Елизабет Адлър
Наследнички (15)

Глава 15

Ханичил беше на осем години, когато големият кладенец, който снабдяваше с вода ранчото Маунтджой вече повече от век, внезапно пресъхна. Предходното лято беше ужасно горещо и по всичко изглеждаше, че и това ще е такова. Ханичил чу Том да казва на Ализа, че по тръбите, които свързваха кладенеца с мястото за водопой на говедата, не тече почти никаква вода и че той е много разтревожен.

Роузи обаче не се тревожеше за нищо.

— Този кладенец винаги си е бил тук — казваше тя безгрижно и седеше и пушеше на верандата както преди. — Това, от което имаме нужда, е една хубава буря и той ще се напълни отново.

Дори Ханичил се питаше как е възможно тя да е толкова глупава. Детето знаеше, че без вода говедата ще умрат.

— Без вода и ние ще умрем — мърмореше Ализа под нос, страхливо.

Всяка сутрин Том караше Ханичил до училището, което беше на десет мили от ранчото, в Китсвил. Пътуваха в стария додж на Роузи, но само тогава, когато тя не се впуснеше в някое от дългите си отсъствия. В тези случаи двамата отиваха до училището на кон.

Ханичил се изчерви от срам, когато за първи път чу майките на другите момичета да говорят за Роузи.

— Що за възпитание се дава на това дете? — говореха те. — Погледнете я само, боса и в гащеризон, като някой син на фермер! А това е детето на Роузи Маунтджой, онази, която притежава едно от най-големите ранчо в областта! Чух, че харчи всичките си пари в Сан Антонио и Хюстън, където добре си живее. Всички мъже говорят само за нея и за онова, което върши.

И те се споглеждаха многозначително, а после поглеждаха с гордост своите деца, прилично облечени в карирани полички и бели блузки, със сплетени на плитки коси, с къси бели чорапки и излъскани обувки. Майките шепнеха на децата си да стоят далеч от Ханичил, като че ли и те можеха да се заразят от лошите навици на нейната майка.

Ханичил се срамуваше заради майка си, но се чувстваше далеч по-различно, когато хората говореха за Том. Тогава лицето на Ханичил гореше от гняв. Те втренчваха погледи в нея и Том, а един ден една жена каза високо, че е скандално, задето тя е оставена на грижите на чернокожо момче. Ханичил се извърна и им се противопостави. Отметна назад дивната си руса коса, а сините й очи блестяха гневно.

— Не се осмелявайте да говорите за Том! — извика тя ядосано. — Какво въобще знаете за него? Том Джеферсън е най-добрият ми приятел. Да, това е истината. А сега идете и го разкажете на всички. Хайде. — И като отметна още веднъж глава назад, тя влезе в училището. Но излезе отново само след секунда. — Чуйте ме, клюкарки такива! — извика тя от стъпалата. — Моята истинска майка е Ализа Джеферсън! И моята кожа е със същия цвят като техния, само че вие сте слепи и не можете да го видите! Хайде, вървете да разкажете това на целия град.

Сам Уотърфорд, учителят на Ханичил, прикри усмивката си, когато тя мина покрай него, все още побесняла от гняв, размахала лакти, и седна на чина си, най-отзад. Учителят й беше казал да седне там, защото беше с цяла глава и рамене по-висока от останалите в класа. Той харесваше бойкия дух и невинността на Ханичил, начина, по който тя защитаваше майка си и приятелите си. Също така се възхищаваше на интелекта й.

Ханичил Маунтджой беше най-умното дете в класа. Всеки следобед си вземаше книга за вкъщи и когато я връщаше на другата сутрин, учителят знаеше, че я е прочела. По-скоро — погълнала на един дъх. Обичаше да чете приказки за далечни страни, разкази засмели постъпки и приключения, за история, за биографии на известни мъже и жени — президенти и актьори, шампиони на родео и балерини. Обичаше да чете всичко за Англия, защото, както заявяваше гордо, дядо й Джорджи бил англичанин. Живееше в измисления свят на книгите и на киното. Всеки съботен следобед ходеше на кино в Китсвил. И Сам ни най-малко не я обвиняваше. Никой не завиждаше на живота на Ханичил Маунтджой Хенеси.

