Елизабет Адлър
Наследнички (37)

Глава 37

Алекс караше малкия червен автомобил марка „Бугати“ по магистралата, която се виеше по крайбрежието и щеше да ги отведе до Позитано. Оставаше им още миля. Погледна Ханичил, която седеше до него. Беше се полуизлегнала, облегнала глава назад и затворила очи, а косата й се развяваше от вятъра. Беше бледа, изглеждаше изтощена, но на лицето й имаше усмивка, макар и слаба.

— Почти стигнахме — каза той, като взе последния завой на пътя.

— О! — каза тя — О, Алекс. — Изправи се, отметна косата, за да не влиза в очите й, и започна да се наслаждава на красивия пейзаж.

Селцето се беше сгушило в подножието на скалата. Малките къщички, боядисани в пастелни цветове, се губеха сред бугенвилии и здравец. Далеч под тях, „Атланта“ стоеше закотвена сред спокойните лазурни води на залива, който имаше формата на кръст. Чайки кръжаха над яхтата в безоблачното синьо небе. Духаше лек бриз, а въздухът ухаеше на дива мащерка, розмарин и море.

— Никога не съм си представяла, че съществува такава красота! — възкликна Ханичил, като мислеше за всичките книги, които жадно беше изчела като дете, когато мечтаеше да види света. Въздъхна доволно. — Прекрасно е!

Той се засмя доволен.

— Почакай, докато видиш „Атланта“. Това се казва съвършенство.

Двама млади моряци в раирани тениски и бели панталони ги чакаха в началото на стъпалата, които водеха от селото към пристанището. Поздравиха радостно Алекс, а Ханичил удостоиха с весело „добро утро“. Той ги остави да се погрижат за багажа, а те двамата се хванаха за ръце, слязоха по стъпалата и по павираните стръмни пътечки, които водеха към яхтата, като от време на време спираха, за да се насладят на някой живописен балкон, покрит с безброй саксии мушкато, или на някоя особено красива витрина. След тях тичаха малки дечица и крещяха, смееха се, а кучетата, вързани в дворовете на къщите, лаеха.

В малкото пристанище ги чакаше лодка, боядисана с блестяща бяла боя, за да ги откара на „Атланта“.

— Моята гордост и радост — каза Алекс, като гледаше яхтата. — Имам я от десет години, а все още ми дава повече удоволствие, отколкото което и да е друго нещо, което съм притежавал.

„Атланта“ беше построена като клипер. Беше дълъг и тесен кораб с три мачти и красиви платна. Екипажът от десет души беше строен на палубата, за да ги поздрави. Алекс познаваше всички по име. Здрависа се и им представи Ханичил, после я разведе навсякъде.

Яхтата беше кораб, а не увеселително заведение, в което собственикът кани приятелите си. Наредбата беше проста, спартанска, безупречна. Палубите бяха излъскани до блясък, месинговите повърхности — също, а въжетата бяха грижливо навити и наподобяваха змии. На предната част беше закрепена табела с името на кораба, а на най-високата мачта се развяваше знамето на собственика.

Главният салон беше огромен, застлан с обикновен вълнен бял килим. Беше обзаведен с дивани и столове, тапицирани с бял лен. Имаше мраморна камина, която в летните месеци запълваха със саксии с цветя — огромни маргаритки, слънчогледи и папрат. В трапезарията имаше маса от борово дърво, която имаше антикварна стойност. Около нея можеха да седнат дванайсет души. Столовете тук бяха тапицирани с черен лен. На задната палуба пък имаше столове, тапицирани със син лен, и друга маса, за да могат да се хранят на открито, когато пожелаят. Както каза Ханичил, всичко беше „просто идеално“.

— Ще отплаваме веднага щом багажът ни пристигне на борда — каза Алекс.

Тя го погледна, изпълнена с щастие.

— Къде отиваме?

— Ще следваме лунната пътека. Където ни отведе — отговори той с усмивка.

