Елизабет Адлър
Наследнички (1)

Глава 1

Всичко започна през един студен януарски ден на 1937. Лорд Маунтджой седеше в купе първа класа на експреса от Бат за Лондон. Държеше пред лицето си брой на „Таймс“, отворен на бизнес страницата. Не го четеше, вестникът беше само параван, който го скриваше от другите пътници. Връщаше се в Лондон след дълъг уикенд в провинцията.

Уилям Едуард Маунтджой беше десети граф Маунтджой и много богат човек. Беше господар на всичко, което се виждаше от прозорците на голямата му и великолепна къща в Маунтджой Парк в Уилтшир, както и на един замък в Шотландия, а също така и на градска къща в Лондон в квартал Мейфеър.

Като надникна над вестника към другите пътници в купето, той забеляза, че те всички са по-млади от него. „Нито един от тях не е на повече от четирийсет години“ — помисли си мрачно и си спомни времето, когато той самият беше млад — едва на осемнайсет години, току-що завършил „Итън“. А после целият му живот премина пред очите му като забавен кадър. Когато беше на осемнайсет, четирийсет години му се виждаха цяла вечност, а да достигне до седемдесет му се струваше невъзможно. На осемнайсет думата „старост“ не съществува в речника.

Той и сега беше добре, като се изключат обичайните оплаквания поради доста напредналата възраст — пристъпи на подагра от време на време, които го караха да се подпира малко по-тежко на бастуна си, отколкото би желал, и лекото недовиждане, което му беше причинило неприятности през август по време на лова в Шотландия. Сигурно това бяха последиците от факта, че цял живот се беше наслаждавал на добра храна и отлично вино, както и на превъзходното бренди, което обожаваше. Макар че, разбира се, той никога не се напиваше. Беше умерен във всичко — какъвто би трябвало да бъде всеки джентълмен.

Имаше и още един проблем. Самотата.

Край прозореца се нижеха уилтширските хълмове, осеяни с крави и коне — това графство беше прочуто с конете си, които даваха не малко участници за конните надбягвания в Нюбъри, — но той не забелязваше нищо. Все още скрит зад вестника, наблюдаваше отражението си в прозореца. Виждаше висок, изправен, среброкос мъж с розовата кожа на човек, който е твърде придирчив по отношение на бръсненето, и малки тъмносиви мустаци, с надвиснали тъмни вежди над много светлите сини очи. Дрехите му бяха безупречно ушити от „Хантсмън“ и, благодарение на камериера си, той беше безупречно облечен, изчеткан и вчесан. Тъмносиньото му палто висеше сгънато на рамката над главата му, а на поставката стоеше черното му бомбе, както и черният му чадър в своята много тясна калъфка. Беше, помисли си той с известна горчивина и не малка доза хумор, джентълмен от главата до петите.

Уилям Маунтджой беше наследил титлата след поредица нещастни обстоятелства. Най-големият му брат беше убит във влакова катастрофа, а вторият му брат, Джорджи, беше лишен от наследство заради разгулния си живот. Тогава Уилям Маунтджой беше на трийсет и пет години. И дългът му беше пределно ясен. Ожени се за Пинелъпи Латимър на следващата година и направи всичко, каквото се полагаше, за да се сдобие с наследник. За нещастие, нищо не се случи.

Тогава си беше помислил, че вината не може да е у него. Оглеждаше се гол в огледалото в огромната си, облицована със зелени мраморни плочки, баня на къщата си на Кързън стрийт и сам себе си уверяваше, че с него всичко е наред. Все още беше в разцвета на живота си и изглеждаше добре. Държеше тялото си изправено, като да беше глътнал бастун, имаше леко натрупване на тлъстинки около кръста, мускулести гърди и ръце, силни крака и бе щедро надарен с идеално функциониращ сексуален орган. Не, липсата на син и наследник определено не беше по негова вина. Сигурно виновна беше съпругата му.

Изпрати Пинелъпи при най-добрия гинеколог в Лондон, който подложи бедната и добре възпитана жена на объркващ разпит и невъзможни тестове. И отговорът дойде. Съпругата му беше в отлично здраве. Беше напълно способна да зачене и роди.

