Елизабет Адлър
Наследнички (11)

Глава 11

Това беше последното изпълнение на, Роузи. И тя никога не прости на Ню Йорк. Градските пазители на морала я чакаха зад сцената. Връчиха й призовка. Искаха да я съдят за покваряване на нравите.

Загърната в износената си кадифена роба, Роузи седеше с приведени рамене пред тоалетната си масичка. Беше уплашена. Жожо се беше облегнала на стената, блестяща в черния си шифон. Пушеше цигара, а на лицето й беше изписана усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих?“ Останалите момичета бързо наметнаха робите си и седнаха около нея. Опитваха се да изглеждат невинни и незабележими, докато служителят в черен костюм говореше пламенно и високопарно на Роузи. Със зачервено от гняв лице, убеден в свещената си правота, той ясно й даде да разбере, че е позор за обществото и за този прекрасен град.

Дейвид стоеше на прага и преценяваше ситуацията.

— Ти си позор за женското съсловие — продължаваше да натяква служителят на реда и морала, — като се излагаш на показ гола. Показваш голотата си на всеки мъж в залата…

— Включително и на теб, човече — обади се Дейвид. — Не беше ли ти този, който седеше до мен и наблюдаваше сцената през бинокъл?

— Бинокъл…? Не знам за какво говорите! — Лицето на мъжа беше пурпурночервено. Изведнъж, той стана раздразнителен.

— Напротив, прекрасно знаете — отговори спокойно Дейвид. — Видях, че ръцете ви треперят.

Мъжът извади от джоба си бяла кърпичка и избърса потта, избила на челото му.

— Такава ми е работата — каза. — Трябва да знам точно колко голота показват те…

— Сигурно. В това се състои работата ти. Ние всички разбираме това. Нали, момичета? — Те мълчаливо кимнаха. Погледите им бяха приковани в огледалата, за да видят какво ще стане.

— Защо двамата да не си поговорим за това? — предложи Дейвид и сложи приятелски ръка на треперещото рамо на мъжа. — Отвън, в коридора, за да оставим момичетата да се облекат на спокойствие.

Уплашените сини очи на Роузи гледаха след тях. Той се обърна и й намигна весело, докато водеше служителя, с все още силно зачервено лице и непрекъснато бърборещ за естеството на работата си, навън, в коридора.

След пет минути на вратата се почука. Роузи тревожно прехапа долната си устна. Дали щяха да я пратят в затвора? Или пък неизвестният й обожател я беше спасил?

— Влез — каза тя едва чуто, с треперещ глас. Всички гледаха към вратата, когато тя се отвори.

— Мис Роузи — каза Дейвид, самоуверено усмихнат, — ще бъда най-щастливият човек на земята, ако тази вечер ме удостоите с честта да вечеряте с мен.

Очите му — почти толкова сини, колкото бяха и нейните — я изпиваха. В стаята, пълна с красиви полуголи жени, той виждаше само нея. Роузи му се усмихна.

— Ще бъда очарована — отговори тя скромно.

 

 

Когато Дейвид Маунтджой и Роузи Хенеси влязоха в трапезарията на хотел „Уоруик“, всички погледи се обърнаха към тях. Според него тя изглеждаше зашеметяващо в червената си прилепнала рокля и черната кадифена шапка. Една-единствена бяла роза украсяваше деколтето й. А тя мислеше, че той е дори още по-красив сега, отколкото онзи първи път, когато го беше видяла във витрината на магазина.

— Всички ме гледат — каза Роузи и нервно се поколеба на най-горното стъпало.

— Не мога да ги обвинявам за това. — Дейвид взе ръката й и двамата последваха метрдотела до една дискретно разположена в ъгъла маса.

— Винаги съм мечтала за това — каза тя, останала без дъх от радостна възбуда. — Да бъда в изискан ресторант, метрдотелът да ни познава, е, поне мъжа, с когото съм… Но винаги съм мислела, че мъжът ще бъде с вратовръзка и сако. И че аз ще бъда в палто от бял хермелин. И винаги съм знаела, че това ще се случи в Ню Йорк.

Той се засмя.

— Съжалявам, че не се покривам напълно с мечтата ти.