Стюардът показа на Ханичил нейната каюта. Беше просторна и простичко обзаведена. Преобладаващите цветове бяха бяло и морскосиньо. Специално направеният за нея килим беше бял на морскосини райета, релсите за завесите бяха също морскосини, самите завеси — бели, а леглото беше покрито с обикновена бяла ленена покривка. На него имаше ужасно много възглавници. Каютата беше идеална, помисли си Ханичил, доволна, че няма персийски килимчета и че таблите на леглото не са позлатени.

Банята беше достатъчно голяма и луксозна, а камериерката вече подреждаше нещата й в гардероба и на лавиците. Ханичил се усмихна, защото си спомни пътуването на „Куин Елизабет“ и оскъдния си тогава багаж. А сега имаше толкова много дрехи, че биха задоволили и най-капризния женски вкус. Сега, помисли си тя, замечтана, когато легне в леглото, за да си отпочине от дългото пътуване, имаше и Алекс.

Събуди се в шест. Чувстваше се отпочинала, освежена. Взе душ и облече рокля без ръкави и без гръб. Сресва дългата си руса коса, докато тя заблестя и падна на вълни край раменете й. После излезе, босонога, на задната палуба.

Залязващото слънце беше придало на вълните пурпурен оттенък, светлините на Позитано проблясваха от другата страна на залива, а през спокойната вода до тях долитаха гласове и смях. Над скалите вече изгряваше пълната луна. Ханичил си помисли, че на света не би могъл да съществува по-красив пейзаж.

— Залезът ти отива — каза Алекс тихо и я погледна с възхищение. Усмихна се. — Предполагам, че и лунната светлина ще ти отива. Тази вечер имаме късмет, Ханичил. Удостоени сме с красотата на слънцето, на луната и на звездите — на всичко едновременно.

— Да, имаме късмет — съгласи се тя. И се отпусна в прегръдките му.

Алекс я притисна до себе си, почувства мекотата на гърдите й, аромата на косата й. Целуна я — лека, нежна целувка, пълна с любов. Хвана лицето й в дланите си и погледна с копнеж в очите й.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук — прошепна. — Че принадлежим един на друг, поне за малко.

— Мога да остана завинаги, Алекс — обеща тя. — Трябва само да ме помолиш. Само това.

Той въздъхна и я пусна. Отиде до масата, където в кристална кофа се изстудяваше шампанското, и напълни две чаши.

— Ще пием за теб, Ханичил — каза той. — Вече можеш да оставиш миналото зад гърба си. Трябва да забравиш какво се случи с Хари и да бъдеш щастлива.

Вечеряха на открито, на задната палуба, заслушани в прииждането на вълните. Приливът скоро щеше да стигне най-високата си точка. После отидоха с лодката до селото и се разходиха, хванати за ръце, по тесните павирани улички. Откриха малко уютно кафене и седнаха на открито, на малките метални столове, отпиваха от гроздовата ракия, която си бяха поръчали, и наблюдаваха група възрастни мъже, които играеха на домино и шумно спореха. Жените седяха на праговете пред къщите си и клюкарстваха, децата играеха и крещяха, а кучетата тичаха по петите им.

Стана късно. Келнерите започнаха припряно да качват столовете върху масите.

— И утре е ден, хора — казаха им и ги погледнаха навъсено. — Време е за лягане вече. — А един от тях запя романтична песен, когато дойде да вземе празните им чаши и да почисти масата. — Лека нощ, капитане — извика той весело, като видя щедрия бакшиш, който Алекс беше оставил на масата. Обратно на яхтата, те се излегнаха на подплатените с възглавнички столове на задната палуба и загледаха звездното небе. Алекс извърна глава и я погледна.

— Спомням си деня, когато те видях на палубата на „Куин Елизабет“. Тогава и в твоите очи светеха звезди, точно толкова ярки, колкото са и тези.

Тя въздъхна. Като че ли изпитваше съжаление.

— Мисля, че оттогава съм пораснала.

Корабът леко се залюля, когато изтеглиха котвата и задействаха мотора. Алекс погледна часовника си. Беше полунощ.

— Къде отиваме? — попита тя, блажено ленива.

