Елизабет Адлър
Наследнички (4)

Глава 4

Бяха в къщата си във Флоренция, когато маркиза Фиоралди откри, че дъщеря й е бременна. Първата й мисъл беше да спаси Адриана от гнева на баща й, както и да я отдалечи от близките и познатите им, а също така да я скрие от слугите, които винаги много бързо се досещаха за нещата, но невинаги държаха устите си затворени. Особено важно беше да раздели Адриана с годеника й Паоло, преди тя да му е казала истината — че обича страстно Джорджи Маунтджой и иска да се омъжи за него, но че, за нещастие, той не я обича.

— Ти си една малка глупачка! — повтори майка й за стотен път в хотел „Праунс“ в Лондон, където бяха отседнали, и наля чая с грациозни движения, елегантно, както правеше всичко. — Адриана, как можа да направиш това?!

— Беше лесно, мамо — отговори спокойно Адриана. — Обичам Джорджи. И не обичам Паоло. О, може би го обичам, но всичко е толкова различно. О, мамо! — изплака тя високо. — Сигурно разбираш какво искам да кажа.

Маркизата, която се беше омъжила според желанията на семейството си и чийто живот беше спокоен и доволен, без чувствени изблици и дива любов, без любовници и изневери, не можеше да я разбере.

— Говори по-тихо, Адриана — скара й се тя. — И чуй какво ще ти кажа. Доведох те в Лондон за твое добро. — Тя самата снижи гласа си до шепот, едва доловим дори за ухото на Адриана. — На Паоло и неговото семейство казах, че не се чувстваш добре. Че ще те заведа в Лондон, за да те прегледа специалист от „Харли стрийт“, че си изтощена и отпаднала без видима причина. Че се нуждаеш от промяна на въздуха, от свеж провинциален въздух, за да сме сигурни, че няма да се разболееш от туберкулоза. Че сватбата трябва да бъде отложена. Ще родиш тайно детето тук, в Англия, където никой не те познава. Ще намерим дом и семейство за детето, ти ще се върнеш в Италия и ще се омъжиш за Паоло. Злополучното минало никога вече няма да те безпокои, ще бъде забравено. — Тя изгледа остро дъщеря си. Тъмнокосата глава на Адриана беше сведена, а по бледите й бузи се стичаха сълзи. — Ясно ли е, Адриана?

Адриана безмълвно кимна с глава. Нима имаше избор? Джорджи я беше любил, после я беше изоставил. Колко красив, колко елегантен, жизнерадостен, колко неустоимо привлекателен беше той онзи първи ден, когато влезе във вила Фиоралди. Така различен от мрачния, винаги навъсен Паоло. Джорджи беше винаги засмян, пълен с живот, толкова съблазнителен. Минутите, прекарани с Джорджи, означаваха за нея повече, отколкото дни, прекарани в компанията на годеника и. Тя беше усетила, че и той я харесва. Поне в онзи първи ден.

— Прекрасна сте, красива Адриана — беше й казал той, изпълнен с възхищение, а очите му бяха приковали нейните. Но Джорджи не беше в ролята на лошия съблазнител, защото самата Адриана беше флиртувала с него, беше си играла с него като котка с мишка. Беше му давала аванси, после се беше отдръпвала. Тя беше красиво момиче с дълга и права черна коса, с огромни тъмнокафяви очи и безупречна маслинена кожа. Не беше много висока, но беше добре сложена. Имаше дълга грациозна шия и красиви крака. И беше изключително опитна във флирта.

Но вината беше изцяло приписана на Джорджи Маунтджой. Така мислеше и баща й.

— Ще принудя този негодник да се ожени за теб! — крещеше той, докато крачеше неспокойно напред-назад в големия салон на вила Фиоралди. — Но знам, че не е достатъчно добър за теб. Не искам да се омъжиш за някой по-малък син в семейството, който нищо няма да наследи, който няма никакво бъдеще и когото дори семейството му смята за негодник!

А после беше оставил всичко във вещите ръце на съпругата си, маркизата. Всъщност Джорджи беше предложил, макар и неохотно, да се ожени за Адриана, когато беше получил дългото й и подробно писмо, в което му съобщаваше за състоянието си. По това време Джорджи беше в Бавария, на гости у приятели. Адриана обаче знаеше, че сърцето му не й принадлежи. Знаеше още, че той непрекъснато ще й изневерява и ще я направи дълбоко нещастна. Като размисли добре, тя му написа друго писмо, в което му отказа. Джорджи обеща да бъде винаги до нея, когато тя има нужда от него, и я помоли да даде на детето неговото име. След размяната на писмата Адриана се съгласи да постъпи така, както майка й предлагаше.

