Елизабет Адлър
Наследнички (35)

Глава 35

Къщата на Алекс на Пето авеню гледаше към Сентръл парк. Беше просторна и проветрива. С италианските си антики и мозаечни подове приличаше повече на къща в провинцията Тоскана, отколкото на апартамент в Манхатън.

Ханичил лежеше свита на дивана. От ужас беше изпаднала в несвяст Алекс й даде бренди, после я прегърна. Двамата останаха така, докато тя най-после се успокои достатъчно, за да му разкаже какво се е случило. Седеше свита, съкрушена, и го гледаше. Чакаше да й даде съвет. Той каза:

— Очевидно, полицията ще заподозре теб. Едва ли ще повярват, че си се разхождала по улиците с часове или че си пила кафе в евтино заведение, а някой е убил Хари през това време. Така че алибито ти не е от голяма полза.

Тя го гледаше с очи, разширени от ужас.

— Но аз не съм убила Хари! — извика. — Трябва да ми повярват!

— За съжаление, истината рядко се доказва толкова лесно. Доказателствата трябва да са солидни. Трябва ти алиби, Ханичил, и то потвърдено от свидетели.

Седна до нея и взе ръцете й в своите.

— Знам, че не ти си убила Хари, скъпа. — Погали я по косата и я целуна нежно по челото. — Има начин да се измъкнеш, но трябва да ми имаш доверие.

Заглавията в ранните сутрешни вестници гласяха:

ЕДНА ОТ НАСЛЕДНИЧКИТЕ НА МАУНТДЖОЙ Е ЗАДЪРЖАНА, ОБВИНЕНА В УБИЙСТВОТО НА СЪПРУГА СИ ТЯ ТВЪРДИ, ЧЕ Е ПРЕКАРАЛА НОЩТА С МАГНАТ

Анжу ги прочете, затворена в стаята си в „Сейнт Реджис“. Изстинала от ужас, трепереща, тя беше обвила раменете си с ръце, като да се защити. Крачеше из стаята като хваната в капан котка.

Спомни си, съвсем ясно, как, ядосана, беше станала от леглото на Ханичил. Беше погледнала с отвращение Хари, който вече хъркаше. Беше пил прекалено много, беше протакал любовната игра, докато търпението й беше свършило и тя беше казала:

— О, по дяволите, Хари, след като не можеш да ме любиш, поне ме остави на спокойствие.

— Съжалявам, момичето ми — беше прошепнал той, после й беше обърнал гръб и беше заспал.

Беше взел старото плюшено мече на Ханичил и го беше прегърнал здраво. Дори го беше завил с одеялото и му беше говорил, преди да заспи.

— Спи си с твоето плюшено мече, глупав и жалък англичанино! — беше извикала ядно тя. — Само за това те бива!

После беше вдигнала дрехите си от пода и, изпълнена с отвращение, отиде в банята. Затвори вратата с трясък и пусна душа. Влезе в мраморната кабинка и затвори стъклената врата. Стоеше под горещата вода и й се наслаждаваше. Мислеше, че така ще отмие от себе си усещането за ръцете на Хари, които се плъзгат по тялото й. Погледна диамантения пръстен на пръста си. Завъртя го насам-натам, за да улови по-добре светлината, и си помисли, че сделката не е чак толкова лоша. А и все още не беше приключила с Хари. Той й беше длъжник и тя имаше намерение да си получи дължимото.

Излезе изпод душа и се подсуши с луксозната дебела хавлия с избродирана буквата „Х“ на нея. Запита се мимоходом дали е на Ханичил, или на Хари. Облече се внимателно и грижливо, после потърси чантата си, защото в нея бяха пудрата и червилото й. Спомни си, че на влизане я остави в антрето. Въздъхна с раздразнение и бързо напудри носа си с пудрата на Ханичил. Прегледа червилата, но нито едно не беше с подходящ за нея цвят, затова реши да не ги използва. Облече си пелерината и отвори вратата. Шокирана, покри устата си с ръка и диамантът улови светлината, но тя дори не забеляза. Стоеше и поглъщаше с очи кървавата сцена.