Но сега Сам беше принуден да каже:

— Ханичил Маунтджой, тук, в училище, не допускаме такова поведение. Бъди така любезна да не повишаваш тон по този начин.

— Кучки! — промърмори Ханичил под носа си, с което накара момичетата да ахнат, шокирани, а момчетата — да се засмеят гръмогласно.

Сам реши да се престори, че не е чул. На Ханичил и без това й беше трудно. Не приличаше на другите момичета, не се обличаше като тях и не живееше така, както живееха те. Ханичил беше своеобразна във всяко едно отношение и учителят се надяваше, че тя ще получи добро образование, че ще отиде да учи в колеж, докато всички тези малки глупави зайчета ще се омъжат и ще имат бебета — точно както е станало и с техните майки.

— Днес следобед ще имаш допълнителна домашна работа — каза й той строго. — Ще вземеш у дома си тома с произведенията на Шели и ще прочетеш първите двайсет страници. И ще научиш една поема наизуст. Ти можеш да избереш коя да бъде, но утре ще застанеш пред класа и ще я изрецитираш. Ясно ли е?

— Да, сър. — В гласа на Ханичил се усещаше весела нотка. Мистър Уотърфорд знаеше колко обича тя поезията. Неговото така наречено наказание можеше да се окаже милост за нея. Като се изключи рецитирането, защото тогава всички момчета ще я гледат втренчено, а момичетата ще си шушукат, прикрили устата си с длан, по отношение на външния й вид.

Училището беше непрекъсната борба за Ханичил. Тя го обичаше и мразеше едновременно. Такива бяха и отношенията с майка й. Понякога, когато Роузи си беше у дома, Ханичил наблюдаваше как седи на верандата втренчена в пространството. Тя изглеждаше толкова тъжна и самотна, че сърцето на Ханичил се свиваше. Тогава тя сядаше до нея и слагаше глава на коленете й. Много искаше да знае как може да успокои демоните, които сякаш разкъсваха майка й. И така, до поредното „развяване“ на Роузи, както го наричаше Ализа. Тогава Роузи изчезваше в своя свят, със своите „приятели“.

В същата година, когато кладенецът на ранчото започна да пресъхва, започнаха да пресъхват и богатствата на Америка. Катастрофата на Уол стрийт разтърси като сеизмични вълни цялата страна. Ехото на взрива се чу дори в Европа, както и в останалия свят.

Семейство Маунтджой никога не бяха живели като богаташи, като се изключи Роузи, разбира се, а тя не беше истинска Маунтджой, но поне не бяха и бедни. Началото на тяхното благополучие беше поставено в онзи момент, когато Джорджи Маунтджой спечели две хиляди долара на карти и умно ги инвестира в още земя и превъзходни говеда. А сега говедата умираха поради липса на вода, а и вече нямаше пазар за тях, защото никой нямаше пари, за да ги купи.

Управителят на ранчото каза на Роузи, че трябва да копаят, за да намерят нов кладенец, ако искат ранчото да оцелее, а Роузи отвърна, че не са останали никакви пари, с които да започнат копаенето. Нямало достатъчно дори да се плати на каубоите, които се грижели за умиращите говеда.

— Искаш да кажеш, че си похарчила всичките пари на Дейвид Маунтджой? — попита Ализа шокирана. — И всички пари, които сме спечелили от неговата смърт насам?

— Ти знаеш, че днес парите нищо не струват. — Роузи безгрижно издуха дима от цигарата си и се съсредоточи в току-що лакираните си нокти.

— Да, но тези пари със сигурност са отишли някъде — отговори Ализа. — А сега какво ще правим? — Широкото й чело се сбърчи тревожно. Тя стисна здраво устни, за да покаже неодобрението си. Беше разчитала на тези пари. Беше смятала, че те ще им помогнат да преживеят трудните времена, които, тя знаеше, винаги идват, рано или късно, неизбежно като пролетните дъждове.