— Мисля, че току-що намерих мястото — каза маркизата и отново прочете рекламата на Джини Суинбърн, дълбоко замислена. — Суинбърн Мейнър… Отдалечен край… Провинция… Свеж въздух, домашна храна… Да, наистина звучеше прекрасно. Мястото щеше да им хареса. — Веднага ще им телеграфирам и ще запазя стая.

Адриана мрачно слушаше думите на майка си, която всъщност мислеше на глас. Всичко онова, което беше примамливо за майка й, за нея беше като острие на нож. „Отдалечен“ за нея означаваше, че няма да вижда никого дълго време. Тя мразеше провинцията и дори когато бяха в Италия, предпочиташе градския живот, Флоренция или Рим пред вилите им сред природата. А в състоянието, в което беше, дори не искаше да погледне храна, независимо колко добре е приготвена.

— Да, мамо — съгласи се тя апатично. Беше готова да посрещне участта си и да изтърпи наказанието, но се запита дали, все пак, не беше по-добре да се омъжи за Джорджи. С копнеж си помисли, че поне щеше да й е забавно с него. Поне за кратко време.

Джини Суинбърн беше изчистила подовете и полирала мебелите в къщата от тавана до приземния етаж и беше готова да посрещне изисканите си гости.

— Италианска маркиза. Боже мой! — каза тя на Джошуа, силно впечатлена.

Той й беше отговорил замислен.

— И какво, питам се, е накарало тази маркиза да предпочете дивата природа на Йоркшир? Мислех, че италианските благородници предпочитат Париж и Биариц. Както и да е, кажи ми кога пристига и аз ще гледам да не се мяркам пред очите й. Няма да ти преча. — Той се усмихна. — Не приляга на фермера да я поздрави, застанал в средата на стаята с калните си ботуши, вмирисан на оборски тор и крави, а кучетата да подскачат около него и по мебелите. Обзалагам се, че не това очаква да намери маркизата в Суинбърн Мейнър.

Той се засмя гръмогласно и Джини също се засмя. И децата започнаха да се смеят, защото родителите им се смееха. Кучетата се разлаяха, за да бъде врявата още по-голяма. Джини се надяваше, че маркизата е от хората, които нямат нищо против малко шум и малко кал и обичат животните. Истина беше, че Джини не се беше надявала да хване чак такава голяма риба, когато беше пуснала обявата в „Таймс“.

Красив файтон докара маркизата и дъщеря й от най-близката гара — разстояние, не по-малко от петнайсет мили. Валеше проливен дъжд и спираха на всеки пет минути, за да не прилошее на Адриана. Маркизата скърцаше със зъби. Струваше й се, че ако файтонът изскърца още веднъж и се наклони, гръбнакът й ще се счупи. После файтонът затъна в калта близо до портата и двете трябваше да извървят пеш покритата с чакъл алея, дълга повече от половин миля, която водеше до къщата. Като я погледна, маркизата реши, че са сбъркали мястото.

— Така ли изглеждат английските имения? — възкликна тя, втренчила поглед в четириъгълната, изградена от сив камък, фермерска къща. — Така ли живее висшата класа в Англия?

Тя хвана кръглата пиринчена топка на вратата и двете зачакаха, заслушани в силното тропане на дъжда по листата на високо избуялите храсти. „А е едва септември“, помисли си тя и потръпна, защото въздухът беше влажен и студен. „О, моята бедна, бедна дъщеря.“ Но реши да бъде твърда. Адриана беше постъпила лошо, беше съгрешила. И никак не се разкайваше. Трябваше да бъде наказана.

— Здравейте, здравейте. О, влезте, моля, на сухо. — Джини Суинбърн стоеше на прага и им се усмихваше широко. Лицето й се беше зачервило от дългото стоене пред фурната и от възбуда. Лъскавата й кестенява коса се беше изплъзнала от кока и падаше на малки къдрави кичурчета от двете страни на лицето й.

Адриана откри, че се усмихва в отговор, макар предварително да беше решила, че няма да хареса мястото, че ще тропа с крака и ще плаче, ако е необходимо, за да накара майка си да се върнат в Италия. Маркизата влезе в къщата и се оглеждаше наляво-надясно, докато Джини ги водеше към трапезарията, където вече беше сервирала горещ чай. В камината гореше буен огън и Адриана с благодарност се отпусна на стола, който беше най-близо до нея.

