Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiresses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследнички

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-14-0197-3

История

  1. — Добавяне

Глава 16

На Ханичил се струваше, че тишината е оглушителна. Тя коленичи на циментовия под и вдигна очи към небето. Зачака онова, което щеше да дойде. Чу как Ализа си говори с бога, как му казва, че е готова да умре и да застане пред него.

Ханичил се замисли за смъртта. Тя й се струваше далечна — нещо, което се случва на другите хора, не на нея. Не и на Роузи, помисли си гневно тя, която се „развяваше“ в Сан Антонио, вместо да е с тях в мазето, където да чака таванът да се разцепи и торнадото да ги вдигне във въздуха. Роузи винаги е имала късмет, помисли си Ханичил с горчивина, а на добрите хора като Ализа и Том се налага да носят цялото бреме на живота. А в този случай, те щяха да умрат, докато тя се „развява“.

Настана пълна тишина. Ализа беше спряла да се моли и дори конете и Фишър бяха притихнали. Том изкачи стъпалата и се спря на най-горното, за да се ослуша. Торнадото беше преминало. Той превъртя ключа, постави длани под капака и се опита да го повдигне. Той не помръдна. Том го подпря с рамо и бутна отново, по-силно. Нищо. Обърна се и ги погледна.

— Заяжда — каза сухо. — А може и нещо да е паднало върху него.

— О, Господи, о, Господи! — прошепна Ализа. — Хванати сме в капан.

По челото й изби пот. Тя притисна здраво длани една в друга и започна да произнася непрекъснато името Господне. Ханичил я прегърна, за да я успокои.

— Всичко ще бъде наред, Ализа. Сигурна съм, че някой ще дойде и ще ни отвори. Скоро.

А после си повтори наум, че сигурно всичко ще се оправи, защото тя още не беше готова да умре. За нея животът не беше още започнал. Все още не беше посетила онези далечни, загадъчни страни, които копнееше да види, не беше присъствала още на всички балети и опери, имаше още поне милион книги, които да прочете.

— О, погледнете ги тези коне — обади се Ализа. Те се обърнаха и видяха Бют и Лъки да опустошават щайгите с ябълки. — Те поне няма да умрат от глад.

— Ханичил е права, мамо — каза Том, за да я окуражи. — Скоро ще ни намерят и ще ни измъкнат оттук. — Но гледаше тревожно капака, защото му се струваше, че цялата къща е паднала отгоре му.

Ханичил си взе ябълка и седна на пода до Ализа. Кучето, задъхано и с увиснали уши, се сгуши в нея. Том поведе конете към далечния край на мазето, по-далеч от хранителните запаси. Остана там, хванал ги за юздите. Никой не говореше. Просто чакаха.

Пет часа по-късно Роузи свърна със стария червен додж в алеята, подмина весело мястото, където съпругът й беше загинал трагично, и дори не помисли за него. Колата подскачаше по старите дълбоки бразди. Роузи мислеше за мъжа, когото беше срещнала онази нощ. Беше й казал, че е нов в града и мисли да отвори нощен бар, в който обаче да се предлага и скара.

— Просто място, където човек може да отиде съвсем сам, да си похапне и да си пийне — беше й казал. — И където жена като теб, с твоя външен вид и умения, ще изглежда великолепно зад бара. Знаеш как е — понякога мъжът предпочита да вижда жена, отколкото мъж насреща си. Да си побъбри с нея. Би могла да се справиш с такава работа, нали, Роузи?

Роузи си беше помислила за десетте долара, които бяха останали в портмонето й, и му се беше усмихнала.

— Колко? — беше попитала предпазливо.

— Трийсет на седмица. И бакшишите ще бъдат за теб.

„Манна небесна“, беше си помислила тя.

— Направи ги трийсет и пет — беше казала, защото не искаше да се съгласи прекалено лесно.

— Така да бъде.

Бяха си стиснали ръцете и Роузи се беше съгласила да започне работа след три седмици, когато кръчмата „Сребърният долар“ щеше да бъде отворена. Не беше така примамливо както работата й в театъра, но поне щеше отново да работи. А кой можеше да каже докъде би могло да я доведе това? Кого би могла да срещне?

Тя вдигна глава, излязла от мечтите, и натисна рязко спирачките. Колата залитна и спря, а тя седеше в нея втренчена. Огледа се, като се питаше дали не е попаднала на друго място, защото на мястото, където бяха къщата, хамбарите и конюшнята, сега имаше само купчина развалини. Погледна по-надолу по алеята и видя познатия кестен и табелата, на която пишеше „Ранчо Маунтджой“. Извика ужасено, излезе от колата и се затича към развалините, които някога бяха неин дом.

— О, Господи! — прошепна тя, ужасена от разрушението. Фурната на Ализа лежеше на една страна на полето, а бялата вана проблясваше на слънцето на мястото, където преди беше конюшнята. И чак докъдето погледът стигаше, имаше парчета от чинии, огледала и мебели, както и парчета дрехи.

