Елизабет Адлър
Наследнички (12)

Глава 12

Нещата не се развиха, както тя искаше, но Роузи знаеше, че обикновено в живота става точно така. Дейвид Маунтджой беше неуморим любовник, беше привързан към нея и наистина се интересуваше от всичко, свързано с нея. Беше сигурна, защото той й го повтаряше непрекъснато. Но дори когато два месеца по-късно лежаха в леглото през една необикновено студена ноемврийска утрин и тя му каза, че е бременна, той не я помоли да се омъжи за него. Просто се усмихна, изненадан и радостен, много доволен. И каза:

— Ще бъде момче, знам.

— Ще бъде копеле — отговори тя, — освен ако не се ожениш за мен.

Той отметна глава назад и се засмя от сърце. После каза:

— Какъвто бащата, такъв и синът.

От очите й закапаха сълзи и той я погледна със съжаление. Беше му добре с Роузи, но просто още не беше готов да се обвърже напълно и безвъзвратно. Може би носеше това в гените си, помисли си и си спомни за копелетата на баща му Джорджи, пръснати из Европа. Той също беше незаконно дете.

— Роузи, не плачи — каза той, изпълнен с тревога. — Казах ти, мисля, че те обичам. Може би някой ден ще се оженим.

— Ами бебето? — Тя плачеше сърцераздирателно. — Той ще има нужда от баща.

— Той има баща — отговори й нежно. — Обещавам, че винаги ще се грижа за него. И за теб. Имаш думата ми, Роузи. Само че не мога да се оженя за теб точно сега. Трябва да помисля.

— Е, не мисли прекалено дълго — предупреди го тя успокоена. — Бебето ще се роди, преди да сме се усетили. Остават само седем месеца.

Въпросителният му поглед срещна нейния.

— Седем месеца?

Тя кимна усмихната.

— Трябва да е станало още първата нощ. Първия път, когато го направихме. Помниш ли?

Той я взе в ръцете си и я целуна, без да бърза. Разбира се, че си спомняше онзи изумителен оргазъм.

— Как бих могъл да забравя? — попита я шепнешком.

Още дълго останаха в леглото.

 

 

Ранчото Маунтджой наистина беше много голямо. Безкрайни акри равна прерия, осеяна с ниски храсти и безброй говеда. Тяхната монотонност се простираше като че ли до безкрая. Къщата беше разположена в югозападния ъгъл на имота и беше заобиколена от хамбари, конюшни и заградени пасища. Конете на Дейвид бяха всичките чистокръвни. Къщата била построена преди пристигането тук на Джорджи Маунтджой, но той не беше видял причина да промени с нещо дългата едноетажна сграда. Верандата, към която водеха три стъпала, обграждаше цялата къща. На нея имаше люлеещ се стол, пещта в кухнята беше старомодна, всъщност помещението служеше още и за всекидневна стая.

В кухнята господстваше пълната и весела мисис Ализа Джеферсън, чернокожа дама от Галвестън, която живееше със сина си Томас в двустайната виличка, намираща се малко по-надолу по прашния и издълбан от каруците път. Тя се беше грижила за Дейвид цели десет години и Роузи нямаше причина да се бърка в техните взаимоотношения. Трябваше обаче да направи нещо по отношение на къщата.

Дейвид й беше разказал историята на баща си, Джорджи, и неговото аристократично английско семейство, а тя го беше запитала как може да живее при такива условия.

— Трябвало е да направиш нещо, за да стане ясно какъв е произходът ти — скара му се тя. — Какво ще си помислят онези английски лордове и лейди, ако дойдат да те видят?

— Не се тревожи, Роузи — беше й отговорил сухо той. — Семейство Маунтджой не са идвали тук от петдесет години. И не мисля, че ще се появят точно сега.

Но на следващата седмица на прага се появиха бригада работници, които получиха от Дейвид инструкции да изпълняват всичко, което Роузи пожелае. Дори той беше изумен от многобройните й планове: тя искаше прилична баня и тоалетна с течаща вода, спалня за бебето и нова кухня за Ализа с прилична фурна. На таваните бяха монтирани вентилатори, защото летата тук бяха много горещи. Беше издигната и огромна камина, която затопляше голяма част от къщата през зимата. Роузи избра и съвсем нови, модерни мебели от каталога на „Сиърс“. Когато те пристигнаха по влака, тя почти се поболя от радост. А после, с издут корем, весела и доволна, тя отиде в магазина на Елиас в Сан Антонио да пазарува.

