Елизабет Адлър
Наследнички (19)

Глава 19

Няколко седмици по-късно, в един студен и син мартенски следобед, Ханичил седеше в жълто такси и пътуваше към номер седемдесети на Уест стрийт пайър и към луксозния лайнер, който щеше да я отведе до Англия.

Манхатън и Уол стрийт се нижеха край прозореца в късния следобед и всичко се смесваше в неясно петно от бели като слонова кост кули и потънали в дълбока сянка каньони (така се наричат в САЩ улиците, от двете страни на които се издигат само небостъргачи). Тогава, изведнъж, големият бял лайнер изникна пред очите й.

Тя плати на шофьора и застана, стиснала куфара си, загледана в знамената, които плющяха на вятъра, в излъсканите перила, в моряците, облечени в елегантни тъмносини униформи, които пееха песни от последното бродуейско шоу, в огромните червени лодки, пренасящи куфарите, които щяха да бъдат натоварени на кораба. Втренчи завистливо поглед в красивите жени, които стискаха в ръце малки чантички за бижута, направени от крокодилска кожа, облечени в кожени палта и елегантни костюми от туид, заобиколени от приятели, дошли да ги изпратят. „Ще се видим по-късно, когато стане време за коктейл“, викаха си те една на друга и Ханичил се почувства неугледна в палтото от камилска кожа, което изглеждаше толкова елегантно на страниците на каталога на „Сиърс“.

Завладяха я самота и страх от непознатото. Копнееше за сигурността на ранчото, за приятелството на Ализа и Том. Но после си припомни какво могат да направят за ранчото парите на лорд Маунтджой — щяха да помогнат да се засади наново тревата, да се купят нови говеда, да се изкопаят нови кладенци. И ранчото отново ще разцъфти — както във времето, когато баща й го управляваше. Освен това знаеше, че и баща й би искал тя да отиде. Извади билета първа класа от чантичката си и решително тръгна към трапа.

Зад нея настъпи неочаквано раздвижване и тя се обърна, за да види какво става. Фотографи се тълпяха около висок тъмнокос мъж и неговата придружителка. Светкавиците подчертаваха строгото изражение на лицето на мъжа и добре познатата красота на жената, която беше с него. Ханичил ахна от изненада, когато я разпозна, благодарение на дългите следобеди, прекарани в киното в Китсвил. Тази платиненоруса коса, тези блестящи червени устни и този сластен поглед можеха да принадлежат само на Вива Молсън, известната холивудска звезда. Един от фотографите, нетърпелив да направи снимка, неочаквано се втурна точно пред Ханичил и я събори на земята.

— Достатъчно! — прогърмя мъжки глас над нея. — Махни се от пътя ми, идиот такъв. Не виждаш ли какво направи?

Мъжът със строгото лице се беше навел над нея, а светлите му сиви очи я гледаха загрижено.

— Добре ли сте? — Той й помогна да се изправи на крака. — Ако този глупак ви е наранил, ще се погрижа да бъде уволнен.

— Стана случайно — побърза да каже Ханичил, шокирана от идеята, че някой може да бъде уволнен само защото я е съборил на земята. — Не се ударих.

— Тогава, моля ви, приемете моите извинения, мис…?

— Ханичил Маунтджой Хенеси. — Тя си спомни инструкциите на лорда и бързо се поправи: — Всъщност истинското ми име е Елоиз. Елоиз Маунтджой.

Лицето му изгуби строгия си вид, когато се усмихна, и тя си помисли, че той изведнъж стана по-млад, почти момче. В гласа му се усещаше весела нотка, когато каза:

— Моите извинения отново, мис Маунтджой.

С крайчеца на окото си, Ханичил забеляза гневно стиснатите устни на Вива Молсън и нетърпеливото потропване на красивото й краче. Объркана, тя каза:

— Добре съм, наистина. Благодаря ви за помощта. — И тръгна бързо към трапа.

— За Бога, Алекс, побързай! — извика Вива. — Става късно.

Смръщил вежди, той я придружи нагоре по трапа и се отдръпна назад, когато тя започна да позира на палубата за фотографите.

— Ще се видим по време на коктейла, Алекс, мили! — извика му тя, когато той я остави на публиката й.

— Не и ако мога да направя нещо, за да го предотвратя — каза си той под нос, докато вървеше по коридорите на кораба към цветаря, който се намираше на по-долната палуба.