Уилям още си спомняше как седи в стаята на доктора на Хартли стрийт и го чува да казва: „Вината сигурно е у вас, лорд Маунтджой. Мога да ви препоръчам колега, експерт в подобни неща. Може би той ще успее да ви помогне.“

Разбира се, той не беше отишъл да се види с колегата му. Нямаше дори да признае пред себе си, че не е способен да дари бащинство на дете. „Глупости!“, беше казал пренебрежително на Пинелъпи. „Разбира се, лекарят е допуснал грешка. Ти знаеш, че всичко е наред… в интимния ни живот.“ Беше го казал особено деликатно, но въпреки това съпругата му се беше изчервила.

Тя беше пълничка и нисичка жена с непрекъснато тревожно изражение. Винаги се страхуваше, че може с нещо да го ядоса. „Разбира се, че е сбъркал, скъпи“, съгласи се тя, с което прие вината. „Ужасно съжалявам, въпреки това.“ Беше го погледнала смело право в очите. „Ще те разбера, ако поискаш развод, Уилям“, беше добавила. „Знам колко е важно да имаш наследник.“

Известно време го беше занимавала идеята да си върне свободата, но знаеше, че задължително трябва да се сдобие със син. Не, беше решил най-накрая. Трябваше да остане женен за Пинелъпи. И трябваше да продължи да опитва. Може би съпругата му ще зачене скоро и той ще въздъхне облекчено, защото ще е изпълнил дълга си.

Пинелъпи никога не зачена, но му беше предана и вярна съпруга въпреки честите му раздразнения и отсъствия. Умря от сърдечен удар, седнала тихо на любимото си място, откъдето можеше да вижда огромното езеро. Последният дизайн на къщата в Маунтджой Парк беше извършен от всемогъщия Браун през 1760 година и оттогава нищо не беше променяно. По това време Уилям беше в Монте Карло. Разбира се, той веднага беше хванал влака за Париж, оттам — за Кале и накрая — за Лондон.

Пинелъпи беше погребана в гробницата на семейство Маунтджой до бащата на Уилям, до майка му и брат му, до поколения Маунтджой. Той поръча специален надгробен камък от черен мрамор, а месец по-късно беше отслужена литургия в кралската капела в Уиндзор, със специалното разрешение на техни величества крал Джордж и кралица Мери. Той беше изненадан от броя на приятелите и познатите, които бяха дошли да почетат Пинелъпи. Винаги я беше мислил за извънредно тиха и срамежлива, но тя се беше справяла блестящо с домакинството на многото му къщи, с нескончаемите партита през уикендите, беше посещавала с него многобройните танцови забави, вечери и обеди, които бяха задължителни за човек с неговото положение. Тя беше нежна и не беше егоистка и беше много тъжно това, че едва след смъртта й приятелите им си спомниха колко мила беше с тях, каква изискана домакиня беше, с какво внимание изслушваше проблемите им. Казваха на Уилям, че тя много им липсва. Тя липсваше много и на Уилям. Повече, отколкото беше мислил, че е възможно. Преди Пинелъпи беше винаги с него и сега му се струваше необяснимо, че вече я няма.

За него беше истинско облекчение, че когато войната беше обявена няколко месеца след това, на 4 август 1914, той си намери работа в канцелариите на Военното министерство. Затвори огромната лондонска къща и изпрати по-голямата част от съкровищата си — картините на Гоя и Гинсбъроу, сребърните вещи и бижутата, които се предаваха от поколение на поколение Маунтджой вече от няколко века, скъпоценните спомени и сувенири на фамилията — на склад в провинцията. Лесно привикна с икономиите и трудностите на военното време. Прекарваше дълги часове седнал зад бюрото и спеше в клуба си, където мрачно се обсъждаха битките край Вердюн и Сом, както и блокадата на британските морски сили, които немците не успяха да пробият. И накрая, и той като другите, се беше радвал, когато на 14 ноември 1918 година беше сложен краят на войната.

Докато връщаше вещите си в къщата, мислеше за това, че убитите във войната са повече от осем милиона и половина. Младостта на Британия, цяло едно поколение младежи, го нямаше вече.

Годините след войната беше прекарал достатъчно задоволително, но не беше намерил жена, която да го разбира напълно, както беше с Пинелъпи. И не се беше оженил никога вече. А сега беше вече на седемдесет и беше прекалено късно.

Експресът от Бат за Лондон, изпускайки пара, спря на гара Падингтън. Лорд Маунтджой нави на руло броя на „Таймс“, облече палтото си, сложи си бомбето, кимна студено за сбогом на пътниците от купето и елегантно слезе по стъпалата към перона.