Мис Дрисдейл беше все още там и за Роузи беше огромно удоволствие да я засипе с поръчки.

— Впишете всичко на сметката на Джорджи Маунтджой — каза тя високомерно. — Аз съм мисис Маунтджой.

Разбира се, това не беше вярно, но тя носеше пръстен. Беше семейният пръстен на Маунтджой, с техния кръст, и преди това беше принадлежал на баща му. Обърнат на обратно, той изглеждаше досущ като златна халка. На същия пръст тя носеше и другия пръстен, даден й от Дейвид — два ярки малки диаманта от двете страни на красив малък рубин. Можеше да каже, че мисис Дрисдейл беше впечатлена, макар тя да каза само, и то студено:

— Справихте се с живота, нали, мис?

— Можете да се обзаложите — отговори Роузи с нахакана усмивка и излезе наперено от магазина.

И така, всичко беше готово, когато, една топла и влажна априлска нощ, се роди бебето. Преждевременно. Болките започнаха съвсем неочаквано в четири часа, а в девет бебето вече беше на бял свят, подпомогнато от опитната Ализа.

— Тя просто изскочи — каза Ализа на Дейвид изумена. — Сигурно е било много нетърпеливо и движенията му са предизвикали раждането.

— Тя? — попита Дейвид, застанал прав до леглото, усмихнат, свел поглед към Роузи.

— Не е момче — обясни Роузи и точно тогава се появи Ализа с бебето, увито в мек бял шал.

— О, Господи, тази малка пиперлийка (на англ. honey chile) ще стане красавица — каза Ализа. — Руса и синеока, точно като мама и татко. Да, сър, тя наистина е пиперлийка, тази малката.

Дейвид пое дъщеря си. Загледа се в малкото й смешно личице. Сините й очички като че ли срещнаха неговите и в сърцето му се зароди силна, истинска любов към детето. Докосна бузката й с пръст и почувства мекотата и нежността й. Радваше го телцето, сгушено в прегръдките му. Наведе се и я целуна.

— Значи си пиперлийка, така ли? — прошепна в ухото й. — Малката пиперлийка на татко.

Ето защо всички я наричаха Ханичил, въпреки че беше кръстена Елоиз Джорджия Маунтджой Хенеси в епископалната църква „Сейнт Майкъл“ в Далас. Церемонията се състоя в Далас, защото Роузи не искаше никой в Сан Антонио да разбере, че все още не е омъжена за Дейвид Маунтджой. Тя все още се надяваше.

Дейвид купи на Ханичил най-пухкавото мече, което успя да намери.

— Ето, момичето ми — каза той нежно и го положи до нея в люлката, — ето ти мече, което да прегръщаш, когато татко не е тук.

И тя наистина прегърна мечето, притисна бузката си до мекото му коремче и въздъхна щастливо, със затворени очички. Дейвид също въздъхна доволно. Сега, като имаше Ханичил, животът му беше придобил завършеност.

Седмиците минаваха и сухите горещини налятото се спуснаха над тексаските полета. Странни чувства завладяха Роузи.

— Ти просто ревнуваш, това е всичко — каза й направо Ализа. Тя се суетеше над новата си фурна и с тревога наглеждаше гърнето с врящото пиле, както и онова с качамака — любимите ястия на Дейвид. — Съвсем естествено е жената да се чувства така след раждането. Всичко остава на заден план. Бебетата винаги са на първо място — добави тя мъдро.

— Истина е — отговори Роузи. Изпитваше горчивина. Бебетата трябваше първи да бъдат нахранени, първи да бъдат изкъпани, първи да бъдат целунати. Ханичил винаги получаваше първата целувка, когато Дейвид слезеше от коня вечерта. Винаги извикваше първо нейното име. Винаги Ханичил, Ханичил, Ханичил… — По дяволите! — извика тя кисело. — Ами аз?

Годините минаваха бавно. Роузи така и не се научи да язди, въпреки че Дейвид настояваше. Той искаше тя да излиза с него, да взема участие в живота му. Но тя се научи да шофира. Обичаше да се качва във форда и да отива до Сан Антонио да пазарува, да посещава скъпите ресторанти и да показва новите си дрехи. Понякога се прибираше у дома много късно, по тъмно.