Роузи крещеше и тичаше из полето. Търсеше из тревата нещата, които бяха останали цели, и ги събираше.

— Господи, визоненото ми палто! — викаше тя истерично. — Сребърната ми лисица, бобровата ми кожа, красивите ми рокли… — Падна на колене, а сълзите се стичаха по бузите й. До гърдите си притискаше огърлица от червени стъклени топчета. — Всичко, за което съм работила толкова много години — прошепна тя с истинска мъка. — Всичко! Вече нямам нищо.

Погледна назад към мястото, където беше къщата. Очите й се разшириха от ужас, когато най-после се сети за дъщеря си и Ализа. Изправи се и затича към купчината дървени греди.

— Ализа — прошепна. — Господи, Ханичил!

Роузи сигурно беше единственият човек в Сан Антонио, който не беше чул предупрежденията за наближаващото торнадо. Нямаше никаква представа, какво се е случило. Гледаше втренчено останките. После започна истерично да пищи.

— Ханичил! — пищеше тя. — Ализа… — Издърпа една греда, с което накара няколко други да се търколят и да паднат на земята. — Ааа! — викаше тя, като си представяше експлозия, която разкъсва на парчета телата на Ханичил, Ализа и Том. — Ааа!

Бягаше истерично в кръг, размахваше ръце, пищеше. После чу шума. Спря се и се огледа, объркана, около себе си. После го чу отново. Приличаше на удари с чук. А дали не беше кучешки лай?

— Фишър! — извика тя. — Фишър, добро кученце, къде си?

Лаят идваше от там, където някога беше задната част на къщата. Роузи направи крачка напред, вгледана предпазливо в останките. После отново чу ударите на чука.

— Ализа! — извика тя. — Ти ли си?

— Том е. Всички сме тук. Долу, в мазето, Роузи.

— О, слава на Бога! — извика тя с огромно облекчение. Но все още не можеше да намери капака, който водеше към мазето, защото беше затрупан с множество дървени греди и други останки. — Къщата е паднала върху вас — извика тя и задърпа, безрезултатно, една огромна греда.

— Иди доведи помощ, Роузи! — извика Том. — От няколко часа сме тук долу, така че побързай. Става малко задушно и чистият въздух ще ни дойде добре.

— Да, да… Тръгвам веднага. Ще доведа помощ. — Роузи изтича към колата. Запали я с треперещи ръце и даде на задна. Излезе бясно на главното шосе.

Китсвил изглеждаше съвсем обикновено — сънливо малко тексаско градче, сгушено под ярката слънчева светлина на следобеда. И тя едва можеше да повярва, че онова, което беше видяла, беше истина. Изтича до бакалията, застана на прага, притиснала сърцето си с длан, и истерично завика:

— Помощ! Помощ! Помощ!

Магазинът беше пълен с жени, които грижливо избираха плодове, прежди и макари. Всички те обърнаха едновременно глави към нея и я загледаха втренчено. Отвориха учудено уста. Роклята на Роузи беше мръсна, косата й — разбъркана, а сълзите бяха размили грима й и по лицето й се стичаха черни вадички.

— Това е Роузи Маунтджой — шепнеха си те една на друга. — Какво й става?

Собственикът побърза да се появи иззад тезгяха.

— Какво има, мисис Маунтджой? Какво се е случило? — Той я хвана за ръката и я поведе към един от столовете.

— Къщата ми… Отнесена е… Всички са в мазето. Заровени живи. Ханичил, Ализа, Том. Не знам какво се е случило.

— Сигурно е попаднала в торнадото. — Той грабна телефонната слушалка и бързо набра някакъв номер. — Оператор, дай ми тексаските рейнджъри — каза той с тон, който подсказваше, че се е случило нещо. — Бедствие в ранчото Маунтджой. Попаднали са в торнадото. В мазето има хора, заровени живи.

— Представете си — шепнеха си все така една на друга жените, — Роузи Маунтджой сигурно е единственият човек в цялата околност, който не знае за торнадото. А то е минало точно през нейната къща. Къде е била тя, че нищо не знае? — Те се гледаха с въпросително вдигнати вежди. Всички знаеха къде прекарва времето си Роузи. — Бедното дете — продължаваха да шепнат те, като мислеха за Ханичил, — помислете само, заровена жива в мазето! — Но никоя от тях не отиде при Роузи, за да й предложи съчувствие или помощ.

След няколко часа, когато драмата беше свършила и затворените в мазето бяха освободени, плъзнаха клюките — колко безотговорна била Роузи, която дори не знаела, че къщата й е попаднала в торнадо. И за това как Ханичил, Ализа, Том и конете излезли от мазето, следвани от кучето.

— Като от Ноевия ковчег — казваха те с презрително изсумтяване.