Мисълта мина бързо през главата й — в леглото можеше да бъде тя, а не Хари. Настръхна от ужас. Повдигна полите си и избяга от стаята, надолу по стълбите, и излезе на улицата, като тръшна силно вратата след себе си.

Тича дълго, за да избяга колкото се може по-далеко от ужасната сцена. После спря такси и с треперещ глас каза на шофьора да я закара до хотела.

Анжу отиде до прозореца и загледа с мъртви очи уличното движение, хората, които бързаха по тротоарите. Всички те живееха нормален живот и правеха същото, което бяха правили и вчера. Само за нея този ден беше различен.

— Какво съм направила? — прошепна тя. — Mon Dieu, какво съм направила пък сега?

А в апартамента на Алекс Ханичил седна на терасата и отново и отново премисли случилото се през нощта. Ясната картина, мъртвото тяло на Хари, пръснатият му мозък, изцапаната бяла копринена дамаска на леглото не й излизаха от ума. Дори с отворени очи виждаше все това. Спомни си, че видя чантата на Анжу в антрето. Реши, че сигурно тя го е застреляла, въпреки че Алекс не мислеше така.

Алекс щеше да я спаси. Той беше казал на полицията, че е прекарала нощта с него. Неговият адвокат свидетелства, че тя не притежава огнестрелно оръжие и че в къщата също не е имало оръжие. Той потвърди, че тя е била с Алекс по времето, когато Хари е бил застрелян. Полицията нямаше доказателства против нея и, макар и неохотно, я освободиха.

На входната врата се позвъни и Алекс я отвори. Анжу му хвърли бърз поглед, мина покрай него и влезе във всекидневната.

— Къде е тя? — извика. — Къде е Ханичил?

Ханичил я загледа втренчено, с невярващи очи.

— Как си се осмелила да дойдеш тук?! — извика тя — Как, след всичко, което направи?

Анжу я сграбчи за ръката.

— Не, не е вярно.

— Знам, че си била там! — извика Ханичил. — Този път отиде прекалено далеч. Ти си застреляла Хари. Защо? Защо го направи? Да не би той да те е отхвърлил този път? Тази ли беше причината?

— Не е вярно, кълна се. Признавам, че бях там. Отидох в къщата, защото исках да ти се извиня. Исках отново да бъдем приятелки. Кълна се, не отидох, за да видя Хари. — Алекс, който ги гледаше, поклати уморено глава. Анжу отново търсеше опрощение. Беше готов да се обзаложи, че този път ще успее. Анжу падна на колене и започна диво да ридае, стиснала здраво полите на Ханичил. — Ето какво се случи. Той си легна, а аз отидох да взема душ. Хари спеше. Стори ми се, че чух шум, но водата течеше силно и не чувах много добре какво става в съседната стая. Освен това, ако пистолетът има заглушител, изстрелът почти не се чува. О, Ханичил, беше ужасно, страшно. Излязох от банята… Навсякъде имаше кръв. По леглото и по твоето мече имаше размазан мозък. По пода също. Погледнах Хари и си помислих, че ако бях до него, и моята кръв и моят мозък щяха да бъдат из цялата стая. Всичко това ми мина през главата за части от секундата — продължи Анжу. — После се сетих, че убиецът може още да е в къщата. И просто избягах. Бягах и бягах… — Погледна умолително Ханичил. — Не исках да лягам с Хари, то просто се случи. О, Ханичил, ти знаеш, че не съм съвършена! — извика тя, изпълнена с разкаяние. — Защо, о, защо постъпвам все така?!

Ханичил въздъхна дълбоко. Не знаеше отговора на този въпрос. Анжу беше все още на колене, все още стискаше полите на роклята й и плачеше невъздържано.

— Моля те, повярвай ми, трябва да ми повярваш! Сега поне казвам истината. Знам, че съм лоша. Лъжа и мамя, крада съпрузите на другите жени. Но не съм убийца.

Ханичил започна да омеква. Въздъхна и постави длан на главата на Анжу, за да я успокои, погали красивата й червена коса. Тя беше изпаднала в дълбоко отчаяние и Ханичил не можеше да прибави към него и своята омраза.