Бриджис, шофьорът, го чакаше с тъмнозеления ролс-ройс. Гербът на фамилията Маунтджой беше дискретно гравиран на вратата, обграден с буквата „М“, изписана в кръг. Кожата на седалките беше от превъзходно качество, на вратите имаше малки сребърни саксийки с по една тъмночервена роза в тях. Лимузината беше снабдена и с барче, пълно с кристални гарафи превъзходно бренди и шери и с кристални чаши.

— Добро утро, милорд. — Бриджис свали шапката си и отвори вратата за господаря си. — У дома ли, сър?

Уилям въздъхна.

— Предполагам, да — отговори мрачно, раздразнително. Чудеше се какво да прави цял ден, макар отлично да знаеше, че и този ден ще е като другите, въпреки че днес щеше да навърши седемдесет години. Ще отиде у дома си на Кързън стрийт, ще се изкъпе отново, защото беше особено придирчив и смяташе, че дори в първа класа на влаковете човек събира достатъчно прах и нечистотии. Ще смени дрехите си, после ще тръгне по „Мейфеър“ към клуба си, където ще изпие чаша превъзходна тъмна бира, която, между другото, много от членовете на клуба презираха, но с която той беше свикнал с годините и беше започнал да я харесва. Ще се огледа из помещението, за да види кой е там, може би ще намери приятел, с когото да обядва и да размени няколко думи за миналото над бутилка бордо и пай. А по-късно ще си тръгне, ще прекоси „Сейнт Джеймс Парк“, ще измине цялата „Мел“, като ще размахва весело чадъра си и ще изгледа охраната пред двореца, ще завиди на тяхната младост. А после ще се върне у дома, ще подремне просто защото няма да има какво друго да прави, а после ще види какви покани е получил за вечерта.

Небето се беше заоблачило, а вятърът беше направо леден, когато той изкачи входните стъпала на великолепната си, но самотна къща. Икономът го очакваше. Отвори му вратата и се отдръпна назад, за да изрази уважението си.

— Добър ден, милорд — поздрави го.

— Добър ден, Джонсън. — Уилям му подаде чадъра, палтото и шапката си.

— Икономката нареди да запалят огъня в библиотеката, сър — каза Джонсън. — Тя реши, че е доста студено и може би ще пожелаете да изпиете чашка шери там, сър.

— Без шери, Джонсън, благодаря ви — отговори той, влезе в библиотеката и затвори вратата.

Отпусна се уморено в голямото и удобно кожено кресло, подпря краката си на решетката пред камината и се огледа. Рафтовете, сковани от превъзходно дърво, внесено чак от Бразилия, се издигаха до тавана и бяха пълни с книги с кожени подвързии. По протежение на една от стените бяха подредени безценни миниатюри в рамки от слонова кост, рисувани в Могул, Индия, а до тях бяха портретите на кучетата, които фамилията беше притежавала през вековете: лабрадори, породи ловджийски кучета, померански кучета, пекинези. Всички те бяха обичани от някой Маунтджой и рисувани, за да остане жив споменът за тях. Фотографии и изящни дреболийки с антикварна стойност бяха пръснати по множеството малки масички, имаше нощни лампи, внесени от Китай и изработени от синьо–бял порцелан, покрити с плат в цвят бордо, а тежките кадифени завеси бяха с цвета на горското зелено. Килимът беше в подходящи зелено-червени багри.

Тази беше любимата стая на Уилям. Чувстваше се най-щастлив тук, където четеше вестници или просто дремеше над книгата си след обилния обяд. Но днес беше различно.

Той се изправи и закрачи неспокойно напред-назад, забил поглед в зелено-червените квадрати на килима. Великата война беше поразила и семейство Маунтджой, бяха загинали всичките му братовчеди до трето коляно. Не бяха му останали дори далечни роднини. Освен може би черната овца на семейството Джорджи Маунтджой, или, както го наричаха, копелето, което, предполагаше се, скитосва из Европа и Америка.

— Аз съм един самотен старец — каза той на глас. — Приятелите ми умират един след друг, нямам син, който да наследи всичко това — красотата и традицията, името ми. И когато умра, всичко ще се разпръсне. Маунтджой Парк ще бъде продаден, за да заплатят с парите разноските по погребението. Замъкът Инчкайър ще бъде занемарен и ще западне толкова, че ремонтът няма да е възможен. А къщата ми ще бъде съборена, за да издигнат на нейно място още един хотел или още един универсален магазин.