— Не бъди такава досадна мърморана — каза Роузи. — Ранчото Маунтджой дава достатъчно, за да запази сегашния стандарт на палавата и високомерна мис Маунтджой. Тя все така ще ходи в гащеризони, това няма да се промени. Нищо няма да се промени и за теб и твоето момче.

Гласът на Ализа едва излизаше от гърлото й, така се беше свило то от гняв.

— Не съм очаквала, че ще кажа това на теб, Роузи Хенеси. О, да, знам, че все още си Роузи Хенеси, макар че може и да съм единствената, която знае, че Дейвид никога не се ожени за теб. Но няма да кажа и думичка, за да не навредя на детето, което и без това вече си няма баща. И така, никога не съм очаквала, че ще кажа това, но не си ми плащала заплата от смъртта на мистър Дейвид. Момчето ми също изкарва пари, като се грижи за ранчото. И, слава Богу, поне на него се плаща. Така че не ми се прави на важна, Роузи Хенеси. Грижа се за момиченцето ти, откакто се е родило. И за къщата. И то за нищо, без пари.

Като остави Роузи да гледа със зяпнала уста след нея, тя се върна в кухнята и започна ядно да трака с тенджерите, докато ги слагаше върху огъня, за да приготви вечерята.

— Значи съвсем скоро в това домакинство няма да има пилета — мърмореше си тя под нос, сама на себе си. — Ще ядем горчица, супа от коприва и свинско. И то, ако имаме късмет.

Някак си преживяха тази година, а и следващата. Нагорещената суха земя се пукаше, докато накрая заприлича на огромна картинна мозайка. На места пукнатините бяха толкова широки, та на Ханичил се струваше, че се простират до края на света. Всеки ден все същото — ужасна горещина, надвиснало мъртво синьо небе и силен горещ вятър, който се вихри над прашна гола земя.

Вечер Ханичил лежеше в леглото и не можеше да заспи, защото чуваше ужасяващото мучене на умиращите от глад говеда, които копнееха за водата и тучните пасища, някога изобилстващи в ранчото Маунтджой. Чуваше как горещият вятър свири в телеграфните жици и — в далечината — пищенето на влаковете, които отнасяха хората към цивилизацията, където водата си течеше от чешмата и никой дори не се замисляше за нея. Покриваше ушите си с длани, изпълнена с дълбоко отчаяние и самота. „Не трябваше да си отиваш, татко, шепнеше в мрака. Не биваше да ни оставяш.“

Кучето, слабо и с дълги крайници като нея самата, лежеше изпънато на голия под до леглото й, дращеше с лапи и се задъхваше заради горещината. Чуваше плача й и поставяше лапи на леглото, виеше съчувствено и се опитваше да облизва с език горчивите й сълзи.

Тогава забраната върху алкохола беше отменена и Роузи я заведе в Сан Антонио да празнуват. Взе и последните долари — онези от продажбата на последните говеда, която, след като нямаше трева, й се струваше разумно нещо. Не мислеше като Том, Ализа и Ханичил, които знаеха, че това е истинска трагедия. Те не бяха единствените ранчери, които страдаха от дългото засушаване, но техният кладенец беше единственият, който пресъхна.

Ханичил се беше свила на верандата и мислеше за влака и за това, къде ли би могъл да я отведе той.

— Не ти ли се иска да видиш Ню Йорк, Том? — попита тя.

Той се беше облегнал на перилата на верандата, втренчил поглед в небето. Обърна се и я погледна.

— Не. Не ми пука за Ню Йорк. Всичко, което съм искал, е да бъда тук, в ранчото. То е моят живот — каза той и разпери безпомощно слабите си ръце. — Не познавам никакъв друг живот и не искам да познавам. Обичам това място и сърцето ми се къса, задето няма вече говеда. Това е истината.

