Елизабет Адлър
Наследнички (14)

Глава 14

Минаха цели шест месеца, преди Ханичил да види отново майка си. Тя се спусна по пътя със своята обичайна скорост, само че сега не натискаше непрекъснато клаксона. Ханичил забеляза, че от едната страна на автомобила има голяма вдлъбнатина и че боята е олющена на още няколко места. И все пак изпита неочаквана нежност, когато Роузи излезе от колата и тя видя, че понакуцва.

— Мами, мами, ти си ударена! — извика тя и се затича към нея.

— Наистина — отговори Роузи с горчивина.

Ханичил втренчи ужасен поглед в бялата превръзка, която стягаше глезена на майка й, а после погледна ожуленото й лице. Хвана я за ръката — като да я защити.

— Ще ти помогна, мами — каза тя. — Можеш да се облегнеш на мен.

Роузи се засмя — кратък и остър звук, който нямаше нищо общо с веселостта.

— Благодаря, детето ми — каза тя. — Наистина имам нужда от някого, на когото да се облегна.

На верандата се появи Ализа. Застана с ръце на хълбоци и загледа мълчаливо ударената кола, после — Роузи.

— Някой те е блъснал? — попита тя най-накрая.

Роузи срещна очите й.

— Да, Ализа, така е — каза тя тъжно.

Изглеждаше така отчаяна, самотна и уязвима, че дори сърцето на Ализа омекна.

— Може този път да не се е развявала — каза Ализа на Ханичил, когато двете отидоха да приготвят кафе. — Може да е сложила ново начало.

— Искаш да кажеш, че може би този път ще остане у дома? — попита страхливо Ханичил. Разкаяната Роузи с изкълчения глезен беше нещо ново, различно, но кой можеше да каже колко дълго ще трае това й настроение? Можеше отново да стане старата Роузи, а Ханичил не би могла да го понесе. Тя искаше нещата да си останат точно такива, каквито си бяха.

Седнала на верандата, Роузи мълчаливо пиеше кафето си, вперила поглед в далечината. Ханичил седна на най-горното стъпало и обгърна коленете си с ръце. Наблюдаваше майка си. Фишър, малкото черно кученце, което Том беше намерил на пътя, се беше сгушило в нея, изплезило езиче от горещината.

— Човек трябва да се потруди доста, за да намери по-грозно куче — каза заядливо Роузи, все още загледана в равната прерия. — Къде, за Бога, го намери?

— Том ми го даде. — Ханичил сложи длан на главата на кученцето, а той се обърна и я облиза предано.

— Е, трябва веднага да му го върнеш. Това куче нищо не струва. — Роузи отпи още една глътка. — Кафето е горчиво — каза тя на Ализа.

— На мен ми се струва, че и ти си горчива — възрази остро Ализа.

Роузи избухна в плач. Не можеше повече да се сдържа. Цялата сърцераздирателна история се отрони от устните й, без дори да го иска: за това, че беше помислила Джак за джентълмен, а той я беше излъгал, че е постигнал успех в живота. За това как я беше ухажвал и как се бяха оженили.

— Ти си се омъжила? — каза Ализа, силно изненадана. — За този подмазвач от града? Защо? Можех да ти кажа какъв е той още първата вечер, когато го видях как оглежда ранчото така, все едно че е вече негово. Той е толкова мазен! Можеше като нищо да се плъзне по наклона, ха-ха!

— Жалко, че не стана така — каза Роузи горчиво.

Сините очи на Ханичил не се отделяха от лицето на майка й, докато тя разказваше как се оженили и какъв прекрасен месец изкарали в Чикаго. Наели огромен апартамент в хотел „Дрейк“, вечеряли в най-добрите ресторанти, посещавали всички шоу представления, пиели и танцували в контрабандни заведения, където й било далеч по-забавно отколкото в който и да е театър. Джак дори я запознал с Ал Капоне. Докато си спомняше, по лицето на Роузи беше изписан копнеж.

