Елизабет Адлър
Наследнички (40)

Глава 40

Джером Суейн се превърна в сензация и почти засенчи булката в деня на нейната сватба, защото всички говореха само за това, как е спасил живота на Ханичил и как е заловил човека, отговорен за смъртта на Хари Локууд.

Беше прекрасен юнски ден. Бели лилии украсяваха олтара, разцъфнали червени рози — всяка пейка, а гирлянди от папрат и зеленина висяха по стените на малката църквица и я изпълваха с аромата на лято и свежест. Църквата се беше превърнала в прохладна и дъхава градина. Били и кръстникът, елегантни в дневните си костюми и копринени шалчета, чакаха до олтара заедно с викария на Суинбърн, преподобния мистър Оутс, който познаваше Лаура още от деня на раждането й. Църквата беше така препълнена с народ, че игла да хвърлиш, няма къде да падне. Нито един човек повече не би могъл да влезе вътре.

Лорд Маунтджой чакаше Лаура в предния салон на Суинбърн Мейнър. Извади часовника си от джоба на жилетката, погледна го и смръщи чело. Булката закъсняваше вече с три минути. Закрачи нетърпеливо из помещението с ръце, скръстени на гърба. Както винаги, когато беше разтревожен, въртеше палците си един около друг. За хиляден път си каза наум, че никога няма да разбере защо жените винаги закъсняват. Най-простото нещо на света беше да се приготвиш навреме. Особено пък за сватбата си. Надяваше се, че не е променила решението си в последната минута, защото баба й Джини вече беше тръгнала за църквата, а той не би могъл да се справи със ситуацията.

 

 

— Чичо Маунтджой.

Той се обърна рязко и я погледна. Тя стоеше в края на стълбите.

Лаура пожела церемонията да бъде семпла, провинциална. И тя беше идеалната провинциална булка в роклята си от бяла тафта и малкия букет лилии и рози. На главата си носеше диамантената тиара, която неговата собствена съпруга, Пинелъпи, носеше на тяхната сватба. Както впрочем, и всички бъдещи графини преди нея. Воалът й беше от брюкселска дантела — същият, който неговата майка беше носила на сватбата си с неговия баща. Той беше с бродерия и обсипан с малки перли.

Маунтджой си помисли, че неговото момиче е въплъщение на красотата. В гърлото му заседна буца, докато тя слизаше по стълбите към него. Той галантно взе ръката й.

— Ти си много красива булка, мила моя Лаура — каза той, почти задавен от новото за него чувство, за което вече беше разбрал, че е обич. — Били е истински щастливец. Да, направо щастливец.

— Мисля, че щастливката съм аз, чичо Маунтджой. — Тя постави длан на бузата му и го погледна право в очите. Усмихна се. — Ако не беше ти, никога нямаше да дойда в Лондон. И нямаше в онзи ден да срещна Били във влака. И никога нямаше да разбера какъв прекрасен чичо си имам. Най-добрият чичо на света — И тя го целуна.

— Да, може би е така — съгласи се Маунтджой, много объркан и смутен, но и много доволен.

Той взе ръката й, двамата слязоха по стълбите и се качиха в каретата — отворено ландо от Маунтджой Парк, тъмнозелено и излъскано до блясък. Теглеха го два яки жребеца от конюшнята на Били. Със завързани на вратовете червени панделки трите овчарски кучета и шпаньолът на Суейн подтичваха зад ландото по целия път до църквата. Като дворцови кучета, помисли си Маунтджой доволен, които изпълняват дълга си, въпреки че са изплезили езици от горещината.

Органът свиреше оратория от Хендел. Клавишите натискаше съпругата на викария, а младото момче отзад издуваше бузи така, сякаш от това зависеше животът му. Хорът от девет гласа — местни момчета и момичета — пееше песен след песен, кучетата лаеха яростно навън, а бебетата се събудиха и започнаха да плачат.

Общо взето, помисли си Джини Суинбърн и се усмихна на красивата си внучка, която вървеше по пътеката към олтара и към обичания от нея мъж, това си беше типична за Суинбърн сватба. Не беше много по-различна от нейната, която се беше състояла преди толкова много години.

Лорд Маунтджой предаде булката на младоженеца и зае мястото си на първата пейка. Огледа се. Първите редици бяха запълнени от роднините на Сакстън и Маунтджой, макар представителите на фамилията Маунтджой да бяха по-малко. Там беше и леля Софи, разбира се, с царствена осанка, в рокля от тъмночервена коприна, с шия, обсипана с диаманти, с огромна шапка със също толкова огромно щраусово перо. И Джини Суинбърн, много очарователна в тъмнорозовата си рокля и подходяща по цвят и форма шапка. Там беше и мадам Сюзет, стройна и много шик в морскозеления си костюм и най-красивата от всички шапки с малък воал, който падаше над очите й.