— То никога нямаше да се случи, ако татко беше жив.

— Дори баща ти нямаше да може да направи нищо с времето. Той беше просто човек, Ханичил. Точно толкова безпомощен, колкото и останалите от нас, когато Господ е решил да прави онова, което той желае.

— Но той щеше да спестява парите ни, нямаше да ги харчи като мама — каза Ханичил. — Щеше да изкопае нов кладенец, да постави нови тръби и бедните говеда нямаше да умрат, и ние нямаше да умираме от глад…

— Все още не умираш от глад, мис — извика Ализа от кухнята. — Вечерята е готова, така че, измийте си ръцете и сядайте на масата.

Изядоха храната мълчаливо. Том преглъщаше мъчително рядката супа и избягваше погледа на майка си. През цялото време се питаше какво ще стане с ранчото. „Не е останало нищо, освен тази къща, хамбарите и стопанските постройки, както и някои машини, мислеше той уморено. Няма работа за мен, освен да се грижа за двата коня и за Ханичил.“

Хвърли й бърз поглед с крайчеца на окото си. Тя беше втренчила поглед в чинията си, но той знаеше, че не вижда супата в нея. Очите й излъчваха болка и самота — както ставаше винаги, когато мислеше за баща си. Косата й беше сплетена на плитка, очите й гледаха като очите на изгубено дете, а той мислеше, че изглежда по-възрастна за дванайсетте си години. „Детството и вече отминава, помисли си с тъга. А и онова, което и е останало, майка и скоро ще го вземе. Роузи нямаше право да изхарчва всичките пари, без дори да помисли за дъщеря си. А сега какво ще стане с нея?“ Том остави лъжицата. Не можеше да яде. Майка му го погледна въпросително, но нищо не каза. И нямаше нужда — знаеше за какво мисли той. За същото, за което мислеше и тя. Нямаше трева, нямаше вода, нямаше говеда. Нямаше и пари. Какво щяха да правят сега?

Ализа беше отгледала сина си сама. Борбата беше дълга и тежка. Тя не се страхуваше от усилната работа, нито от бедността. Но със сигурност не искаше отново да се срещне с бедността, която така добре познаваше — горчивата бедност, която изяжда душата тогава, когато нямаш работа и се чудиш откъде ще дойде следващото ти ядене и дали господарят няма да те изгони от бедната ти влажна стаичка. Ализа беше изпаднала в такава бедност, преди Дейвид Маунтджой да я наеме за своя домакиня. А сега, благодарение на Роузи, изглеждаше много вероятно да се озове в същото положение.

— Трябваше да накараш Роузи да ти плаща заплатата, Ализа — каза Ханичил ядосано. — А тя само харчеше и харчеше… За кожени палта, за рокли, за бижута, за нищо. Въобще не мога да разбера за какво и как е успяла да изхарчи всичко.

Тя погледна с отчаяние Ализа, нейното мило кръгло лице, нейните пълни гърди, здравото й тяло — жената, която я беше обичала и се беше грижила за нея през целия й живот. И Том — толкова висок, с дълги крайници и толкова силен. Очите му бяха толкова тъмни, че когато го погледнеше, виждаше в тях собственото си отражение. Той й беше верен приятел, единственият й приятел. Ализа беше човекът, който уталожваше нещата между нея и Роузи, а Том уталожваше нещата между нея и целия останал свят — под което се подразбираше училището и останалите деца.

Сега и двамата трябваше да си намерят друга работа, за да изкарват пари, с които да живеят, и тя ужасно се страхуваше да не ги загуби и двамата. Ръцете й трепереха от гняв, когато остави лъжичката си на масата. В този миг мразеше толкова яростно Роузи, че искаше да я види мъртва. Трябваше да присъства на погребението на Роузи вместо на баща си. Ковчегът на Роузи трябваше да бъде спуснат в гроба тогава, Роузи трябваше да е тази, която да отиде при Господ, вместо да ходи в онези кръчми в Сан Антонио и да прахосва техните пари, спечелени от продажбата на измършавелите говеда.