— Това бяха най-хубавите мигове в живота ми — каза тя шепнешком и тежко въздъхна. Но гласът й стана по-корав, когато си спомни истината. — Когато, в края на месеца, пристигнаха сметките, Джак ми каза, че е във „временно затруднение“. Помоли ме да се погрижа за тях, само този път. Каза, че ще ми ги върне по-късно. — Тя вдигна ръце нагоре и ги погледна безпомощно. — Той живееше като принц — най-хубавите дрехи, най-големите апартаменти в най-изисканите хотели, най-хубавата храна. Джак винаги искаше най-доброто. Кой не би му повярвал? И аз, разбира се, плащах. В Сейнт Луис и Индианаполис. В Синсинати, Охайо и Питсбърг. Даде ми почивка едва в Ню Джърси. Каза, че неочаквано спечелил пари или нещо такова. — Тя направи пауза, вгледала се с тъга в миналото. — Онази нощ той се държа с мен така, като че ли бях кралица, истинска кралица. Купи ми нова вечерна рокля. И всички ми се възхищаваха, докато танцувах, всички без изключение.

Ханичил си представи как майка й танцува, представи си всички онези мъже, втренчени в нея, и притисна кученцето по-близо до себе си — за утеха.

— Когато се върнахме в хотела, Джак започна да ми задава въпроси за ранчото — продължи Роузи. — Каза, че управителят ми не се справя добре. Че мястото запада и е готов да се обзаложи, че ме мамят. И че сега, след като сме вече женени, за ранчото трябва да се грижи той. На мен идеята ми се стори добра. Той беше мой съпруг, все пак. Казах: „Защо не?“ Тогава той започна да ми задава още въпроси — колко е голяма собствеността, колко глави добитък имаме, колко е печалбата. Отговорих му, че нищо не знам. Казах му, че с това се занимава адвокатът на Дейвид, Паркър Грант. И той се обади на адвоката и започна и на него да задава въпроси. Старият Грант отказа да отговаря, защото не го познавал и защото ранчото не е мое, а на Ханичил. — Очите на Роузи гледаха уплашено, когато ги насочи към тях. — Джак полудя. Каза, че съм го измамила, че съм се преструвала на богата вдовица, че съм го излъгала, че притежавам ранчо, а такова нямало. „Бях богата, отговорих му, докато не започнах да плащам сметките ти.“ — Гласът й заглъхна. Тя покри лицето си с длани. Но въпреки това видяха, че по бузите й се стичат сълзи, когато прошепна: — Джак ме удари, нарече ме лъжлива кучка и излезе. — Сълзите я задавиха. — Изостави ме.

— И, без съмнение, отново е трябвало да платиш сметката в хотела — каза Ализа язвително. — Е, Роузи, по-добре е да престанеш да се самосъжаляваш и да продължиш да живееш. Няма смисъл да плачеш заради мъж, който се отнася лошо с теб и краде парите ти.

Ханичил нищо не разбра, с изключение на това, че Джак Дилейни е отмъкнал парите на майка й и че я беше ударил. Никой никога, през целия й живот, не беше удрял Ханичил. Тя познаваше единствено нежността, тесния си семеен кръг, животните, които обичаше, каубоите, които се държаха с нея така, като че ли наистина беше специален човек, и на шега я наричаха „мадам“ и й сваляха шапки. „Ти си шефът“, казваха й винаги със смях.

— Мами — каза тя и свали длани от ушите си, — ранчото наистина ли е мое?

Роузи й хвърли гневен поглед.

— Да, по дяволите — отговори й кисело. — За какво мислиш, че говорих току-що? Ако ранчото беше мое, така, както трябваше да бъде, това нямаше да се случи. Грешката е на баща ти.

Ханичил се сви и стисна още по-здраво кученцето.

— Дейвид не е допуснал грешка — намеси се Ализа. — Нито пък Ханичил. Такова е било желанието на Джорджи Маунтджой. И за всички нас е по-добре така, защото, струва ми се, че иначе Джак Дилейни щеше да заграби и него. И тогава къде щяхме да живеем? Щяхме да останем на улицата, Роузи Хенеси. Не го забравяй.