Александър Андреос Скот мразеше коктейлите, както и партитата. Нямаше време за фотографите и журналистите, които пишеха клюкарските рубрики, нито пък за другите знаменитости, въпреки че си беше заслужил прозвището Мистериозния мъж, което сякаш го преследваше. Нямаше време и за жени като Вива Молсън.

Беше я срещнал на вечеря преди няколко месеца, а после я беше видял отново снощи в Сторк клъб, където забавляваше бизнес познати. Вива беше отегчена от придружителя си и се беше лепнала за него. Беше висяла като недъгава на ръката му през цялата вечер. Беше му наредила да я изпрати до дома й, а когато откри, че и двамата ще плават на „Куин Елизабет“ на следващия ден, го беше помолила да я закара до кораба.

— Защо да заемаме две лимузини, скъпи — беше пошепнала в ухото му със сексапилния си контраалт и беше стиснала многозначително ръката му. А после го беше погледнала с така известния си сластен поглед и беше пошушнала: — Това пътуване обещава да бъде вълнуващо, Алекс.

Подразни го нейната увереност, че е достатъчно само да даде знак, и всеки мъж ще дотича. Той не харесваше неинтелигентните жени и пищната Вива не го привличаше.

Алекс Скот беше на трийсет и осем години. Беше спорно дали е красив или не. Лицето му беше дълго и тясно, носът — прав и силен, устата — твърдо очертана, усмивката — сардонична. Имаше гъста тъмна коса, вече прошарена със сребърни нишки. Очите му бяха в същия сребърносив цвят, но с тъмни точици в ириса, а около тях имаше бръчки на напрежение, които подсказваха, че е видял и по-труден живот от сегашния, в който се смяташе за преуспял човек. Беше висок и слаб, с добре оформени мускули и изглеждаше великолепно в ушитите по поръчка костюми, които носеше. И имаше ужасна репутация, що се отнасяше до жените.

Казваха, че когато Алекс Скот те пожелае, веднага ти го казва. Той изпращаше цветя и някак си винаги успяваше да открие кои са любимите ти. Канеше жените на вечеря за двама в дискретни и много скъпи ресторанти. Изпращаше им бижута и книги, без да помисли дори за екстравагантността на единия и малката стойност на другия подарък. Мислеше единствено за удоволствието, което те щяха да донесат. Жените твърдяха, че Алекс Скот им дава всичко, освен сърцето си. Той не им разрешаваше също така да надникнат в душата му, нито в неговото загадъчно минало.

На цветаря той поръча да изпрати две дузини жълти рози на мис Маунтджой. Приложи визитната си картичка и съобщението: „Моите извинения отново. Вярвам, че нямате ожулвания.“ После отиде в огромния апартамент на горната палуба, където камериерът му вече разопаковаше чантите, а един облечен в бял жакет стюард англичанин чакаше нарежданията му. Алекс беше винаги безупречно учтив и внимателен със слугите. Той благодари на стюарда и каза, че няма нужда от нищо. Съблече сакото си, нави ръкавите на скъпата си синя памучна риза и седна зад бюрото, поставено в ъгъла, под големия прозорец, който гледаше към оживения док. Направи две телефонни обаждания — едно до офиса си в Манхатън и едно до секретариата във Вашингтон. После извика помощника си, Ставрос, който беше настанен в по-малка каюта на долната палуба. Когато той дойде, Алекс му издиктува три телеграми — една до корабостроители в Глазгоу, една до търговеца на вина в Бордо, от когото той правеше своите покупки, и една до жена в Рим. Последната гласеше простичко: „Честит рожден ден. Имаш моята любов, както винаги.“

Чу се корабната сирена, което означаваше, че потеглят, и той застана до прозореца, за да наблюдава маневрите. Оркестърът засвири, хората махаха с ръце и крещяха „приятно пътуване“, а разстоянието между пристанището и кораба ставаше все по-голямо. Най-после потеглиха.

Алекс облече палтото си, наметна шал на врата си и излезе на променадата. Както очакваше, тя беше безлюдна. Отегчените пътници от първа класа бяха виждали всичко това и преди, гледката не ги интересуваше. Те бяха по-загрижени да се приготвят навреме за коктейла, който щеше да се състои след малко. Той закрачи бавно и загледа как небостъргачите на Манхатън се стопяват в далечината. Алекс обичаше морето, то беше в кръвта му. Ако се беше родил сто години по-рано, щеше да стане моряк на кораб с шест мачти, щеше да се бори с вятъра, с бурите и пиратите. А вместо това беше собственик на една от най-големите корабни компании в света и се смяташе за един от съвременните пирати.