— Много сте бледа, мила моя — каза Джини. Гледаше я разтревожена. — Знам, че пътуването е било дълго и че пътищата в провинцията са много неравни. Може би чаша горещ чай ще ви се отрази добре и ще възвърне цвета на лицето ви. — И тя наля чая от един много голям викториански чайник, лъснат специално за случая. Обикновено семейството използваше големия кафяв кухненски чайник, за който Джошуа се кълнеше, че правел най-вкусния чай на света и че сребърните чайници не стрували нищо пред него. И чашите, които Джини използваше днес, така изящни, почти прозрачни, и сребърните лъжички, бяха излъскани от дългогодишна употреба, но бяха „добри“. Бяха извадени от шкафа за този специален случай, както и чайникът. А тя беше станала в средата на нощта, за да пече хляб и сладкиши и да приготви всичко.

— Не се старай толкова, жено — беше й казал Джошуа. — Те са прекалено префинени, за да харесат нещо у нас. Няма да останат повече от пет минути.

Но ето че те бяха тук и стояха вече десет минути. Маркизата отпиваше от чая. Беше дълбоко замислена. А дъщерята, толкова красиво момиче (но Джини мислеше, че не се чувства много добре) започваше да се отпуска. Тя дори си взе от бисквитите, приготвени от Джини.

— Е, какво ще кажете? — Джини им се усмихна окуражително. — Не са ли хубави? Съжалявам, че времето е такова, но е късен септември. Съпругът ми обаче мисли, че скоро ще дойде циганското лято. — Тя се засмя весело. — И всичко ще бъде наред за вашата ваканция, нали така?

Маркизата не каза нищо. Остави чашата си на масата, която беше така излъскана, че виждаха лицата си като в огледало, а дъщеря й отхапваше по малко от бисквитата и гледаше тъжно през прозореца към дъждовния пейзаж. Джини чу, че по вратата се драска. Погледна и видя, че едно от кучетата е провряло муцуната си през пролуката.

— Вън! — изсъска тя. И благодари на бога, че поне този път животното се подчини. Най-малко имаше нужда кучетата да подскачат из стаята и да се завират в краката на маркизата.

— Мисис Суинбърн — каза изведнъж, неочаквано, маркизата. — Сигурна съм, разбирате, че вашият дом, макар да е очарователен, не е мястото, където жена като мен би прекарала ваканцията си. При обикновени обстоятелства.

— О… Съжалявам, маркизо — каза Джини смутена. — Надявам се, че рекламата ми не ви е заблудила. Знам, че класата ни не е от най-високата, но аз наистина споменах, че мястото е отдалечено.

— Не ме разбрахте, мисис Суинбърн — каза маркизата твърдо. — Точно фактът, че живеете в глухата провинция, ни доведе в дома ви.

Тя се наведе напред и се загледа внимателно в лицето на Джини. Джини се изчерви. Искаше й се да не се изчервява всеки път, когато е смутена.

— Може би ще приемете още една чаша чай — предложи тя и се усмихна ослепително.

— Мисля, че сте жена, на която мога да се доверя, синьора. Сигурна съм, че вече сте се досетили, че има друга, доста по-различна, причина за моето идване тук. — Маркизата наклони глава към Адриана, която все още гледаше замислено през прозореца, без да обръща никакво внимание на разговора.

Джини проследи погледа й.

— Вашата дъщеря? — попита тя. После бързо добави: — О, надявам се, че не е болна. Толкова е бледа и тиха.

— Дъщеря ми страда от болест, позната на повечето жени, синьора — отговори рязко маркизата. — Но се страхувам, че тази болест засяга предимно омъжените жени.

— Ооо! — каза Джини, а маркизата й разказа цялата нещастна история.

— И така, виждате каква е причината да дойдем тук, причината, поради която Адриана трябва да живее тук. Събитието трябва да остане незабелязано.

— В тайна — каза Джини, която много искаше да помогне.

— Точно така.

Джини погледна Адриана. Тъмните, тъжни очи на момичето срещнаха нейните. Гледаха я умолително. Джини се поколеба, защото си спомни колко щастлива беше, когато беше бременна с първото си дете. Можеше само да си представя какъв ужас е това в положението, в което се намираше Адриана.

