Елизабет Адлър
Наследнички (21)

Глава 21

Анжу д’Аранвил слезе от таксито на северната парижка гара. Плати на шофьора, стисна влаковия си билет между зъбите и преметна чантата си през рамо, защото и в двете си ръце държеше куфари, и с дълги, пъргави стъпки закрачи към перона, от който вече, доста шумно, потегляше експресът Париж — Лондон.

Хари Локууд подтичваше до нея и се молеше влакът да почака, но в същото време успяваше да се наслади на дългите крака на Анжу. Настигна я точно когато свирката на влака се чу за последен път. Сграбчи дръжката на една от вратите на първа класа и я отвори, вкара първо куфара си, а после и той скочи вътре.

— Почакайте, почакайте ме — изкрещя Анжу през парата, която я обгръщаше. Пъхна единия куфар под мишницата си и диво сграбчи дръжката на вратата. — По дяволите, о, по дяволите — почти изплака тя, докато тичаше край вече набиращия скорост влак.

Хари сграбчи чантата й, после ръката й и я повдигна. Успя да я вкара вътре точно навреме. Той политна назад, спъна се в куфара й и падна на пода, като повлече и Анжу, която падна върху него.

— Е — каза той, когато очите им се срещнаха, — и това ако не е начин да хванеш влака!

— Боже мой — каза тя, задъхана, изправи се и приглади полите си. — Почти го бях изтървала.

Хари Локууд се засмя, изправи се и изтупа сакото си от праха. — Всъщност го изтървахте. Той беше вече потеглил.

Тя каза горчиво:

— Защо винаги закъснявам? Можете, ли да ми обясните? На двайсет години съм, много интелигентна, много образована и много умна. И с всичките си умствени възможности, винаги, неизбежно, закъснявам. Като хроническа болест ми е. — Тя отметна косата от очите си и го погледна умолително. — Дали нямам някакъв сериозен недостатък?

Хари отново се засмя и я погледна възхитен. Тя беше много висока, около метър седемдесет и осем, и стройна, всъщност — толкова слаба, че можеше да се счупи. Имаше овално лице, големи очи и говореше така, че ти спираше дъха, което можеше да се дължи и на тичането по перона, но, което, предполагаше той, е по-вероятно обичайното й отношение към живота. Очите й бяха красиви — синьо-зелени като морето, косата й — пищна и с цвета на добре сварен мармалад, устните й бяха пълни, усмивката не слизаше от лицето й и беше оптимистична. Тя като че ли с наслада предчувстваше отговора му.

— Много се съмнявам в това — каза той. — На мен ми приличате на млада жена, която е напълно в състояние да контролира живота си.

— Може би костюмът ви навежда на това мнение. — И тя неодобрително посочи костюма от туид, с който беше облечена. Беше по последна мода. Сюзет беше говорила лично с мадам Шанел и беше успяла да го получи на много добра цена. — Дължа го на майка си — каза Анжу. — Тя ме кара да се обличам според нейната представа за елегантност. Заради чичо ми, всъщност. Обикновено изглеждам като студентка. Нали знаете — блузи и поли и ниски обувки. — Тя протегна дългия си строен крак и загледа скъпите си кафяви обувки от естествена кожа, а Хари отново имаше възможност да се възхити на краката й. — Глупаво, нали? — каза тя и му се усмихна обезоръжително. — Казах й, че няма да издържа дълго в Лондон. „Ще се върна веднага, мамо“, казах й. „Ами!“, възрази тя. А аз я попитах: „След като ти не можеш да ме понасяш, как тогава очакваш, някой друг да ме понася?“ Както и да е, имам намерение да съм отново в Париж през септември. Това ще бъде първият ми семестър в Сорбоната — добави тя с широка усмивка, от която ти спираше дъхът. Знаеше, че го впечатлява. — Ще уча математика и физика.

Думите бяха излезли от устата й на един дъх, а Хари поклати глава от учудване.

— И какво мислите да правите, когато получите степен?