 

 

На следващия ден Роузи посети мистър Джон Паркър Грант. Адвокатът изглеждаше още по-стар и още по-съсухрен, но все още имаше остър език и, за щастие на Роузи, знаеше какво прави.

— Какво ще стане сега, мистър Грант? — попита го тя, кръстосала крака, и го погледна смело право в очите. — Всичко замина. Тревата, кладенецът, говедата. И къщата.

— Както и всичките пари. — Той изгледа Роузи над очилата си. — Смятам за свой дълг да ви кажа, мисис Маунтджой, че през целия си живот не съм виждал по-лошо управление от това на вашето ранчо. Всичките пари да бъдат похарчени, без да има нищо на бял свят.

— Да, нищо не остана — съгласи се Роузи. — И все още ли твърдите, че не мога да продам ранчото? Или пък, че и Ханичил не може?

— На практика ранчото Маунтджой няма никаква стойност. Точно сега няма да получите нищо за имота. И вече няколко пъти ви казах, че скъпоструващо или нищо неструващо, ранчото е завещано на поколенията. Никога няма да бъде продадено.

— И какво ще правя сега? — Роузи продължаваше да го гледа в очите. — Как, предполагате, ще построя нова къща? Като нямам дори килограм боб?

Грант въздъхна дълбоко и започна да рови из книжата, разпръснати по бюрото на партньора му.

— Още един път извадихте късмет, госпожо — каза той. Обръщението трябваше да й подскаже, че той продължава да я уважава като своя клиентка. — Запазих застраховката на къщата и плащах редовно вноските. Парите вземах от фонда, предназначен за това. Вече се свързах със застрахователната компания. Те ще построят нова къща и ще ви изплатят всичко друго.

— Всичко? — Пред погледа на Роузи затанцуваха доларови банкноти. Отново ще бъде богата. Тя се усмихна мило на адвоката. — Колко?

— Двеста долара.

— Двеста долара! Това ли е всичко? Ами кожите ми и хубавите ми дрехи и… чиниите и другите неща?

— Само постройката беше застрахована, мисис Маунтджой. Не мебелите и съдържанието на къщата. Те бяха ваша лична отговорност. Аз се грижа само за онова, което е включено в завещанието.

Тя го изгледа презрително. Дали нямаше да й каже, че и застраховката е била нейна отговорност, но той се е погрижил въпреки всичко?

— Кога ще получа парите? — попита остро тя.

— Вече попълних формуляра. Ако подпишете тук, компанията ще плати, сигурен съм, веднага.

Роузи подписа и дълбоко въздъхна. Изправи се и тръгна към вратата.

— Благодаря ви, мистър Грант — извика през рамо. — Благодаря ви, макар нищо да не сте направили.

Той поклати глава и я проследи с поглед, докато тя излизаше през вратата, а после застана до прозореца и я загледа как върви по тротоара.

— Бедната Ханичил — каза тъжно, — никой повече от нея няма нужда от баща.

 

 

Както обикновено, Роузи правеше онова, което иска. Даде двестата долара на Ализа заради неизплатените заплати и й каза, че трябва да си намери друга работа. Каза им, че застрахователната компания ще построи наново къщата, но тя е наела къща в Сан Антонио и ще се премести веднага, защото си е намерила работа в новия бар, който ще бъде отворен другата седмица. Ханичил ще трябва да отиде с нея. Ще се премести в ново училище и ще трябва да се грижи за домакинството, защото тя няма да има време заради работата си. Ханичил каза ужасена:

— Няма да дойда с теб в онзи ужасен град. Няма да си стоя вкъщи и да се грижа за домакинството, докато ти се „развяваш“. И няма да се преместя в друго училище. Ще остана тук с Ализа и Том.

— О, така ли? А какво ще кажеш за мен? Пак ще плъзнат онези слухове, че Роузи Маунтджой е оставила детето си да живее с чернокожите слуги.

— Роузи гневно отметна глава назад. — Забрави, Ханичил. Идваш с мен.

Ализа каза тъжно:

— Майка ти е права, момиче. Ще трябва да я послушаш. Поне засега. Добре беше, когато всички живеехме тук, в ранчото, защото то беше твоят дом, но не можеш да дойдеш да живееш с мен и Том в града. А ще мине много време, преди да построят къщата. А и ние може би ще трябва да изминем много мили, преди да си намерим работа. Съжалявам, Ханичил, но така трябва да стане. Засега — добави тя с нежност.

Сърцето й се късаше, както и това на Ханичил, но и двете не можеха да направят нищо. Ханичил се сбогува сърцераздирателно с Том и Ализа. Не знаеше кога ще ги види отново. За втори път в живота й сърцето й беше съкрушено. Раздялата й с Лъки беше също толкова трудна. Тя го обичаше силно не само защото татко й го беше купил за нея, но майка й беше казала, че той не може да живее с тях в града, защото няма да има място и храна за него. Том каза, че ще се грижи и за Лъки, и за Бют, докато може, и че ако си намери работа, ще ги задържи при себе си в ранчото, а Ханичил ще може да ги вижда там, когато пожелае.