— Всичко е наред, Анжу — каза тя уморено. — Вярвам ти.

Седнаха на дивана, прегърнаха се и заплакаха — за Хари и за себе си.

Алекс се погрижи за всичко. Настани притихналата и успокоена Анжу в самолета на „Пан Ам“ за Лондон още същия следобед. После се обади на лорд Маунтджой и му разказа всичко за трагедията. Каза му, че неговият адвокат ще представя Ханичил в съда и че ще се погрижат неговото име да не бъде споменавано. Извини се за допуснатата досега недискретност, но на първо място излизала необходимостта да оневини Ханичил. Каза още, че поема цялата отговорност за шума около връзката им. Ханичил не била виновна за нищо.

Маунтджой беше като ударен от гръм от обрата на нещата.

— Разбира се, че не го е извършила тя — каза той ядосано. — Ние от семейството Маунтджой не убиваме враговете си. Освен в истинска битка, разбира се. Можеш да кажеш на онези проклети нюйоркчани, че фамилното ни мото е: „Честта преда всичко“. И че ако искат, мога да дойда в Ню Йорк и да им го демонстрирам — добави той. — А сега, след като компрометира момичето ми, Скот, очаквам, че ще направиш онова, което се изисква от теб в този случай.

Полицията беше озадачена: за убийството на Хари като че ли липсваше какъвто и да е мотив. А Алекс мислеше за онова, което им беше разказала Анжу — че ако тя е лежала в леглото до Хари, може би тя щеше да бъде застреляната. Сети се още, че косата на Хари е почти като тази на Ханичил и че в спалнята е било доста тъмно. От полицията казаха, че одеялото е скривало лицето на Хари и че той е бил с гръб към убиеца. Дали не бяха сбъркали човека, когото искаха да убият? Или пък убиецът е искал да ги убие и двамата? Но защо някой ще иска да убива Ханичил? Алекс знаеше, че парите са обичайното разрешение за всяко убийство. Знаеше още, че човекът, който щеше да се облагодетелства от нейната смърт, е Джак Дилейни. Той все още беше законният втори баща на Ханичил. След нейната смърт най-после щеше да сложи ръце върху ранчото Маунтджой и парите от добиването на нефта. Може би щеше да има оспорване на правата, но позицията му беше силна.

Обади се на адвоката си. Каза му за подозренията си и поръча да подложат на съмнение алибито на Дилейни. Каза още, че Ханичил ще остане в неговия апартамент, докато й наеме такъв в „Пиер“. После нае денонощна охрана.

Абрамс му се обади още на другия ден. Джак Дилейни все още живеел в огромната си къща в Хюстън. Само че сега бил конгресмен. Правел щедри дарения на местната Демократическа партия вече много години, но бил избран за конгресмен едва преди четири. Живеел като богат човек, макар никой да не знаел откъде идват парите му. Говорело се, че иска да се кандидатира за сенатор и дори за президент.

— Дилейни се мисли за голям човек — каза Абрамс — Има силни поддръжници и наистина се държи като човек, устремил се към върха. На пръв поглед изглежда, че няма мотив. Има непоклатимо алиби за нощта, в която е бил убит Хари.

Също както в случая с Роузи, помисли си Алекс. Но той все още мислеше, че Дилейни е виновният.

На следващия ден от полицията ги информираха, че са намерили следи от стъпки, които водели към мазето. И доказателства, че ключалката е била насилена. Вече били убедени, че убиецът е мъж, най-вероятно крадец, който мислел, че в къщата няма никого. Сигурно е стрелял в паниката, когато е видял Хари. Заради Ханичил, Алекс се надяваше това да е истината.

Знаеше, че ако за него и Ханичил има някакво бъдеще, значи, е дошло време за истината. Вече бяха изгорили мостовете зад себе си и го бяха направили публично достояние, така че нямаше нужда от дискретност. Вече целият свят смяташе, че са любовници.

Изпрати човек, който да опакова нещата на Ханичил. Нареди на частния си самолет да ги чака на летището. Още същата нощ щяха да прелетят над Атлантика. Отиваха в Рим.