— Да правя? — Анжу смръщи вежди озадачена. Имаше достатъчно ум да се справи с училището и да завърши блестящо, като учи само в нощта преди изпита. Но колежът щеше да изпълни целта си — да й извоюва свобода. А сега, с възможността да сложи ръце върху парите на семейство Маунтджой, нямаше нужда да учи в Сорбоната и да живее в евтина квартира, докато в същото време работи упорито, за да стане известна куртизанка. С милионите на Маунтджой ще бъде по-богата от мъжете, за които някога се надяваше, че ще й осигурят стила на живот, който тя, като прабаба си Мари, много обичаше.

— Никога не съм мислила какво бих могла да правя — каза тя на Хари. — Физиката просто ми се струва очарователна, вие не мислите ли така?

— Не, не ми се струва толкова очарователна, колкото на вас — отговори Хари Локууд. А наум добави: „Нито пък предизвиква такава веселост у мен“, защото със сигурност долови дяволитост в зелените й очи и намек за провокация в усмивката й.

Сър Хари Локууд беше на четирийсет години и притежаваше изключително добра външност — права, гъста руса коса, очи с цвета на лешник, изключително тъмни мигли и вежди. Беше висок, с мускулесто тяло и изглеждаше великолепно в скъпите, шити по поръчка, дрехи, които обикновено носеше. Кожата му имаше постоянен тен от честите гостувания по бляскавите и скъпи курорти по целия свят. Хари прекарваше по-голямата част от времето си в елегантните летни вили на приятелите си в Южна Франция, в грандиозните им вили на остров Барбадос, на Бахамите или Ямайка през зимните месеци. Той беше винаги добре дошлият ерген, чието най-добро качество беше способността му да забавлява дамите. И точно поради тази причина го канеха, защото Хари притежаваше титла. За нещастие обаче не разполагаше с никакви пари.

Всички знаеха, че Хари Локууд от години търси богата наследница, за която да се ожени. На два пъти беше много близо до успеха, но склонността му да бъде неверен още преди да е повел жената по пътеката към олтара, беше сложила бърз край и на двете авантюри. „Хари Локууд просто не може да държи дюкяна на панталона си закопчан“, бяха думите, с които мъжете от неговия кръг го описваха. Те добавяха със смях: „Другото, което той не може да контролира, е страстта си към хазарта.“ И все пак, когато пътуваше зад граница, а понякога дори в английската провинция, тези му недостатъци се оказваха и най-добрите му качества. По отношение на жените, разбира се. И обикновено, в края на дългата зима, той успяваше да победи в няколко поредни игри, което го снабдяваше с пари за летните развлечения.

Хари неохотно отклони поглед от тялото на Анжу, когато един от кондукторите почука на вратата и надникна вътре.

— След малко ще сервират вечерята, мосю — каза той.

Хари погледна въпросително Анжу.

— Тъй като вече възвърнахте спокойното си дишане, може би ще ми правите компания за вечеря. Ще можете да ми разкажете повече за физиката, която намирате очарователна. И как възнамерявате да се превърнете в красиво и елегантно момиче от обществото — добави той с усмивка.

— За мен ще бъде удоволствие, мосю. — Анжу се усмихна и му хвърли преценяващ поглед. — Но това не е ли изпросена вечеря? Майка ми непрекъснато ме предупреждава да не говоря с непознати мъже, камо ли да вечерям с тях. Разбира се, сигурна съм, че нейните предупреждения се отнасят само за мъжете, които нямат титла и пари. — Тя се засмя весело и скочи на крака, при което гневно смръщи вежди. — Ох, Боже, тези обувки май започнаха да ми стягат вече — каза тя и запристъпва от крак на крак.

— Мисля, че е време да се запознаем — каза Хари усмихнат. — Казвам се Хари Локууд.

Тя учтиво пое ръката му.

— А аз съм Анжу д’Аранвил. О, не. Май излъгах. От този момент нататък не съм Анжу д’Аранвил, а Анжу Маунтджой.

Той повдигна учудено вежди.

— Маунтджой? — Това беше име, което добре познаваше. Всички го знаеха. Старият лорд Маунтджой беше един от най-богатите хора в Англия.

— Да, това е името на прачичо ми. Онзи, при когото отивам в Лондон. Той иска да използвам неговото име. И защото моята maman иска да сложи ръце върху парите на Маунтджой, и тя каза, че трябва да приема името. — Тя го погледна и въздъхна. — О, историята е много дълга.