Тя взе само кучето със себе си. То лежеше на задната седалка на разбития додж и лаеше възбудено, докато се носеха по алеята. Минаха покрай стария любим дъб, под който беше бурканът с дивите цветя в памет на татко. После поеха по шосето към Сан Антонио и към новия й живот.

 

 

Новият „дом“ на Ханичил беше малък апартамент в дървена къща на улица близо до парка, където растяха много брези. Бялата боя се лющеше, двата прозореца бяха малки, а към единствената врата водеха три скърцащи дървени стъпала. Къщата беше заобиколена от други, също толкова порутени сгради, пред някои от които бяха завързани мършави кучета. Те лаеха по Фишър, докато той ги гледаше неуверено. Някога в парка растеше трева и имаше алеи. Сега, като всички други места, и той беше море от прах. В единия му ъгъл беше клюмнала една-единствена бреза, а зад нея беше тяхната къща.

— Имахме късмет — каза Роузи саркастично. — Ще имаме сянка, единствени от всички в квартала. О — добави тя, — само да можеше баща ти да види докъде сме изпаднали, и щеше да съжали, че не е оставил ранчото на мен. Отдавна щях да съм го продала и сега щяхме да живеем като крале.

Ханичил знаеше, че майка й искрено вярва в онова, което казва. Все още бе убедена, че ако беше наследила ранчото, можеше да живее в бяла къща с веранда на елегантна улица в Хюстън. Роузи отключи вратата. Когато влязоха, ги посрещна гореща задуха. Огледаха се.

— Предполагам, че не е чак толкова лошо — каза тя несигурно, макар че всичко й изглеждаше много по-хубаво късно една вечер миналата седмица след няколко питиета. Тогава, на светлината на лампата, й се стори, че жилището притежава бохемски чар. А сега изглеждаше просто западнало и неуютно. — Има само една спалня — каза тя, като отвори една врата в далечния край и надникна вътре. — Така че ще я взема аз. През повечето нощи ще работя и не искам да ме безпокоиш, докато се приготвяш за училище. Ще трябва да се наспивам, за да изглеждам все така красива. Всъщност ще имам нужда от всичката почивка, която мога да си осигуря, след като ще бъда единствената, която ще носи пари в домакинството. — Роузи изгледа критично дъщеря си. — На колко години си сега? На дванайсет? Наближаваш тринайсет? По-добре да побързаш да пораснеш, Ханичил. Още две години в училище и можеш да си намериш работа, за да носиш и ти пари вкъщи. — Изведнъж й хрумна нещо. — Може би можеш да се грижиш за деца дори и сега? За бебета? В място като това има много бебета, а и така ще имаш какво да правиш през нощта, докато мен ме няма.

Ханичил се отпусна отчаяно на мръсния диван. Погледна разнебитената малка дървена маса и двата стола, които приличаха на развалини, металната мивка и остарялата газена лампа. Кафявият линолеум, с който беше покрит подът, беше напукан и на петна, а двата малки прозореца бяха покрити с избелели оранжеви завеси. Стаята, която беше едновременно и кухня, и всекидневна, и щеше също така да й служи и за спалня, беше не повече от дванайсет на девет фута, а тази на Роузи беше още по-малка. Там имаше място колкото за едно легло, тоалетка и стол. Изведнъж Ханичил се почувства като животно, хванато в капан.

— Ще подредим така, че да е красиво — каза Роузи и хвърли шапката си на леглото. Вдигна косата си нагоре, за да освободи врата си, и започна да си вее. — Господи, каква горещина! Кога ще свърши? Ще изляза на покупки, Ханичил, така че ти се разположи удобно в новия си дом. — Огледа се наоколо. — Може би ще можеш да почистиш малко. После отиди до бакалията на ъгъла и купи мляко, хляб, пуканки и нещо, което ти избереш. През повечето време ще се храня навън, в бара, така че няма защо да се тревожиш за мен.

Ханичил гледаше втренчено, безмълвно майка си. Току-що бяха пристигнали в това ужасно място, а тя вече я оставяше сама.

— О, хайде! — извика Роузи раздразнено, нетърпеливо. — Дай ми малко почивка, не можеш ли? Проблемът ти, Ханичил, е, че Ализа непрекъснато те глезеше. Никога не се е налагало да правиш каквото и да било. Но вече си достатъчно голяма, за да се грижиш сама за себе си.

На прага се спря, обърна се и погледна дъщеря си, която продължаваше да седи на мръсния диван и да я гледа втренчено. Безмълвно. Лицето й беше смъртно бледо, русата й коса беше мокра и прилепнала от пот на тила, а край лицето й висяха мокри кичури. Изглеждаше по-голяма, отколкото беше, на четиринайсет и дори на петнайсет, но сините й очи бяха като на уплашено дете.