Анжу също беше облечена в зелено, което много отиваше на очите й. Полата на роклята й беше скандално къса, а на главата й се мъдреше една от малките, така известни, шапчици на майка й. Шията й украсяваше смарагдовата огърлица, дадена й от лорд Маунтджой. На един от пръстите й имаше пръстен с огромен диамант, който сигурно струваше цяло състояние. Маунтджой изгледа подозрително пръстена, когато светлината падна върху него. Запита се откъде ли, по дяволите, го има тя. Предположи, че го е наследила от известната си, отдадена на порока, баба.

Ханичил. А, Ханичил. Погледна я нежно и се запита как ли би продължил да живее, ако тя беше сериозно ранена или, още по-лошо, убита. От полицията го бяха уведомили, че Дилейни си е признал всичко. А и какво друго би могъл да стори? Суейн го беше хванал на местопрестъплението. Очевидно, Дилейни е искал да я удари, а когато тя изпадне в безсъзнание, да издърпа тялото й до клисурата и да го хвърли долу, така че всичко да прилича на самоубийство. Слава Богу, Суейн и шпаньолът го бяха предотвратили. И ето я на първия ред, жива и здрава, красива в роклята си от жълта коприна и с огромните перли на Маунтджой на врата си. Мадам Сюзет беше така любезна да заеме на Ханичил една от шапките си, към която бяха прикачили малък воал, за да прикрият нараняванията и шевовете по челото й.

До нея седеше Алекс Скот, нейният любовник. Маунтджой си помисли, че в любовта няма нищо грешно, когато те прави толкова щастлив, колкото бяха те двамата. Скот се беше оказал добър човек. Алекс му беше разказал тъжната история, касаеща неговата съпруга. И Маунтджой беше разбрал дилемата му. Макар че човек, възпитан като него, не би могъл да одобри това, той прекрасно разбираше всичко. И въпреки че църквата не би им дала благословията си, той им беше дал своята.

Зад редицата на роднините се беше струпало цялото население на Суинбърн. Дори децата бяха дошли. Те бяха много шумни, защото едва понасяха горещината. Имаше и две съвсем малки бебета, които, слава богу, бяха престанали да плачат. Мъжете бяха облечени в снежнобели ризи и тъмни костюми, а съпругите им — в красиви летни рокли на цветя и подходящи шапки.

А до вратата, за да държи всичко и всички под око, макар вече да не беше официално на служба, беше застанал Суейн.

Общо взето, помисли си Маунтджой, когато органът засвири сватбения марш, а Лаура и Били усмихнати закрачиха по пътеката към олтара, сватбата беше много красива.

Големият прием беше даден на моравата зад къщата. Тя беше оградена с ленти от жълта коприна, а отстрани растяха красиви розови храсти. Масите бяха застлани с жълти покривки и украсени с вази, пълни с рози. Келнерите носеха бели сака и наливаха в чашите шампанско реколта 1920, което бяха донесли чак от избата на Маунтджой Парк. Храната също беше превъзходна. Гостите си пийваха, хапваха, разговаряха и се чувстваха щастливи.

Неспособен да разчупи навиците си, Суейн беше застанал „свободно“ до вратата и оглеждаше сцената. Шпаньолът седеше на задните си лапи до него. Изглеждаше много важен с червената панделка, завързана на врата му. Всички гости се спираха и ги поздравяваха весело, после потупваха шпаньола по врата. Някои от тях се сещаха, че скоро им предстоят важни събития, и молеха Суейн да се погрижи и за тяхната сигурност.

Още преди церемонията лорд Маунтджой му беше благодарил лично и му беше връчил чек. Написаната сума беше такава, че на Суейн му се беше завило свят.

— Човешкият живот няма цена, Суейн — беше казал лорд Маунтджой много смирено. — Много се радвам, че бяхте тук и й помогнахте. — Той се усмихна и стисна силно десницата на Суейн. После го потупа по рамото и го покани на церемонията като гост, а не като охрана. — Нека местните полицаи се погрижат за среброто — каза той. — Елате и се забавлявайте, Суейн. Заслужили сте го.

Доволен, Суейн отпиваше предпазливо от шампанското и бърчеше нос. Питаше се какво толкова намират хората в него. Нищо не можеше да се сравни с пинта бира — такова беше неговото лично мнение.