— Разкажете ми още, Анжу Маунтджой — каза той, хвана я за ръката и я поведе по коридора към вагон-ресторанта.

По време на дългия обяд, Анжу разказа на Хари за Джорджи Маунтджой и неговата връзка с Мари.

— Тя беше наистина очарователна, моята баба — каза тя с обич. — Maman се опитваше да ме държи далеч от нея, но, разбира се, не успя. Мари много лесно я надхитряваше и най-добрата част от моето детство беше, когато гостувах на баба си в нейния апартамент на улица „Бонапарт“. Тя умря преди няколко месеца. Ужасно много ми липсва. Беше моята най-добра приятелка, но maman все повтаряше, че влиянието й над мен било лошо. — Тя погледна Хари право в очите и каза: — Мама мислеше, че Мари е покварена, но аз мисля, че тя просто се забавляваше. А вие какво мислите, мосю Локууд? — Тя затрепка с дългите си мигли, присви сексапилно устни, а той се засмя на глас.

— Мисля, че сте ужасна флиртаджийка. Поведението ви е направо скандално — каза Хари, на когото му беше много забавно. — Не се лаская да мисля, че един възрастен мъж може да бъде привлекателен за двайсетгодишно момиче като вас. Предполагам, че флиртувате с всички мъже, които се мярнат на пътя ви.

Тя въздъхна преувеличено и го погледна с широко отворени очи — поглед, който стаяваше дъха на мъжете.

— Само с тези, които имат приятна външност — отговори му невинно. — А и вие не сте възрастен, мосю, а просто по-възрастен.

— Благодаря ви, мадмоазел Маунтджой — отговори Хари развеселен. — Мисля, че сте научили много от вашата баба.

— То е в кръвта ми — призна си тя. — Моята френска кръв, това е. — Тя леко потръпна. — Английската ми кръв сигурно е замръзнала още в праисторическата епоха. Мари казваше, че баща ми бил задръстен и скован и никак не приличал на дядо ми Джорджи. Той бил истински донжуан — добави тя с обич, отмести празната чиния от пържолите и си поръча крем брюле. После го погледна, все така с широко отворени очи. — Има още две — каза с висок шепот, какъвто се използва на сцената, за да се чуе от всички, — още две копелета. Като мен.

Хари я погледна право в очите. И двамата забелязаха пълната тишина, която се възцари във вагон-ресторанта.

— Е, не точно копелета — каза той с усмивка. — Баща ви е бил копеле, не вие.

Тя сви рамене и гребна пълна лъжичка от крема.

— Мисля, че е същото. Във Франция поне. Името ни е опетнено, така казва мама. А и нямаме пари. Освен тези, които тя изкарва. Майка ми е мадам Сюзет. — И тя го погледна като че ли с очакване.

— Така ли? — Той се запита дали мадам Сюзет не е кабаретна актриса, която участва в театър Folies Bergeres.

— Шапките й са много известни — информира го Анжу. — Предполагаше се, че аз трябва да нося една, но мисля, че тя падна от главата ми, докато тичах за влака. — Тя се засмя. — Maman ще ме убие, ако научи. Тя много иска да сключа добър брак. Но, разбира се, аз ще се омъжа само по любов. — Погледът й отново срещна неговия. — И заради секса, разбира се. Ще си търся подходящ партньор — добави тя сладко. — Тишината, която цареше на съседните маси, стана още по-дълбока. — О, вие не ядете десерта си! — каза весело Анжу. — Може ли аз да го получа? — И тя загреба пълна лъжичка.

Хари я гледаше учудено.

— Вие изглеждате така, сякаш ядете само марули и семена. Къде отива всичката тази храна?

Тя вдигна рамене и погледна учудено празната си чиния.

— Ям колкото кон, но винаги съм била така слаба. Дори мога да похапна още малко сирене — каза тя и погледна с очакване стюарда, който се приближаваше към тях.

