но те винаги могат да се обяснят с дългите часове, прекарани над учебниците. Съблече роклята и бельото си, прокара четката си през разкошната си дълга коса и се наметна с робата си. После, с въздишка, седна зад бюрото и започна да учи. Все пак изпитът по висша математика беше утре. Не можеше да си позволи да пропадне, ако искаше да учи в Сорбоната, а това беше единственият път към „свободата“, който й беше известен.

— Майка ти се обади — спомни си най-сетне Сесили. — Каза, че е много важно и трябва да й се обадиш, като мине изпитът. — Тя намигна на Анжу. — Сигурно си мисли, че си побъркана и че не можеш да правиш нищо друго, освен да си завираш носа в книгите.

Анжу се засмя.

— Добре е, че не знае къде всъщност беше заровен носът ми. Добре е също, че не трябва да уча много, за да получа отлични оценки. Късметлийка съм. Щастлива в любовта и работата, тоест — учението. — Изведнъж на гладкото й чело се появиха бръчки, а ясните й зелени очи се помрачиха. — Но онова, от което наистина се нуждая, е малко повече късмет, що се отнася до парите.

Парите, или по-скоро тяхната недостатъчност, заемаха важно място в живота на Анжу. Сюзет беше изключително елегантна и модерна жена, печелеше добре и живееше добре, но, изглежда, разходите винаги бяха по-високи от приходите и животът беше непрекъснат низ от дребни икономии. Например, камериерката, която идваше само два пъти в седмицата, вместо всеки ден, евтините обеди у дома, вместо посещение в скъп ресторант, евтини дрехи за Анжу, защото хората, които се движеха в модните кръгове, не се срещаха никога с нея. Сюзет й беше казала, че ще трябва да почака, докато завърши училище, когато красивите дрехи ще бъдат за нея истинска инвестиция. Инвестиция на брачния пазар, помисли си Анжу и, както винаги, се възмути. Майка й искаше да й намери богат съпруг, за да се промени животът и на двете. Майка й най-после щеше да намери сигурността и престижа, които жадуваше. Но Анжу знаеше, че когато богатият съпруг се отегчи от нея, ще си вземе любовница. И любовницата ще бъде облечена великолепно, с дрехи по последната мода, които той ще плаща. Любовницата ще бъде придружавана до театъра и до най-изисканите ресторанти и партита, докато Анжу ще хваща плесен у дома, залисана в грижите по децата.

Анжу знаеше, че това е вярно, защото самата тя вече беше любовница на точно такъв съпруг. За кратко време, разбира се, каквито бяха всичките й любовни афери. Но поне беше забавно. А Анжу търсеше единствено забавления в живота. Не се интересуваше колко съпруги или приятелки ще трябва да смачка, за да получи забавление, което си струва. Беше готова да заплати всякаква цена, освен да пожертва самата себе си. Както и мястото в Сорбоната, защото точно сега да отиде в колеж беше единственото, което й идваше наум, за да се отърве от опеката на майка си. Когато отиде в колежа, ще може да си наеме евтина квартира и да живее собствения си живот. Анжу се усмихна. Дори можеше да се запише в няколко групи, ако й се стореха достатъчно интересни.

— Умът не е проблем при мен, Сесили — каза тя с въздишка. — Но парите са. Ще трябва да си намеря богат съпруг. Но съм като баба си Мари — предпочитам да заемам мястото на любовницата, отколкото това на съпругата.

Погледна часовника си. Два часът. Прекалено късно, за да се обади на майка си. Ще говори с нея утре. Отвори учебниците и се задълбочи в учене.

Сюзет й се обади сутринта в шест и половина. Анжу стана от леглото, замаяна, и отиде със залитане в коридора, където беше телефонът.

— Ало — каза тя и се прозина.

— Анжу, слава Богу, най-после се свързах с теб.

Анжу нададе стон, който скоро се превърна в прозявка. Едва-едва слушаше майка си, която говореше за някакъв си частен детектив и някакъв си лорд Маунтджой.

— Графът е твой прачичо, Анжу, и е ужасно богат. Изпратил детектива специално, за да те открие. Той каза, че скоро ще „бъдеш облагодетелствана“.

Анжу усещаше колко радостна е майка й.

— Дочуване, мамо — каза тя и окачи слушалката. Излегна се отново в леглото с ръце под главата и се замисли за възможността да се окаже единствената наследница на богатия лорд. Въздъхна доволно. Мечтите й най-после щяха да се сбъднат. Странно, но винаги беше усещала, че ще стане така.

Тази сутрин Анжу беше на крак преди всички други — за първи път, откакто беше в колежа. Беше се облякла спретнато — сива пола, бяла блуза, бели чорапи и черни обувки. Косата й беше грижливо сресана и прибрана с черна панделка. Изглеждаше чиста и невинна като момиченце, което е спало непробудно цяла нощ.

Този ден Анжу получи отличен на изпита по висша математика.