Донесоха сватбената торта, състояща се от пет етажа и направена от Бети от Хароугейт. Когато разразяха тортата, бяха вдигнати много тостове. Лорд Маунтджой се изправи, за да произнесе малка реч. Огледа гостите, прочисти гърлото си и започна:

— Хм, е, не съм човек, които умее да говори. Но днес на мен се пада честта да произнеса реч. Чувствам се толкова щастлив, колкото е и очарователната баба на булката, мис Джини Суинбърн. — И той се усмихна на Джини, която седеше от дясната му страна. — И двамата сме много радостни, че присъстваме на тази сватба. Всъщност аз съм по-голям късметлия от Джини, защото познавам Лаура само от една година. И то, почти случайно. Достатъчно е да кажа, че съм горд и доволен, че тя е носител на фамилията Маунтджой, и че съм най-щастливият човек на земята, защото аз я предадох днес в ръцете на младоженеца, Били Сакстън. — Той вдигна чашата си за тост. — За мистър и мисис Сакстън — каза високо. Всички отпиха от шампанското и бурно го аплодираха.

След него на крака се изправи Джини Суинбърн.

— Днес съм една много щастлива жена — каза тя. — Но всъщност аз винаги съм била щастлива, защото Лаура огряваше дните ми. Имах щастието да отгледам и баща й, и нея. — Тя се усмихна. — Както виждате, свършила съм добра работа. Тя е добро йоркширско момиче, но притежава италиански темперамент. Били, по-добре внимавай с нея — добави тя и всички се засмяха. — Сигурна съм, че тя ще бъде също толкова добра съпруга, колкото добра внучка е.

Сега беше ред на Били. Той поблагодари и на двамата и също вдигна тост. Но тогава толкова много се развълнува, че започна да заеква.

— За м-м-м-моята п-п-п-прекрасна с-с-с-съп-руга! — каза той, всички се засмяха и започнаха да ръкопляскат.

Като ги наблюдаваше, Анжу се питаше, малко ревниво, дали не беше сбъркала, когато бе взела решение да бъде винаги любовницата, а не съпругата на мъжа. Помисли с копнеж колко са щастливи Лаура и Били. А после, с тъга — каква каша беше нейният собствен живот. Започна да й се струва, че има нещо много ценно и привлекателно в любовта и брака, когато очите й срещнаха тези на Джейки Барет, приятеля от Америка на Били, който беше ужасно красив и неустоимо привлекателен. Тя му се усмихна с онази своя усмивчица, предназначена само за красивите мъже. Старите навици умират трудно, помисли си с доволна въздишка. През септември ще бъде отново добро момиче и ще отиде да учи в Сорбоната, ще работи упорито и ще заслужи своята научна степен. Но дотогава ще бъде свободна, а животът е толкова вълнуващ.

Стана време булката да се преоблече, но първо хвърли букета си и се погрижи Ханичил да го улови. Двете се усмихнаха една на друга. Ханичил знаеше какво има предвид Лаура. Някой ден, когато бог пожелае, тя също ще бъде булка.

Лаура се преоблече много бързо в кремав костюм и шапка и седна до Били в ролс-ройса. Потеглиха към гарата на Лийдс, откъдето щяха да вземат влака за Лондон — същия, в който се бяха срещнали за първи път. Това беше първият отрязък от тяхното пътешествие до Позитано и яхтата на Алекс, на която щяха да прекарат медения си месец. Щяха да плават по Средиземно море и, като Ханичил и Алекс, да се любят на лунна светлина.

Гостите започнаха да хвърлят розови цветчета, ориз и конфети, а Лаура се обърна и им помаха за сбогом. Усмихна се и изпрати въздушна целувка на чичо Маунтджой. Беше готова да се закълне, че видя сълзи в очите му, когато вдигна ръка да се сбогува с нея.

Всички бяха съгласни, че Лаура е най-красивата булка и че сватбата била прекрасна. Но партито не беше свършило още. На моравата започнаха танците, а по-късно беше сервирана обилна вечеря. Обичаните от лорд Маунтджой фойерверки останаха за края.

— Това е един подходящ завършек за такъв чудесен ден — каза Джини, която седеше до него на моравата.

— Наистина, наистина — съгласи се той и я потупа по ръката. — Лаура ви прави чест, мила моя.

— А също и на Джорджи Маунтджой, мисля — отговори тя с лукава усмивчица, която го накара също да се засмее. — Имам намерение да ви дойда на гости, знаете ли — добави тя. — Слушала съм много за прекрасната ви лондонска къща, а също и за Маунтджой Парк.