— Иска ми се Роузи никога да не се връща — изсъска тя през стиснатите си зъби. — Мразя я. Не искам никога вече да я видя.

— Тихо, дете. Как можеш да говориш така?! — скара й се Ализа. Но не изглеждаше шокирана. Бедната Роузи, седнала на стъпалата на верандата, прегърнала коленете си с ръце и заклатила тяло напред-назад, толкова самотна и уязвима, беше едно нещо, но на другата Роузи, онази, която беше прахосала цяло състояние за глупави неща, за мъже и дрехи, не можеше да бъде простено.

Том стана от масата. Облегна се на перилата на верандата, пъхнал ръце в джобовете, загледан в черните облаци, които се носеха по далечния хоризонт. Беше виждал подобни облаци много пъти през последните няколко години, но никога не беше валяло. Най-много да заръми, което не беше достатъчно дори да намокри повърхностния слой на земята и да слегне праха. Задуха силен вятър и вдигна вихрушка прах. Той сви рамене и се извърна. Сигурен беше, че и тази вечер няма да завали. Нямаше милост за ранчото Маунтджой.

Том беше на двайсет и две години и бъдещето му изглеждаше съвсем мрачно. Някога се беше надявал да стане управител на ранчото. Сега знаеше, че ще трябва да си тръгне. Утре или вдругиден, или другата седмица — ще трябва да тръгне да си търси работа. Също като стотици или дори хиляди други мъже, които ще търсят безрезултатно работа, която не съществува.

Том хвърли през рамо поглед към Ханичил. Тя се беше свила на кълбо в стария люлеещ се стол. Очите й бяха затворени. Кучето лежеше до нея, поставило муцуна върху краката й, а тя го галеше бавно и замислено по гърба. „Утре или вдругиден, или другата седмица, помисли Том с горчивина — за втори път, ще трябва да изоставя Ханичил. Може би завинаги.“

— Хайде да отидем да пояздим, момичето ми — извика той и й се усмихна, като с едно-единствено, така привично, движение се изправи на крака.

 

 

Тя не си направи труда да си обуе ботуши. Тръгна боса из двора и свирна на Фишър, а Том беше готов да се закълне, че в момента тя е забравила проблемите си.

Яздиха дълго. Не пришпорваха конете да препускат в пълен галоп, защото вече нямаше малки кладенчета, откъдето да ги напоят и освежат. Конете вървяха един до друг в бърз тръс, а те си говореха само когато си посочваха един на друг някое изсъхнало дърво — последна жертва на сухите години — или за да накарат другия да обърне внимание на странното шумолене на сухата трева, раздвижвана от сухия вятър, когато посочваха пухкавите черни облаци, които сякаш не помръдваха от хоризонта и като че ли обещаваха край на ужасната суша. Обаче така и не заваляваше дъжд.

По-късно, в най-тъмните часове на безлунната нощ, Ханичил лежеше будна в леглото и слушаше песента на горещия вятър в телеграфните жици и познатото свирене на влака и плачеше за Том, чиято мечта да управлява ранчото никога нямаше да се сбъдне; и за Ализа, на която така и не плащаха заплатата и беше обедняла напълно. Плачеше и заради себе си, защото не знаеше какво ще стане и с нея. Но се беше заклела никога да не пролее нито една сълза за безразсъдната си егоистична майка.

Ханичил стана с изгряването на зората и изтича в конюшнята, както правеше винаги. Забеляза, че почти не е останало сено и овес, с които да хранят Бют и Лъки — двата единствени коня, които им бяха останали. Реалността, осъзнаването на факта, че не са им останали и пари, я връхлетя и тя изпадна в паника.

— Не се тревожи — каза й Том, който също беше дошъл в конюшнята. — В хамбара има още малко. Ще стигне поне за два месеца.

— А тогава — какво?