— Това ще ти се отрази добре. Ще изгради характера ти. — Роузи говореше твърдо, за да покаже, че е категорична. — Точно от това имаш нужда, ако питаш мен. Господи, как ми се иска да беше поне наполовина като мен. — Тя хвърли два долара на масата. — Ще се видим по-късно — извика и тръшна вратата след себе си.

Животът в този малък апартамент беше точно толкова лош и безрадостен, колкото Ханичил си го представяше. Мястото беше далеч от центъра. В единия край на улицата имаше автобусна спирка, а в другия — заложна къща. Малко по-надолу имаше евтин бакалски магазин, месарница и няколко вечно затворени магазини с празни витрини — символ на Депресията. Езерният парк беше също наблизо, макар в него да нямаше езеро. Нямаше дори едно-единствено дърво, което да е причина мястото да се нарича така. Училището беше построено от тухли и изглеждаше малко по-добре от останалите сгради, но децата, които ходеха там, бяха бедни и окъсани, така че Ханичил не се чувстваше по-различно в сравнение с положението, което имаше в предишното си училище.

Всички момичета се познаваха и вече бяха оформили малки затворени групички. Ханичил беше срамежлива и непохватна, винаги беше смятана за чужд външен човек в Китсвил и дори там нямаше приятелки. Не знаеше как да подходи към тези непознати момичета и дори какво да им каже, затова винаги беше сама, притиснала учебниците до гърдите си. Сама изяждаше и обяда, който сама си приготвяше, обикновено някой сандвич с евтин колбас.

Като мина известно време, някои от момичетата започнаха да й казват „здравей“ и да й се усмихват, но Ханичил все още се държеше на разстояние. Знаеше, че те водят живот, който е различен от нейния. Вярно, не бяха богати, но имаха истински семейства и живееха в прилични домове. Майките им не работеха в бара „Сребърният долар“ и Ханичил беше готова да се обзаложи, че винаги бяха с дъщерите си, когато те се върнеха от училище. Не като Роузи, която понякога не се връщаше вкъщи до следобеда на следващия ден. И то само за да се преоблече и да излезе пак.

Нямаше и бебета, за които Ханичил да се грижи през нощта, защото в този квартал живееха само болни от ревматизъм старци, които бяха вечно пияни и я гледаха похотливо, и уморени стари жени, които надничаха през прозорците, когато тя минаваше. И никой не отронваше дори едно „добро утро“ или „как си“.

Всеки следобед, след училище, Ханичил изминаваше на бегом разстоянието от три блока, което делеше училището от дома й, стиснала здраво скъпоценните учебници. Бедният Фишър стоеше завързан до стъпалата през целия ден също като другите кучета. Като я видеше, той се изправяше на задните си крака и започваше радостно да лае. Тя знаеше, че и на него му липсва ранчото, виждаше как се стряска на сън, как подскача, все едно че е на лов за диви зайци. Ранчото липсваше на Фишър точно толкова, колкото и на нея.

Тя го водеше на разходка в малкия парк, който беше открила на няколко мили от жилището си. Там го пускаше да бяга свободно. Винаги се връщаха бавно, неохотно. А когато стигнеха „у дома“, Ханичил му даваше обяда, а понякога и кокал, който беше измолила от месаря. После си приготвяше купа овесена каша или сандвич със сирене и изпиваше чаша мляко. Дори докато се хранеше, четеше, подпряла книгата на масата пред себе си. Поглъщаше думите с по-голямо нетърпение, отколкото храната.

След това написваше домашното си, вземаше ябълка и книга и сядаше на стъпалата. Кучето мързеливо спеше до нея, а тя четеше за красивите палати на Медичите в Италия, за ренесансовите катедрали във Франция, за огромните каменни замъци в Англия, които били построени през средновековието. Четеше за крал Хенри и Ан Болейн, за Луи и Мария-Антоанета, за Леонардо и Лукреция Борджия.

По-късно, излегнала се на неудобната кушетка, която й служеше за легло, тя удряше възглавницата в напразни опити да я направи по-мека, въздишаше в горещия мрак и мечтаеше за деня, в който някак си, по чудо, ще се освободи от този задушаващ я живот и ще тръгне по света, за да види всички тези прекрасни места със собствените си очи, вместо да чете за тях.

Един следобед, когато се прибра у дома след училище, намери писмо. Позна почерка на Том и нетърпеливо разкъса плика. Том й казваше, че строежът на къщата е започнал и че напредва бързо. Той бил спретнал къщата на Ализа, която изглеждала съвсем като нова, макар от това да нямало голяма полза, след като тя работела на цели трийсет мили от дома в кухнята на един ресторант. Тя се справяла чудесно, но била самотна. Ханичил ужасно й липсвала.