— Eh bien — каза тя, докато пиеха кафето си. — Лорд Маунтджой е стар човек. Няма наследници, на които да остави имотите и парите си. И така, какво предприема той? Наема частен детектив да издири потомците на Джорджи. — C’est moi^[1] — тя посочи към гърдите си. — И другите две. Момиче от Англия и едно от Тексас, американка. Ще се срещнем в Лондон. Лорд Маунтджой ще ни лансира в обществото. Той ще реши коя ще получи голямата награда. Милионите на Маунтджой.

— И коя мислите, че ще бъде?

— Предполагам, че ще зависи от прищевките на стария лорд. — Анжу сви рамене и се усмихна безгрижно. — Що се отнася до мен, това не ме интересува.

Той си помисли, че тя лъже, и беше прав. Защото Анжу отчаяно желаеше тези пари. И беше решена да не оставя никой да й препречи пътя към милионите.

— Правя го само заради майка си — каза тя отново. — Тя казва, че съм безнадежден случай. Че нито един мъж не би взел за жена такава като мен, отдадена само на науките. Интелектуалка, казва мама с презрение. — Тя въздъхна прочувствено. — Понякога си мисля, че мама никога няма да ме разбере.

— Да, и аз не мисля, че тя ви разбира — съгласи се Хари. Той разгада малката й игра и дори прозря, че Анжу е точно като него. Искаше всичко, което може да получи, и беше готова да използва целия си чар.

Влакът приближаваше Кале и те се върнаха в купето. Хари извика един стюард и уреди пренасянето на багажа им на ферибота. Двамата слязоха заедно и пак така заедно се качиха на кораба.

— Просто трябва да съм сигурен, че няма да изтървете кораба — каза й той с усмивка.

Тя отново затрепка с дългите си мигли и каза:

— О, не, мосю Локууд. Не правете подобна грешка. Никога няма да изтърва това, което искам.

Той я придружи до каютата й. На вратата очите на Анжу срещнаха неговите. Той я гледаше въпросително. Тя се изкушаваше, това беше вярно, но се целеше по-нависоко от Хари Локууд и беше достатъчно умна да не си затваря пътя още сега.

— Лека нощ, Хари — каза тя, като го целуна по двете бузи. — Благодаря ти за прекрасната вечеря. Много се забавлявах.

Той сграбчи ръката й, придърпа я близо до себе си и започна да я изпива с очи.

— Трябва ли да ме оставите толкова скоро?

Анжу се прозина леко.

— Толкова съм уморена! — каза тя, като се престори, че много й се спи.

— Ще ви видя ли отново? В Лондон?

— Но, разбира се. Сигурна съм, че пътищата ни отново ще се пресекат. — Тя издърпа ръката си от неговата, отвори вратата на каютата си с другата и бързо влезе вътре. — Лека нощ, Хари — каза тя отново, студено.

И затвори вратата под носа му. Хари остана загледан ядосано в нея за миг. Беше готов да се закълне, че тя беше направила всичко възможно да остави у него впечатлението, че е готова за една страстна нощ — всички онези приказки за секс, всичките й окуражаващи усмивки и очарователни погледи. После се усмихна. Въпреки че се правеше на сведуща по въпросите на секса, Анжу беше много млада — тя просто си играеше, това е всичко.

Хари се усмихна при спомена за техния разговор, докато вървеше към бара, за да изпие едно питие преди лягане. Знаеше, че онова, което Анжу му беше разказала, беше вярно и че те отново ще се срещнат. Той ще се погрижи за това. Та нали тя ще наследи милионите на Маунтджой!

Видя я отново рано на другата сутрин. Небето над Доувър беше оловносиво. Валеше дъжд. Анжу вървеше към морскозеления ролс-ройс на Маунтджой. Полата й беше къса, краката — дълги, а лицето й беше озарено от красива усмивка на радостни предчувствия. Тя се обърна и го видя. Сложи пръст на устните си и му изпрати въздушна целувка. После се качи в колата, шофьорът затвори вратата и вече я нямаше.

Хари се замисли какво ще се случи, когато трите момичета се срещнат. И за стария Маунтджой, който щеше да се облизва като паяк в центъра на паяжината си, да ги примамва с парите си, да играе малките си игрички. Надяваше се, че старият лорд знае какво прави. Защото едно беше сигурно. Анжу щеше да му създава доста проблеми.