Завъртя се на пети, отиде до масивното, покрито с кожа, бюро и отключи средното чекмедже. Извади всичките хартии, които бяха в него, и известно време остана загледан в тях. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на адвокатите си. Разговорът беше кратък. Каза на адвоката си от какво има нужда и му нареди да му се обади веднага, щом се сдобие с информацията. Добави, че ще очаква обаждането му. После отново закрачи неспокойно напред-назад, с ръце, скръстени на гърба, и с палци, които нервно описваха полуокръжности. Понякога, като минаваше край бюрото, се спираше и гледаше телефона. Той обаче не звънеше.

— Дяволите да го вземат това проклето нещо! — изръмжа недоволно той, отпусна се отново в креслото и повдигна краката си на решетката. Телефонът звънна пронизително и той подскочи. Вдигна слушалката и каза.

— Маунтджой. — Говореше отсечено. Взе молив и записа телефонния номер, който му продиктуваха, благодари на адвоката и постави обратно слушалката.

Остана втренчен в телефонния номер. Може би това беше отговорът на всичките му проблеми. Пое си дълбоко дъх и набра номера на Суейн и Маршъл, частни детективи, в Странд, Лондон.

Джеръм Суейн подскочи, като чу името на човека, който му се обаждаше.

— Ще дойда незабавно, ваше благородие — каза той, като вече закопчаваше палтото си.

Докато той стигне до къщата, Уилям беше подредил мислите си. Знаеше точно какво иска.

— Искам от вас да намерите останалите членове на фамилията Маунтджой — каза той отривисто.

— Искам да намерите незаконните деца на Джорджи, които сигурно е оставил в Италия, Франция или Америка.

Суейн подсвирна впечатлен. Беше висок мъж с не особено яко телосложение, с тънки черни мустачки, тъмна коса, започваща да оредява, и с походката на бивш полицай. Лорд Маунтджой го погледна втренчено и той се закашля, за да прикрие неприличното си подсвирване.

— Струва ми се, че работата ще е много и няма да е лесна, сър — каза той предпазливо.

— Ще ви се заплати добре, Суейн, уверявам ви. Ще има и голяма награда, да кажем, двайсет процента от сумата, която обикновено вземате, ако успеете. — Подаде му куп хартии. — Ето цялата информация, която имам. Както виждате, Джордж Маунтджой е оставил достатъчно следи зад себе си, в Париж и Флоренция. После беше лишен от наследство и изгонен в Тексас, в ранчото на фамилията близо до Сан Антонио. Никой не знае какво е станало с него след това. Не чухме нищо повече.

Лорд Маунтджой подаде на Суейн чек.

— Това ще покрие разноските ви за един месец, както и таксата ви. И, между другото, Суейн, когато ги намерите, можете да им предложите пари, за да ви разкажат тайните си, ако имат такива. — Усмихна се, защото реши, че е много хитър. — Ще ми докладвате в края на месеца — добави. — Ясно ли е?

— Да, сър. — Суейн скочи на крака и грабна чека. — Можете да разчитате на мен, сър. Ако са все още там, Суейн ще ги намери. Гарантирам ви.

Уилям се усмихна, доволен от себе си, когато вратата се затвори зад Суейн.

— Това ще бъде подаръкът ми по случай рождения ми ден, подаръкът, който сам ще си направя — каза той и потри ръце в радостно предчувствие. — Май ще си отворя бутилка шампанско от 1925, за да празнувам.

Икономът влезе със сребърна табла, на която имаше кофичка с лед. Отвори бутилката, без да разлее и капка, и сръчно напълни кристалната чаша.

— Ще има ли и нещо друго, сър? — попита той, застанал търпеливо, в очакване.

— Благодаря ти, Джонсън, нищо повече. — Уилям вдигна чашата си в мълчалив тост за самия себе си.

— Тогава мога ли да ви пожелая щастлив седемдесети рожден ден, милорд? И да имате още много такива празници! — каза Джонсън.

Уилям се засмя високо, щастливо.

— Можеш, Джонсън. Наистина, можеш. И ти благодаря за милите пожелания. — Той отпи от шампанското, все още усмихнат, защото мислеше за „наследника“, който Суейн ще открие. Изведнъж бъдещето му се видя приятно розово. Може би седемдесет не е чак толкова лоша възраст, все пак.