„Аз също извадих късмет, пишеше Том. Работя на бензиностанцията и в магазина малко по-нагоре по магистралата, близо до Китсвил. Не плащат много, но все пак е работа и аз съм благодарен. Най-доброто е това, че мога да живея в старата къща в ранчото и да се грижа за конете. Те ще бъдат на твое разположение, когато късметът ти се обърне и ти отново дойдеш да живееш в ранчото. Те ще те чакат, Ханичил, обещавам ти. А също и ранчото Маунтджой, защото аз ще се грижа за нещата тук до твоето завръщане. Някои ден сушата ще свърши и тревата отново ще поникне. Ще изкопаем пое кладенец. Дори знам къде — на това място вече е поникнала нова, свежа трева, Ханичил, а това означава, че там наистина има подпочвена вода. Взех назаем бургия от един приятел и смятам да започна да копая по малко. Поне Лъки и Бют има вече къде да пасат. Аз ги упражнявам всеки ден. Ти ни липсваш много на всички.

Ще се видим някои ден, и то скоро, Ханичил. Бъди сигурни. Мама казва, че не може да ти пише, защото никога не е учила в училище, но иска да ти каже, че те обича и че непрекъснато мисли за теб.“

Беше се подписал простичко: Том.

Ханичил притисна писмото до лицето си. Целуна подписа така, като че ли целуваше самия Том. Поне едно нещо беше наред в нейния свят. Изпитваше болезнен копнеж да се върне в ранчото. Замисли се дали да не каже на майка си, че просто й е омръзнало тук и се връща у дома. Или пък да вземе кучето и да изчезне, без да каже нито дума. Но знаеше, че така няма да стане. Беше обречена да живее тук цял живот с Роузи.

Месеците минаваха мъчително за Ханичил — празни и скучни, но Роузи се забавляваше добре. Щом не можеше да бъде на сцената на театрите, значи мястото й беше в бара. Знаеше добре как да приготви коктейл, сандвич или да налее чаша бира. Вече не беше младо момиче, минаваше четирийсет, но все още имаше хубаво тяло, широка усмивка и походка, която караше клиентите да ахкат от възхищение. А ако въобще на света имаше „момиче“, което да иска да му се възхищават, то това беше Роузи Маунтджой Хенеси. Тя обичаше спиртните напитки и докато работеше, изпиваше по няколко бърбъна.

Когато смяната й свършеше, около полунощ, обикновено се намираше по някое „момче“, което да я заведе на друго място да изпият по още няколко питиета. А понякога, но много рядко (защото, както казваше тя, не е проститутка, а просто жена, която работи за прехраната си), отиваше с някого, когото много, много харесваше, в хотелска стая. И парите, които изкарваше в такива случаи, й идваха добре.

Тя наистина се справяше добре, така казваше на Ханичил, когато й показваше новите рокли, които си беше купила, или новите перли, рубини и диаманти. И добавяше. „Ако баща ти беше жив, той щеше да ми купи истински бижута, не фалшиви.“

Спалнята на Роузи изобилстваше с евтини дрънкулки, имитации, статуетки, плюшени играчки и дори кукли. Купуваше нощни лампи с висящи ресни, имаше дузини възглавници с червени калъфки, украсени с розов плюш. Герданите от евтини стъклени мъниста и фалшиви перли бяха разпръснати по тоалетната й масичка или висяха от чекмеджетата. Роклите й бяха на закачалки, прикрепени с гвоздеи на стената. Плюшените играчки — разпилени по земята, както и обувките й с високи токчета и яркочервените сандали.

 

 

Беше малко след полунощ. Роузи се беше прибрала рано този път. Седеше до масата с бутилка бърбън пред себе си и наполовина пълна чаша. Ледът се топеше и оставяше мокри петна по и без това изцапаната покривка, а бутилката беше полупразна.

— Изглежда също като гримьорната ми в театъра. Тогава, когато бях звезда — каза тя на Ханичил, като се огледа из стаята. — Не знаеше, че майка ти е била известна, нали? — каза тя и се усмихна на спомените. — Бях най-добрата стриптийзьорка. Всички казваха така. И имах по-хубав задник от Жожо, макар тя винаги да заявяваше, че „задникът и бил най-доброто и качество“. — Тя се засмя. — Схвана ли, Ханичил? — попита тя и силно намигна.

Ханичил уморено кимна с глава. Беше слушала това и преди.

Роузи обу яркочервените сандали с високи токчета, загърна се в робата и се понесе из стаята, залюляла бедра. Запя някаква песен и направи ефектна поза, разтвори малко робата и се усмихна. После отново закрачи и залюля бедра. Пъхна цигара в устата си и зае заключителна поза.