Ализа винаги оставаше при Ханичил до завръщането на Роузи и винаги въздъхваше облекчено, когато виждаше светлините на фаровете. Винаги се питаше дали Роузи ще се завърне и този път, дали не е решила отново да се посвети, и то завинаги, на театрите, които й липсваха толкова много. Натоварена с нови червила, нови парфюми и рокли, Роузи изритваше от краката си обувките с високи токчета и започваше да разказва на Ализа за филма, който току-що беше гледала, за новата мода, която е навлязла в града, за това, кои градски забележителности беше успяла да зърне в ресторанта. И никога не задаваше въпроси за малката си дъщеричка, която вече спеше дълбоко. А Ализа винаги беше готова да се закълне, че усеща мирис на алкохол в дъха на Роузи.

С Дейвид беше различно.

— Здравей, Ханичил! — викаше той още докато изкачваше стъпалата на верандата в края на дългия работен ден. — Къде си, бебчето ми?

И още от времето, когато направи първите си стъпки, на тринайсет месеца, Ханичил се затичваше към него бързо, колкото можеше, с развяна руса коса, с блеснали от радост сини очи и с широка, обичлива усмивка на сладкото личице.

А Роузи се люлееше, кисела и нещастна, на стола на верандата и пушеше цигара — новопридобит навик — и гледаше мълчаливо как Дейвид вдига Ханичил високо във въздуха. Детето пищеше радостно, когато той се преструваше, че я изпуска. После той я притискаше към гърдите си и я целуваше звучно.

— Как е мама днес? — питаше той и отиваше при Роузи. Тя му подаваше буза за целувка, той вдъхваше аромата на парфюма й и въздишаше доволно. — Този нов ли е? — И й намигаше щастливо, което й подсказваше, че може да очаква повече от него по-късно. Но Роузи знаеше, че сърцето му принадлежи на Ханичил.

Дейвид качи Ханичил направо на кон, а не на пони, защото не обичаше понитата. Мислеше, че те са прекалено темпераментни. Ханичил беше на две годинки и й бяха направили специално малко седло. Дейвид поведе коня за юздата из заграденото пасище, а Ханичил запищя от удоволствие. На три години вече се беше разделила със специалното седло, а когато навърши четири, Дейвид й подари собствен кон.

Лъки беше от породата „Апалуза“, сив, на бели петна, с развяваща се бяла грива и най-дългата опашка, която Ханичил беше виждала. Тя го обикна от пръв поглед. Обичта им беше взаимна. Ханичил яздеше Лъки из ранчото, придружаваше баща си на неговите огледи и понякога дори прекарваше целия ден с него. Тя като че ли не липсваше на Роузи, но Ализа много се страхуваше за нея.

— Няма смисъл да се тревожиш — уверяваше я Дейвид. — Лъки е най-сигурното животно, което съм имал. Когато Ханичил се умори, ние спираме, обядваме и си подремваме малко. Освен това за нея е добре да знае всичко за ранчото. То ще бъде нейно някой ден.

Точно така и стана в онзи ден, когато Дейвид се качи във форда и излезе на пътя, водещ към главното шосе. Там върху колата налетяха набрали скорост говеда, поведени към пазара. Той беше изхвърлен от колата и последното, което видя, преди да се удари в земята, беше табелата на ранчото Маунтджой. И последното, което чу, беше ужасният рев на говедата, които го стъпкаха под копитата си и така изцедиха живота от него.

Два дни по-късно Роузи стоеше край гроба му, облечена в черна сатенена рокля и с елегантна черна шапка на главата. Лицето й беше закрито от черен воал. Роузи плачеше неудържимо не толкова от мъка, колкото от яд, че Дейвид беше умрял, преди да се ожени за нея. Утеши се единствено когато разбра, че никой от съседите не знае, че тя не е наистина „мисис Маунтджой“. Но все още беше загрижена, защото подозираше, че адвокатът на Дейвид знае истината. Като вдовица на Дейвид, тя щеше да наследи ранчото. А като Роузи Хенеси нямаше да получи нищо.

Ханичил стискаше здраво ръката на майка си. Сините й очи бяха потъмнели от ужас, когато спуснаха красивия полиран дъбов ковчег със сребърните дръжки в зеещата черна дупка в църковния двор. Бяха й казали, че баща й е вътре, и тя пищеше високо и пронизително, когато свещеникът започна да хвърля шепи пръст върху ковчега.

— Тихо, дете — каза й нежно Ализа. — Баща ти е добре вече. Той е на небето, при Исус.

Младият Том Джеферсън, синът на Ализа, стисна ръката й, за да я успокои, и избърса сълзите си, които се стичаха свободно по лицето му, докато вървяха бавно към изхода на гробището. Ханичил се спря на върха на малкото, обрасло с трева, хълмче и се обърна назад.