Роузи стоеше в стаята си. Лежеше на леглото и гледаше тавана. Ализа се опита да я заинтересува с домакинството, с управлението на къщата, дори с управлението на ранчото, но на Роузи всичко й беше безразлично. От гардероба й се подаваха скъпите й елегантни рокли и кожените й палта и й напомняха, че няма къде да ги облече. Не си направи нито веднъж труда да си сложи пудра и червило, не обръщаше внимание дори на френския парфюм, който беше оставила на тоалетката. Нито веднъж не отиде до Сан Антонио, дори за да посети фризьорския салон, и модерната й прическа скоро се превърна в сплъстено топче коса.

Ханичил внимаваше да не се мярка пред очите на майка си. Понякога дори й се струваше, че Роузи не е в къщата. Повечето нощи Ализа спеше при нея, защото се страхуваше да я оставя сама с Роузи, която не излизаше от състоянието си.

— Не знам какво става. Дали не полудява? — каза на Ханичил озадачена.

Ханичил знаеше обаче, че това е прекалено хубаво, за да е вярно. След няколко седмици Роузи излезе на верандата бледа и изпита.

— Ализа! — извика тя, докато минаваше през кухнята. — Донеси ми кафе! И по-бързо! Отивам в града.

Съвсем скоро двете гледаха след Роузи, която се носеше по пътя в червения автомобил, и се питаха дали въобще ще се върне. Но, разбира се, тя се върна. Нямаше къде другаде да отиде, а и не й бяха останали много пари. Бяха й останали обаче красивите дрехи. И с новата си прическа, добре оформена и накъдрена на леки вълни, тя наистина изглеждаше прекрасно. И все вървеше с онова секси поклащане на бедрата, което мъжете винаги забелязваха.

Прекарваше все повече и повече време в Сан Антонио, като често отсъстваше дори по няколко седмици. А когато се връщаше, винаги носеше по няколко бутилки алкохол, хвърлени на задната седалка на доджа. После се затваряше в стаята си и се появяваше едва двайсет и четири часа по-късно.

— Роузи — извика й Ализа един ден и почука силно на вратата, — излез от там! Знам какво правиш вътре. Напиваш се! Ти си луда, ето какво си. Никога не мислиш за това, че имаш малко момиченце и отговорности.

Роузи отвори вратата. Лицето й беше подпухнало, очите — зачервени. Миришеше на уиски. Пъхна лицето си в това на Ализа.

— Искаш да знаеш защо пия ли? Защото съм отегчена. Ужасно отегчена, чак до мозъка на костите си. Ето защо. — Прибра се в стаята и затръшна вратата.

Ханичил наблюдаваше Ализа, която извади ключа от джоба си и заключи вратата.

— Изнесох всичките бутилки от стаята ти, Роузи — извика Ализа. — Не оставих нито една. Така че, седни на леглото и помисли малко, жено. Помисли за греховете си.

Роузи изпищя. Заудря с юмруци по вратата.

— Ти си кучка, Ализа! — извика тя. — Уволнена си! Махай се от тук, от къщата ми!

— Тази къща е на Ханичил, жено, не го забравяй! — извика й Ализа в отговор. После хвана Ханичил за ръката и я заведе в кухнята.

Тази вечер Ханичил не можа да изяде вечерята си. И Ализа не можа. Роузи беше престанала да удря с юмруци по вратата и да пищи и тишината беше ужасяваща, страшна. Но нито една от двете не заговори за това. Ализа накара Ханичил да си легне точно навреме, но разреши на кученцето да се сгуши в нея, макар да се съмняваше, че момичето ще заспи. После седна на един стол и остана да пази цяла нощ пред вратата на смразяващо тихата стая на Роузи.

На другата сутрин на вратата се почука учтиво.

— Ализа? — каза Роузи тихо. — Може ли да получа цигара? Моля те!

— Ти плачеш? — Ализа втренчи поглед във вратата, като че ли можеше да я види през нея.

— Да.

Ализа отключи вратата и двете втренчиха погледи една в друга. Очите на Роузи бяха силно подути, но тя изглеждаше примирена.

— Отсега нататък ще бъда добра, Ализа — каза тя. — Ще видиш.

Но обещанията на Роузи бяха винаги временни. Тя скоро се върна към стария си начин на живот. През по-голямата част от времето живееше в Сан Антонио и Хюстън, а клюките винаги достигаха обратно до ранчото Маунтджой. „Около Роузи Хенеси винаги се навърта някои мъж“, гласяха те.