— Какво мислиш? — попита тя. — Все още съм хубава, нали? — Роузи я погледна като че ли подозрително, защото очакваше сарказъм. — Да, добре — каза тя най-накрая, седна на дивана и запали цигарата. — Запомни, момиче. Това беше самата истина. Майка ти беше звезда. И затова татко ти се влюби в мен. Ей така, от пръв поглед. Видя ме да вървя по улицата и — край. — Тя въздъхна, всмукна дълбоко от цигарата и отпи голяма глътка бърбън. — Щях да стигна дори до Ню Йорк, до шоуто на Зигфийлд. Но зарязах всичко заради любовта. — Тя изсумтя презрително. — Тогава бях млада и глупава. — Роузи напълни пак чашата си, без дори да се погрижи да си сложи лед. — Ах, Ханичил, аз и баща ти пиехме френско шампанско тогава. Нямаш представа, колко струваше то по време на забраната. Тогава не пиех нищо евтино. — Отпи още една дълбока глътка и запали нова цигара. Вече говореше само на себе си. — Той ми купи визонено палто, толкова бяло, толкова меко… — Докосна бузата си с длан, защото си спомни допира на кожата. — Господи, колко привлекателен беше баща ти… — каза шепнешком. — И толкова секси… Знаех, че е мъж за мен. Млад, богат и секси. Какво повече би могло да иска едно момиче? — Главата й падна назад, върху възглавниците. — Трябваше да знам, че ще платя за това — каза тя вече пиянски, втренчила поглед в Ханичил. — Че има два капана — ранчото, което съсипа живота ми, и дъщеря ми.

Ханичил не искаше да слуша повече. Изтича към вратата, а кучето изтича след нея. Излезе на улицата. Дълги часове скита безцелно, с ръце в джобовете, с обронена глава, без да забелязва случайните минувачи, колко късно е станало и факта, че се излага на опасност. Дори не знаеше къде отива или къде ще спре. Знаеше само, че е на върха на хълма, където, освен нея, имаше само няколко дървета.

Втренчи поглед в черното нощно небе, на което не се виждаше нито луна, нито облаци. И мрачно си помисли, че там горе няма рай. Че баща й не я гледа отгоре. Че там просто няма нищо. Тя беше никъде. Беше никоя. Тя не съществуваше.

 

 

Месеците минаваха. За нейна изненада, тя се справяше блестящо в училище и учителят й каза, че е длъжна да постъпи в колеж.

— Колеж! — присмя се Роузи, когато Ханичил й предаде думите на учителя. — Веднага щом законът разреши, ще напуснеш училище. Ще ти намеря работа. Дори ако това означава да миеш чинии в някой бар. Поне ще носиш пари вкъщи.

Парите не излизаха от ума на Роузи. Те все още изтичаха през пръстите й като вода. Винаги имаше нещо, от което се нуждае или за което да мечтае, или просто много силно желае. Струваше й се, че Ханичил никога няма да престане да расте. Все се налагаше да й купува нови поли, а Господ й беше свидетел, малките момичета нямаха никакъв вкус. Роузи избираше нещо в ярки, весели цветове, на красиви цветя и с волани, а Ханичил отказваше да го облече.

— Хей, Ханичил — викаше тя понякога, — имаш ли новини от Том тези дни?

Ханичил поглеждаше уморено майка си. Обикновено тя не питаше нито за Том, нито за Ализа.

— Ализа все още работи в Бродъртън. Том живее в ранчото. Взел е бургия назаем от приятеля си, който работи в гараж, и копае на мястото, където е израсла свежа трева. Мисли, че ще намери вода там. — И отправи мълчалива молитва към Господ това да стане. Защото тогава ще мога да си отида у дома и никога, никога вече да не видя този омразен апартамент.

Роузи махна небрежно с ръка, при което пепелта от цигарата й се посипа по пода, и погледна Ханичил.

— Том е глупак. В тази земя няма подпочвен извор. Целият край е мъртъв. Завинаги. А всичката онази земя е твоя, мила моя дъщеричке. Всички безполезни акри са твои.

Ханичил излезе и седна на стъпалата, подпря брадичка на коленете си и впери поглед в безрадостния пейзаж. Мразеше всяка минутка от този си живот. Мразеше и Роузи. Седя така дълго време, замислена за това, как би могла да избяга и да се върне да живее в ранчото. Но нямаше пари и това просто нямаше как да стане.

Странно, на другия ден Роузи се върна рано у дома. Беше около десет часът. Ханичил изненадано вдигна очи от книгата, когато майка й влезе необичайно забързана в стаята. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха и първото, което Ханичил си помисли, беше: „Уф, пак е пияна!“ Но този път Роузи не беше пияна. Тя се хвърли на стола от другата страна на масата, запали цигара и каза:

— Познай кой ми се обади току-що! — Отметна глава назад и издуха така, че димът образува съвършен кръг.

— Не знам. Кой? — отговори с досада Ханичил.