— О, не, напротив! — Тя се пресегна през масата и хвана ръката му. Почувства, че тя трепери. Погледите им се срещнаха и във всеки от тях се четеше все същото огнено послание.

Келнерът дискретно се покашля. Дейвид го накара да се наведе, за да пошушне в ухото му.

— Знам, че е трудно в днешни времена, със забраната върху алкохола. Но много бих искал да поръчам френско шампанско. — И той пъхна щедър бакшиш в ръката му.

Келнерът хвърли бърз поглед към прелестите на Роузи. Усмихна се.

— Добър избор, сър.

— Никога не съм опитвала френско шампанско — призна Роузи. — Повечето мъже купуват само контрабанден джин. — Тя се изкикоти, отново станала нервна. — Какво направихте с инспектора по морала? Ударихте ли го? Или нещо подобно?

Дейвид небрежно сви рамене.

— Парите винаги са особено красноречиви.

Тя го изучаваше с поглед. Едва ли би могла да има по-голям късмет. Той беше красив и секси. И имаше пари.

— Сигурно си много богат? — Той я гледаше втренчено, без да премигва. — Искам да кажа, всичките онези рози и шампанското… всичко.

— Имам ранчо. На юг от Сан Антонио.

— Оооо, твое собствено ранчо! — Роузи се усмихна доволна. Ранчерите бяха богати момчета, притежаваха акри земя и милиони глави добитък. Знаеше това от дните, които беше прекарала в магазина на Елиас. — Аз самата съм, така да се каже, от Сан Антонио — каза тя, докато келнерът наливаше шампанското в две водни чаши.

Дейвид вдигна своята.

— Наздраве, Роузи. За нас — каза той.

— За нас — повтори тя развълнувана.

Дейвид поръча вечеря, но и двамата едва хапнаха. Бяха прекалено заети да се държат за ръце и да се гледат над чашите си с шампанско. Струваше им се, че времето е спряло, когато се озоваха в асансьора, който ги отнасяше към стаята на Дейвид.

— О, Господи, Роузи — каза той, когато затвори вратата и я погледна, — не мисля, че мога да чакам повече.

— Нито пък аз — каза тя и измъкна роклята през главата си. Застана пред него, гола, като се изключи черната сатенена превръзка, която носеше и на сцената. — Мислех, че това може да ти хареса — каза с дяволита усмивка.

Очите му се спряха на този известен черен триъгълник.

— Защо го правиш? Защо показваш прелестите си на всички онези момчета?

— В моята работа, правиш всичко, за да стигнеш до върха. До театрите на Ню Йорк. — Тя застана с ръце на хълбоци, заела най-секси поза, с разкрачени нозе. — А сега ще го направя отново. Само за теб. — И го направи.

Той се засмя гръмогласно, взе я на ръце и я занесе до леглото. За Роузи това не беше първият път, нито пък за Дейвид. На него му хареса начинът, по който тя му казваше направо какво й е приятно и какво точно да направи.

— Направи това, не така, точно така… не, тук, а, о, още, още, моля те, още…

Харесваше му как тя вика от удоволствие с всеки негов тласък. А и на нея й харесваше онова, което правеше той.

— А, а, ааааа, давай, Дейв — извика тя.

Той спря за миг. Повдигна се на лакти и я погледна.

— Дейвид — поправи я. А после продължи да я люби с все същата пламенност.

— О, хайде, там, така, да, да, ооооо да… — Тя беше момиче, което знаеше много точно какво иска.

— Роузи, о, Роузи, мисля, че те обичам! — извика той, когато най-после достигна до буен, разтърсващ оргазъм.

Роузи, притисната под него, с пот, която се смесваше с неговата, се замисли над думите му. „Мисля“ не беше точно думата, която й се искаше да чуе. Би предпочела „обичам те“. И реши да направи всичко, за да промени думите му така, както би желала.

Късно на следващия следобед, когато най-после станаха от леглото, тя се върна в театъра.

— Иииии? Как беше Очарователния принц? — питаха момичетата, скупчени около нея.

— Страхотен! — отговори тя весело и започна да прибира колекцията си от плюшени животни и малки статуетки в куфара си. — Пихме френско шампанско в „Уоруик“ заедно с всички онези богаташи.