— Ще те запомня, татко! — извика тя със силния си ясен глас. — Винаги ще те обичам, обещавам!

Но големият удар все още не беше дошъл за Роузи. Отиде да види адвоката на Дейвид и да поговори с него за завещанието. Взе Ханичил със себе си не защото имаше нужда от нейната компания, а за да засили позициите си като „съпруга“ на Дейвид. Но се молеше на Бога адвокатът да не поиска несъществуващото й брачно свидетелство, преди да й прехвърли ранчото и парите.

Имаше планове. Щеше да продаде ранчото, да си купи нова, голяма къща с бял портал в Хюстън, където поне можеше да се живее на скорост. А после щеше да си живее весело и безгрижно като „богатата вдовица Маунтджой“. И най-накрая, наистина щеше да се позабавлява.

Когато адвокатът, който беше стар и изкуфял като Метусалем и се беше грижил за делата на Джорджи Маунтджой още от самото начало, й каза, че тя няма да наследи ранчото, сърцето на Роузи почти спря да бие. Думите му бяха:

— Джорджи Маунтджой завеща ранчото под попечителство на своите потомци. Това означава, че не може да бъде продавано. Ще остане в семейството завинаги. Дейвид наследи ранчото, за да го ползва, докато е жив, а сега ще го наследи дъщеря му, Ханичил, и ще бъде нейно, докато тя е жива. — Той се усмихна на малкото момиченце, което се губеше в голямото кожено кресло, както впрочем и той самият. — Ханичил, на свой ред, ще го предаде на своите деца. И така нататък, за вечни времена.

Роузи не знаеше какво означава „вечни времена“, но разбра, че ранчото никога няма да е нейно и няма да може да го продаде, както и това, че никога няма да стане собственица на голяма къща с бял портал.

— По дяволите! — извика тя. — Дейвид е оставил ранчото на детето!

Адвокатът трепна и се сви, като чу ругатнята. Не беше свикнал на такъв език в дискретния си, облицован с тъмна дъбова ламперия офис, с множеството папки, които покриваха рафтовете чак до тавана.

— Не точно, мисис Маунтджой — каза той сухо. — И не забравяйте, че вие получавате парите. Сумата от петдесет и девет хиляди долара от сметката на Дейвид в Тексаската банка е само за вас. — Той побутна официалния документ по бюрото към Роузи. — Ако само се подпишете тук, аз ще стана свидетел на подписа ви и нашата работа ще е приключила.

Роузи се съживи при споменаването на парите. Дари го с усмивка, която го накара да разбере какво намираше Дейвид Маунтджой в нея, после се подписа „Роузи Маунтджой“ със замах.

— Това ли е всичко? — попита тя, изправи се на крака и приглади полите си.

— Да, мисис Маунтджой.

Тя отново му се усмихна мило и тръгна към вратата с предизвикателното поклащане на бедрата, което й беше станало навик.

— Мисис Маунтджой! — извика адвокатът, когато тя излезе в коридора.

— Да? — Тя пъхна главата си през пролуката на вратата.

— Дъщеря ви.

Роузи гледаше втренчено, изненадана, Ханичил, която все така седеше на крайчеца на голямото кожено кресло.

— По дяволите! — каза тя и се засмя. — Съвсем забравих детето. Хайде, бебчето ми, побързай, хайде. Сега, когато си богата ранчерка, трябва да се грижиш за майка си. Никога не го забравяй.

На път за вкъщи Роузи купи две бутилки контрабанден бърбън от своята „връзка“. После остави Ханичил да чака сама в колата, докато тя влезе „за да пийне едно“ в контрабандно заведение, което знаеше. Върна се след два часа, кара бясно чак до ранчото и се затвори в стаята си с двете бутилки.

— Ти, проклети глупако Дейвид! — мърмореше си тя до късно през нощта, след като беше пресушила първата бутилка. — Да се убиеш така! — По бузите й неспирно се стичаха сълзи. Не можеше да престане да мисли за него, не можеше да престане да плаче. Беше отегчена. Беше сама. — Ти взе най-хубавите години от живота ми, Дейвид — хленчеше тя, отдавна пияна. — Дори не се ожени за мен, а после си отиде и остави ранчото на детето, не на мен. — Тя запрати празната бутилка в стената и се сви, когато парчетата стъкло се разлетяха на всички страни.