— Е — каза тя колебливо, все още несигурна, — това е малко повече от онова, което очаквах и заради което пуснах обявата. Искам да кажа, че мислех да приема пансионери…

— Ние ще ви платим много добре, синьора Суинбърн… — прекъсна я маркизата. — Парите не са проблем. Ще ви плащам повече от щедро, за да се грижите за дъщеря ми и да й помогнете, когато дойде онзи момент. — Тя се наведе напред и добави, по-тихо: — И ще ви платя още много, много пари, повече, отколкото въобще сте сънували, синьора, ако отгледате детето тук, в дома си. Обещавам, че за да запазя честта на семейството си, на детето нищо няма да липсва. Нито пък, синьора, на вас или на семейството ви.

Отначало Джини не знаеше какво да каже. После помисли за Адриана, чийто живот беше съсипан от един негодник, за годеника, който я чакаше в Италия, и за прекрасния живот, който я очаква като негова съпруга, а после — за бедното дете, което никой не искаше…

— Ще трябва да говоря със съпруга си — каза тя най-накрая. Но маркизата разбра, че тя вече е решила. И доколкото маркизата можеше да преценява човешкия характер, съпругът на Джини щеше да се съгласи с всичко, което иска очарователната му съпруга.

— Ще се чувствам сигурна, ако оставя дъщеря си във вашите ръце, синьора Суинбърн — каза тя и прие още една чаша чай. — Може би по-късно ще можем да видим стаите, където ще настаните Адриана? Искам да бъде добре настанена, да й бъде удобно.

Маркизата беше права по отношение на съпруга. Разбира се, Адриана остана при семейство Суинбърн, за да износи бременността си.

През първите няколко дни Адриана не излизаше от стаята си и Джини през цялото време тичаше нагоре-надолу с таблите с храна. Табла с храна за закуска, табла с храна в единайсет часа, за обяд, табла с чай и лека закуска в пет часа, вечеря…

— Това момиче нищо друго ли не прави, освен да яде? — чудеше се Джошуа.

После, като не можеше повече да издържа, при първия слънчев лъч, който озари мократа трева и влажните листа на дърветата, Джини изпрати децата и кучетата, за да развеселят Адриана и да я накарат да излезе.

Адриана слезе долу час по-късно, хванала за ръце Фреди и Агнес.

— Отиваме да се поразходим — каза тя на Джини, която седеше на стъпалата пред кухненската врата и ронеше зелен боб, който щеше да сготви за обяд.

— Добре — отговори тя спокойно. — Вижте дали са останали къпини по храстите, които растат близо до дългата ливада. Може да има и диви малини. Малко по-нататък. Ще направя пай за вечеря. — Но докато ги гледаше как се отдалечават, се усмихваше доволно.

От този ден нататък Адриана стана част от семейство Суинбърн. Отнасяха се с нея като със собствена дъщеря — нито по-добре, нито по-лошо. Джини командваше и нея, както и всички останали, и Адриана цъфтеше от здраве. Тя разказа на Джини всичко за Джорджи: как самата тя беше разбрала, че не може да се омъжи за него, защото той непрекъснато ще й изневерява и така ще я направи нещастна, толкова нещастна, че тя ще се отчая и ще посегне на живота си.

— Това бебе ще бъде твое, Джини — каза тя, — и аз не бих могла да се сетя за по-добра майка. Ти ще бъдеш за него по-добра майка и от мен.

Макар Адриана да не го знаеше още, Джини разбираше какво ще й коства да остави детето си.

— Това ще бъде цената на твоята свобода, Адриана, мила — каза й тя, когато, с помощта на местната акушерка, шест месеца по-късно, се роди синът на Адриана. Адриана плачеше горчиво, но знаеше, че Джини е права.

Няколко седмици по-късно, Джини и Джошуа я закараха на гарата и я настаниха във влака за Лондон.

— Никога вече няма да те видя, Джини, cara — изплака тя и я прегърна здраво. — Нито пък малкия си син. Не знам кое от двете е по-лошо — каза тя. Беше обикнала Джини. Обичаше я дори повече от собствената си майка.

— Ще мисля за теб — обеща Джини. — Ще кажа на сина ти колко си била красива и колко много си го обичала.

— И че съм умряла при раждането му — добави Адриана тъжно.

— Щом така искаш — съгласи се Джини. И нейните очи бяха пълни със сълзи. Когато локомотивът започна да изпуска пара и кондукторът започна да затваря вратите, тя заплака неудържимо. Адриана се качи в купе първа класа. Показа се на прозореца и ги гледа тъжно чак докато влакът се изгуби от погледа им далеко в мъглата. Едва тогава Джини престана да размахва за сбогом бялата си носна кърпичка. Адриана си беше заминала. Завинаги.