— Обадиха се от офиса на Паркър Грант & Андерсън. Ето кой, онези надути адвокати. — Погледна Ханичил и зачака тя да запита защо са се обаждали.

— Защо са ти се обадили? — подчини се Ханичил.

— Обадиха се на мисис Маунтджой, защото, мила дъще, искаха да ме информират, че в нашата земя са открили нефт.

Ханичил изправи гръб.

— В ранчото Маунтджой?

Роузи кимна.

— Точно така, момичето ми. В нашето ранчо. Изглежда, че онзи глупак Том открил нещо, докато се разхождал насам-натам с бургията. Потърсил адвоката, стария Паркър Грант, но той отдавна умрял. И с него разговарял мистър Андерсън. Онова, което чул, му харесало и затова изпратил отбор юнаци да проверят. — Тя се засмя весело. — Казаха, че там долу има цяло състояние, което просто чака да бъде извадено. Искат само нашето разрешение, за да започнат да копаят. — Тя се облегна назад и се усмихна на Ханичил. — Твоята майка най-после ще бъде богата, момичето ми — прошепна. — Наистина, наистина богата! — Роузи въздъхна дълбоко, доволно. — Представи си, оказа се, че все пак съм се омъжила за богато момче — каза тя и извади нова бутилка бърбън от кафявата чанта, която винаги носеше със себе си. — А сега ще празнувам! — Тя изгледа подозрително Ханичил. — Какво има? Да не би някой да ти е отхапал езика? Няма ли да ми кажеш, че си доволна?

— Разбира се, че се радвам. Ако наистина е вярно — добави тя, изпълнена със съмнения.

— О, вярно е, разбира се. В десет часа утре сутринта ще отидем в офиса на мистър Андерсън, за да подпишем документите, с които ще упълномощим петролната компания да проучи земята ни. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така каза и Андерсън. Господи, вече чувам как сребърните долари звънят в джоба ми. — Наля си бърбън и отпи щедра глътка. — Отсега нататък ще пиеш само първокачествени питиета, Роузи — каза си. — Никакви евтинии.

Ханичил остави майка си да пие и излезе навън. Седна на стъпалата — мястото, където можеше да помисли спокойно. Ами ако Роузи беше права и в ранчото Маунтджой имаше нефт? Ще бъдат богати. Ще може да се върне отново у дома. Най-после. Извика кучето и тръгнаха да се разхождат в нощта. „Най-после, мислеше си тя, докато се разхождаше по самотните хълмове под пълната луна, най-после отново ще бъда щастлива.“

На следващата сутрин отидоха в офиса на Андерсън, за да подпишат документите. Роузи беше облякла елегантна черна рокля, шапката й беше с малка периферия и украсена с перо, а Ханичил беше с чиста карирана поличка и бяла блузка, която обаче й беше прекалено тясна.

Мистър Андерсън беше висок и здрав мъж с изпъкнали сини очи и студени длани. Ханичил го гледаше безмълвно, докато Роузи се впусна в дълга тирада за това, колко е развълнувана. Каза още, че това щастие й се полага, тъй като Дейвид Маунтджой я оставил почти без нищо.

— Не те остави без нищо — каза гневно Ханичил. Седеше на същото плъзгаво кожено кресло, на което беше седяла преди единайсет години, когато баща й умря и мистър Джон Грант Паркър й каза, че вече тя е собственичка на ранчото. — Остави ти пари, много пари. Петдесет и девет хиляди долара. А ти ги похарчи всичките.

Лицето на Роузи придоби пурпурен цвят.

— Как се осмеляваш, Ханичил!? Какви приказки само! Знаеш, че парите бяха похарчени за теб, за да поддържат стила ни на живот, за храна и… парите просто се топят. Нали така, мистър Андерсън? — Тя му се усмихна мило. — На мен все не ми достигат.

Той кимна, после им каза коя ще бъде компанията, която ще търси нефта.

— Ще платят такса за разрешението да копаят в земята ви — каза той. — Те ще инвестират пари в съоръженията и ще извършат цялата работа, а, ако намерят нефт, вие ще приберете по-голямата част от печалбата — каза им с усмивка.

— И кога ще получим парите? — прекъсна го Роузи.

— Първо трябва да видим дали има нефт — обясни й търпеливо Ханичил.

— Може да минат два месеца или две години, никой не знае — каза мистър Андерсън.

— Господи! — Роузи захапа долната си устна, толкова много се ядоса. — Исках да си купя нова къща и да се преместя веднага.

— Нека ви напомня, че все още няма пари — побърза да обясни Андерсън. — Говорим за печалба в случай, че в ранчото Маунтджой наистина има нефт.

Но той не познаваше Роузи. Думата „в случай“ липсваше в нейния речник. Вече чувстваше доларите в нетърпеливите си ръце. Вече беше готова да ги похарчи.