Очите й гледаха уплашено, затова той каза колкото се може по-весело:

— О, Господ ще се погрижи за нас, Ханичил. Както винаги, нали? — И двамата вдигнаха погледи към небето, когато чуха неочаквания, силен гръм. Том й се усмихна. — Не ти ли казах? Това сигурно е самият Господ, който иска да каже, че е съгласен с мен.

Ханичил изтича навън и впери поглед в надвисналото небе. Лицето й грейна. Тя заподскача радостно, а косата й се развя свободно над раменете.

— Ще вали, Том! — извика развълнувано. — Този път наистина ще завали! Бурята най-после пристигна. Погледни, само погледни!

Той нетърпеливо огледа хоризонта, но видя само светкавици. После му се стори, че черните облаци започват да изсветляват, да стават сиви. Освен на изток, където бяха подхванати от вятъра и се издигаха нагоре в небето. Там се образуваше черна висока вихрушка.

— Хвани Лъки! — извика той и се спусна към Бют. Свирна на Фишър и кучето веднага се спусна към него, защото мислеше, че ще излязат на разходка. — Хайде, побързай, момиче! — извика той отново. — Ханичил, размърдай се, за бога!

— Защо, Том? Какво има? — Тя с лекота възседна коня. — Къде отиваме?

— В къщата! — извика той и нервно й хвърли поглед през рамо. — И ние, и конете, ще се скрием в мазето. Идва тайфун. И то като че ли точно срещу нас.

Ханичил никога преди не беше виждала торнадо, но беше чела за тях в училище. Знаеше колко са опасни, знаеше, че разрушават всичко по пътя си, че вдигат във въздуха къщи и автомобили. И хора. Страхуваше се, но не можеше да не погледне назад. Трябваше да види торнадото.

А когато погледна, й се прииска да не го беше правила. Огромна, черна, страшна колона се носеше завихрено из прерията, като се завиваше първо на едната страна, после на другата. И набираше скорост и височина с приближаването си към тях. Тя срита Лъки в хълбоците, за да ускори хода му, затвори очи и се впусна в галоп след Том.

Той вече отваряше вратата в задната част на къщата, която водеше към мазето, където Ализа складираше зимни ябълки, грудкови растения, консервирани плодове и зеленчуци. Дейвид Маунтджой го беше построил специално за нея, когато тя се оплака, че няма хладно място, където да държи хранителните продукти. Дейвид го беше направил както трябва — с циментов под, с огромни и здрави дървени греди и стълбище, за да може тя лесно да слиза до него. Сега Ализа се скри в мазето и мислено благодари на Дейвид. Кучето бързо я последва. Обърна се и видя Ханичил и Том, които се опитваха да накарат нервните и уплашени коне да слязат по стълбите. Вятърът се усили до силно бучене, конете изпаднаха в паника, показаха бялото на очите си и най-после слязоха по стъпалата. Том дръпна вратата капак над главите им и превъртя големия железен ключ. Погледна майка си, която стоеше подпряна на стената до изрядно подредените рафтове. Тя държеше един ръжен над главата си за защита и гледаше Ханичил, която се опитваше да успокои конете.

— Няма какво друго да правим, освен да чакаме — каза Том, като се опитваше да говори уверено.

— Да чакаме и да се молим, сине — каза Ализа и падна на колене.

— Е, аз няма да се моля! — извика гневно Ханичил. — Проклета да съм, ако се моля на Бог, който постъпва така с нас. След всичко, което преживяхме, сега и това. Какво му става на Господ? Не ни ли беше достатъчно?

Но ужасен шум удави думите й. Толкова силно бучене, че покриха ушите си с длани, за да предпазят слуха си. Ханичил изпищя:

— Господ е дошъл за мен, защото произнесох напразно името му!

Писъците й се смесиха с високо изречената молитва на Ализа, с уплашения лай на Фишър, с цвиленето на ужасените коне и гласа на Том, който ги приканваше да останат спокойни. А после им се стори, че земята се разпука на две и се стовари върху главите им — толкова силен беше трясъкът. И после — тишина.