— Наистина ли? — На лицето му се изписа доволна усмивка. — Е, тогава просто ще се наложи да дадем още едно парти, нали? Само че този път ще бъде специално заради вас. — Той се засмя, доволен от идеята за компанията и партито. — Надявам се то да е първото от многото, на които ще се наслаждаваме заедно — добави.

Леля Софи свали огромната си шапка и се отпусна уморено на стола до тях.

— Едната оженихме, остават още две — каза тя. — Може да се наложи да чакаме много до сватбата на мис Ханичил, но пък двамата са толкова щастливи.

— И толкова влюбени — добави лорд Маунтджой, като мислеше, че не толкова отдавна той не знаеше смисъла на думата любов. А сега животът му преливаше от любов и привързаност.

— Колкото до Анжу… — Леля Софи сви рамене. — Тя ще кара хората непрекъснато да правят догадки. И младият мъж, който ще бъде неин годеник, сигурно няма да се чувства сигурен. Страхувам се, че ще бъдем в неведение до последната минута. А и тогава няма да се знае дали булката ще се яви пред олтара, или пък ще избяга с кръстника.

Маунтджой се засмя.

— Да, тя е хитра малка лисица — каза той, изпълнен с обич и към това свое момиче.

Джини също се замисли за Анжу.

— Не се тревожете за нея — каза тя. — Анжу никога няма да падне по гръб. Тя е здраво стъпила на краката си. Има повече разум, отколкото си мислите. Всичко, от което има нужда, е време да узрее.

— Мисля, че сте права — съгласи се леля Софи. — Е, Маунтджой, колата ни чака, за да ни закара в Хароугейт. Предполагам, че това е краят на чудесния ден.

— И началото на много други — каза сърдечно Джини, като целуна и двамата за довиждане. Сбогува се с всички: Анжу и Сюзет, Ханичил и Алекс. — Сега вече сме едно семейство — каза им с усмивка.

Както беше направила Лаура, и лорд Маунтджой се обърна, за да помаха за сбогом. Все още усмихнат, той каза топло на Софи:

— Прекрасна жена, прекрасна. Не съм ли казвал винаги, че има нещо специално у йоркширските жени?

— Да, да — отговори леля Софи и също се засмя.

 

 

Няколко седмици по-късно лорд Маунтджой седеше в библиотеката си и пиеше обичайната си чаша уиски. Мислеше си колко е щастлив. Къщата Маунтджой беше отново тиха и спокойна, защото момичетата ги нямаше. Беше се погрижил да получат равен дял от състоянието му. Беше им дал големи възможности, беше им дал и сърцето си. В замяна те бяха причинили скандали и трагедии, но също така му бяха дали и любов. Бяха му донесли и щастие.

Телефонът иззвъня пронизително.

— Ало — каза той отсечено, когато вдигна слушалката.

— Чичо, аз съм, Ханичил.

— Мила моя, къде си? — На лицето му грейна доволна усмивка.

— В Париж, с Алекс. Ще вечеряме с Анжу и новия й обожател. Този път — французин.

Лорд Маунтджой простена.

— Французин! — изсумтя той презрително. — Бих искал да знам какво не им е наред на англичаните!

Ханичил се засмя и смехът прозвуча като музика за ушите му.

— Все пак, чичо, Анжу също е французойка.

— Да, да — съгласи се той и се усмихна на проявената от негова страна глупост. — Предполагам, че трябва да й простя — добави той и Ханичил отново се засмя.

— Исках само да ти кажа, че всички ще си дойдем за партито в чест на Джини в събота — каза тя.

— Радвам се — отговори той. — Не бих искал да го пропуснете. Лаура също ще е тук, така че отново ще празнуваме съюза й с Били.

— Ще се видим тогава — каза Ханичил — Трябва да тръгвам вече, иначе ще закъснея.

— Нямам търпение да те видя, момичето ми — каза той, защото не искаше да се раздели дори с гласа й.

— Аз също. — Кратка пауза и после тя добави: — Чичо Маунтджой, обичам те.

Тя затвори слушалката и нещо в неговата изщрака. Той я остави обратно върху апарата и каза:

— Е, по-развълнуван и по-щастлив от това не мога и да бъда.

Седна отново в креслото и взе чашата си с уиски. Замисли се за децата, които неговите момичета щяха да имат. Неговите праправнуци. Е, почти. Сигурен беше, че старият Джорджи не би имал нищо против да ги смята за свои деца. А, като се замислеше за Джорджи, изпитваше увереност, че той все пак не е бил толкова лош.

Едно нещо беше сигурно — „неговите момичета“ ще се върнат, ще дойдат да го видят. Имаше нещо, за което да живее дори в тази напреднала възраст.

Вече не беше самотен старец.