— Имаш късмет, че не се озова в затвора, мис Хенеси — каза й менажерът ядосано от прага — и че не завлече и мен със себе си. По-добре да не опитваш отново този номер или ще се озовеш на улицата въпреки известния си задник.

Роузи вдигна надменно глава и хвърли няколко дрехи върху статуетките.

— Ти си този, който извади късмет. Ще видиш, че довечера залата ще бъде пълна.

— Какво правиш? — попита я Жожо, като я гледаше втренчено през облака цигарен дим.

— Прибирам си нещата.

— Прибираш? Защо… кой… къде?

— Сан Антонио. — Роузи победоносно вирна брадичка. — Ще се омъжвам.

— Ще се омъжваш! За кого? За принц Чаровен?

Менажерът се усмихна скептично.

— Някой те е заблудил, дете. Стриптийзьорките не се омъжват. Те само остаряват.

Роузи му хвърли гневен поглед.

— Е, тази обаче ще се омъжи. И то за богато момче. Ранчер.

— О, да. Почакай само, докато те заведе в ранчото. Тогава ще откриеш, че е беден каубой. — Той се засмя дрезгаво. — И това само в случай, че не е напуснал вече града. Защото е получил всичко, което можеш да предложиш.

Сърцето на Роузи пропусна един удар. Дали беше вярно? Дали Дейвид не е напуснал града? Напуснал нея? Беше й обещал, че ще чака, но тя излъга, когато каза, че ще се омъжва. „Не мога да те изоставя, беше казал Дейвид. Ела с мен, Роузи. Върни се в Сан Антонио.“ Но не беше споменал за женитба. Тя си представяше, че когато стигнат там, ще го накара да се чувства толкова добре, че той няма да може да живее без нея. И тогава ще трябва да се ожени за нея. Освен това той беше толкова красив и толкова секси, че само като си помислеше за него, и започваше да тръпне от удоволствие. „О, Господи, помоли се тя и хвърли робата си върху всичко останало в куфара и затръшна капака му, моля те, направи така, че той да почака, да бъде там.“ Целуна всички момичета за „довиждане“, дори циничната Жожо. Изпита облекчение, когато видя гърба на съперницата си. Пожела й късмет и помаха с ръка на всички докато таксито отнасяше Роузи и всичко, което притежаваше на тази земя, към новия живот. „Късметлийка е тази Роузи“, въздишаха момичетата завистливо. Неохотно заеха местата си пред огледалата и започнаха да се гримират, да се подготвят за първото представление за тази вечер.

 

 

Сърцето на Роузи подскочи от облекчение, когато тя видя Дейвид да я чака във фоайето на хотела. Седеше в огромно кожено кресло до една палма в саксия и четеше вестник. Тя си помисли, че той изглежда така, все едно притежава това място. На масата пред него имаше голяма блестящо червена кутия, завързана със също толкова ярка червена панделка. Тя втренчи поглед в кутията, после в Дейвид. Гледаше го въпросително.

— Подарък — каза той и се усмихна безгрижно.

Роузи не можа да си спомни кога за последен път е получила подарък. Лицето й грейна от удоволствие, когато погали изкушаващата я червена панделка.

— Хайде. Отвори го — каза той и се усмихна, като видя детинската радост, изписана на лицето й.

— Да го отворя сега? — Тя го погледна с широко отворени очи, усмихната, красива. После бързо развърза панделката и отвори кутията.

— О! — възкликна. — О! О! Ооо… — Той си помисли, че възклицанията й звучат точно като онези, които издаваше, докато я люби.

Тя взе бялото палто от хермелин, което лежеше в кутията, и го наметна на раменете си. Притисна го до бузата си и почувства мекотата му, вдъхна мириса му, наслади се на лукса, който то излъчваше.

— Да тръгваме, Роузи — каза той и я хвана за ръката.

Този път портиерът задържа вратата, за да минат, а един от прислужниците намести черния й кожен куфар в чисто новия му Форд, който, тя знаеше, сигурно струваше цяло състояние.

— Вече поемаме по нашия път, Роузи — каза й Дейвид и стисна коляното й, докато колата се носеше по улицата. Да, бяха на път към Сан Антонио и ранчото Маунтджой. И, Роузи се надяваше, за живота на богата, омъжена и щастлива жена.