— Мами? — На прага стоеше Ханичил, облечена в бялата си памучна нощница, силно уплашена.

— Защо счупи бутилката?

Роузи втренчи поглед в нея.

— Вината е твоя! — извика тя и се хвърли върху възглавниците. — Ако не беше ти, ранчото щеше да е мое! О, изчезвай, малко копеле! — изплака тя. — Изчезвай от живота ми и не си прави труда някога да се връщаш!

Ханичил изтича обратно в стаята си. Отиде до прозореца и втренчи поглед в чернотата на нощта, като че ли можеше да види татко си там навън. Татко, който се връща у дома и вика името й още от прага. Отчаянието накара коленете й да затреперят и да отслабнат и тя падна на пода.

— Защо се случи това, татко? — попита тя. — Защо си отиде и ме остави?

Дълго време стоя коленичила на пода, без да забелязва студа. Когато зората най-после оцвети хоризонта в сиво, тя се изправи сковано и си облече синия гащеризон. Слезе тихо долу, мина покрай стаята на майка си, през кухнята, и излезе на верандата. Вдиша с пълни гърди студения и чист утринен въздух. Беше толкова рано, че дори още Том Джеферсън не беше станал, а тя беше прекалено малка и не можеше сама да оседлае Лъки. Затова тръгна пеш по набраздения черен път, който водеше към главното шосе.

Застана под сянката на големия кестен, който растеше до входа на имота — същото дърво, което беше попречило на баща й да види говедата за миг, който се беше оказал фатален. Втренчи поглед в мястото, където той беше издъхнал. Нямаше кръв, нито парчета гуми или изкривен метал — никакво доказателство за трагедията, която се беше разиграла тук. Нищо не беше останало от баща й.

Ханичил излезе от сянката на вече зараждащата се слънчева светлина. Погледна първо наляво, после надясно по тихото шосе, което се простираше чак до хоризонта, и, както й се струваше на нея, до безкрайността. Седна в средата на пътя с кръстосани крака и зачака говедата, които да премажат и нея. Така щеше да може да отиде на небето при татко.

Том беше този, който я намери след два часа. Майка й не се беше сетила за нея, но Ализа — да. Той яздеше по пътя и намали, като видя Ханичил. Сърцето му пропусна един удар, когато я погледна — беше поразен от начина, по който главата й беше отпусната на гърдите, от примирението, което се усещаше в отпуснатите й крайници, от начина, по който слънцето падаше върху златистите й коси. Том беше на четиринайсет години тогава и вече знаеше, че цял живот ще обича Ханичил Маунтджой. Това беше миг, който той никога нямаше да забрави.

Слезе от коня и го завърза за ниските клони на кестена.

— Ханичил! — извика нежно и отиде при нея. — Какво правиш тук, момичето ми? — Той клекна до нея, а тя го погледна с уморените си, заслепени от слънцето, сини очи. — Знам — каза той и й протегна ръката си. — Чакаш татко, който да дойде и да те вземе, нали? — Ханичил кимна, без да сваля поглед от него. Той въздъхна и взе малката й гореща длан в своята. — Е, мъничката ми, мога да ти кажа, че никога не става така. Господ прибира онези, които пожелае. И ги вика при себе си тогава, когато той пожелае. И точно сега, Ханичил, той иска баща ти, а не теб.

— Значи никой не ме иска тогава — каза тя и започна да плаче. — Дори Господ.

— Господ те обича. — Том нежно погали косите й. — Просто не иска да те вземе на небето сега, Ханичил. И аз те искам. И всички в ранчото — също. Ние те обичаме. Всички излязоха да те търсят, полудели от тревога. Мама направо се побърка. Така че, хайде да се връщаме и да им кажем, че си добре. — Помогна й да стане и двамата останаха загледани за миг в мястото, където баща й беше издъхнал. — Знаеш ли какво, Ханичил — каза той неочаквано, — хайде да наберем цветя. Ще напълним един буркан с вода и ще ги сложим в него. Така ще ги запазим по-дълго време свежи. После ще се върнем тук и ти ще ги оставиш точно под дървото. В памет на татко си.

Ханичил вдигна сините си очи към него. Погледът и беше непроницаем.

— Да — отговори простичко тя. После, когато той я сложи на седлото пред себе си, тя каза: — Благодаря ти. Том. Ти си моят най-добър приятел.

— Разбира се — отвърна той и я стисна здраво, за да не падне. Дълбоко в сърцето си се надяваше, че ще остане такъв завинаги.