Корабите на Скот обикаляха света и носеха скъпоценни товари от зърно и дървен материал, нефт и машини. Хората говореха, че пренасяли и незаконен товар. Всички познаваха корабите на компанията „Скот“ и мислеха, че познават и Алекс Андреос Скот. Знаеха колко е богат, каква власт притежава. Но знаеха също така, че той страни от всички. Онова, което не знаеха, беше как е постигнал всичко това. Клюките нашепваха, че е член на аристократичното италианско семейство Скот, но други, които мислеха, че са по-добре осведомени, казваха, че той е дете на цигани скитници, което си е проправило път до върха с всякакви, позволени и непозволени, средства. Трети говореха, че е незаконно дете на гръцки монарх, въпреки че никой не споменаваше имена. Твърдяха, че по този начин той си е осигурил парите, с които да се впусне в корабния бизнес, а това обясняваше и гръцкото му презиме.

Едно беше сигурно — Алекс Скот беше започнал с корабите, но сега интересите му покриваха самолетната индустрия в САЩ, имаше автомобилни заводи в Италия и Франция и собствена банка в Англия. Но в центъра на неговата империя бяха корабите — най-обичаните от него превозни средства. В това число влизаше и неговата собствена, дълга сто и осемдесет фута, яхта „Атланта“, в момента хвърлила котва в Южна Франция близо до Кан. „Атланта“ не беше най-голямата яхта, която кръстосваше моретата, но беше най-красивата.

Ето защо той не можеше да устои на гледката, която представляваше огромният лайнер, проправящ си път по река Хъдсън към океана. Слънцето залязваше в огнено оранжево зарево, когато той отново видя момичето. Беше се облегнала на перилата и стискаше с длани предницата на евтиното си палто, за да се предпази по-добре от студа. Тя отметна глава назад и затвори очи, ноздрите й се разшириха, когато вдиша с пълни гърди соления мирис на океана. По русата й коса блестяха капки и той се досети, че тя стои тук още от качването си на борда. Възторгът, изписан на лицето й, го накара да се усмихне. Знаеше, много точно, как се чувства тя.

Ханичил въздъхна и се сгуши още по-плътно в палтото си, защото вятърът ги удари с неочаквана сила, а после се засмя на глас. Смехът й беше толкова спонтанен и весел, че го накара да се засмее в отговор. Той каза:

— Чувството е прекрасно, нали? Отпред виждаш отворения за теб хоризонт, а отзад — кулите на Манхатън, които малко по малко се стопяват. Няма значение, колко често предприемам пътувания по море, гледката винаги ме привлича.

Тя се завъртя към него изненадана.

— Мислех, че всички ще са тук, горе. Как биха могли да изпуснат подобна гледка?

— Те са прекалено заети с приготовленията си за вечерята. — Той й предложи ръката си. — Така и не се запознахме както подобава. Аз съм Алекс Скот. Знам, че вие се казвате Елоиз Маунтджой, понякога известна като Ханичил.

Тя се усмихна объркана.

— Ханичил беше името, с което татко ме наричаше. И винаги са ме наричали така. Само че сега прачичо ми казва, че в Лондон трябва да използвам истинското си име. Елоиз. — Тя се засмя. — Предполагам, че отначало ще ми бъде трудно да схвана към кого се обръщат хората.

Той забеляза колко учудващо сини са очите й. Помисли си, че тя е толкова млада и наивна, че почти може да види звезди в очите й. Но пък изглеждаше толкова старомодна в евтиното си палто, че той предположи, че работи като компаньонка. И изпита съчувствие към нея. Не можеше обаче да си обясни присъствието й на борда по друг начин, освен с това, че се грижи за разглезено малко дете с още по-разглезена майка. Или, още по-лошо, за някоя болна старица, която пътува първа класа.

— Беше ми много приятно, че ви срещнах, мис Маунтджой — каза той и се поклони леко, учтиво. После се обърна и отново закрачи по палубата.

— Мистър Скот, този е първият път, когато се качвам на кораб — извика импулсивно Ханичил след него.

Той отново се обърна към нея и я погледна сериозно, със скръстени ръце.

— Така ли? — каза. — Още една причина да се забавлявате добре, мис Маунтджой. Първо пътуване на голям лайнер е наистина преживяване, на което човек може да завиди. — После продължи разходката си.