— Казах ти, ще следваме лунната пътека. Като излезем от залива, ще вдигнем платната. Бризът, надявам се, ще ни бъде достатъчен. И тогава ще видиш какво може моята „Атланта“. Тя се носи по вълните гладко като делфин.

— Ти наистина обичаш този кораб, нали? — каза тя.

Той кимна.

— Намерих я, полуизоставена, в малко пристанище в покрайнините на Марсилия Купих я направо за нищо. Цели месеци прекарах, за да начертая новия дизайн. Сам избрах дъските за палубите, надзиравах строежа на новите части, поставянето на новите мачти. Тя е мое творение, част от мен. — Той я издърпа от стола и я поведе, обгърнал голите й рамене с ръка, към перилата — Гледай! — каза й.

Тя загледа как моряците вдигнаха първото платно, после второто, после още едно, без да ги нагънат. Тогава вятърът навлезе в платната и яхтата набра скорост в звездната нощ, сякаш тръгнала право към луната. Ханичил видя щастието в очите на Алекс. И каза:

— Защо просто не зарежеш всичко, Алекс? Ти си богат. Можеш да прекарваш всичкото си време на яхтата и да бъдеш щастлив.

Той сви рамене.

— Само ако беше толкова лесно. „Атланта“ ме прави щастлив, защото е едно от малкото неща, които съм купил с любов, а не за да задоволя инстинкта си за отмъщение или като част от войната, която водих с мъжа, който беше мой баща.

Прегърна я и я притисна до себе си. Никога не говореше за миналото, дори с майка си. Живееше ден за ден, бързо напредваше, гледаше да е все зает, за да няма време да мисли и да си спомня. Защото спомените бяха твърде болезнени и защото го караха да се мрази още повече за онова, което беше сторил. Не беше лесно да каже на жената, която обичаше, какъв жесток и отмъстителен враг е той. Но ако искаше между тях да има нещо, тя трябваше първо да узнае истината — историята за неговото отмъщение, която беше сложила отпечатък върху целия му живот.

— Бях на единайсет години — каза Алекс, — когато видях баща си за първи път. Беше вече късно, когато той дойде в ресторанта, но разбрах, че това трябва да е той, от реакцията на майка ми. Лицето й пребледня, а очите потъмняха от шок. А той дори не си я спомняше — гледаше през нея, като че ли тя не съществуваше. За него тя беше просто още една сервитьорка. Тя избяга в кухнята, но аз останах да гледам. Той беше висок, красив, арогантен. Аристократ с известно в обществото име, собственик на корабна компания. Всички познаваха неговите кораби, товарните му кораби и особено неговия лайнер „Екселсиор“, който го беше направил богат. Собственикът на заведението и келнерите се суетяха около него, доволни, че човек с такова значение се е отбил при тях. С него беше и синът му. Беше по-малък от мен, но толкова самоуверен, толкова сигурен в полагащото му се в света място, горд, че е син на богат аристократ. А аз бях просто бедно момче, което пълнеше чашите с вода и ги подаваше на гостите. А майка ми, която трепереше в кухнята, за него беше отдавна забравена любовница, просто жена, която сипва храната в чинията. За тях бяхме по-незначителни и от нищото. Не заслужавахме дори един поглед. Представих си майка си в ръцете на този мъж, после си я представих като лейди в красиви рокли, каквато трябваше да бъде. А аз щях да бъда на мястото на онзи син и щях да вървя гордо до арогантния си и самоуверен баща, който обаче, знаех това, дори не знаеше за моето съществуване. А и не би искал да знае. Спомням си, че бях втренчил поглед в момчето. То приличаше на принц. И в този момент се заклех, че ще си отмъстя, „един ден, казах на страдащата си майка, един ден ще се разплати с него за онова, което ти е сторил. Което е сторил на нас. Обещавам.“

Алекс направи пауза Беше се подпрял на перилата, ръцете му висяха свободно над водата, беше втренчил поглед в лунната пътека, която сякаш прекосяваше океана. Но Ханичил знаеше, че той не вижда красотата й. Виждаше лицето на баща си и на сина, който можеше да бъде той.

— Години по-късно — каза Алекс най-после, — когато постигнах успех, богатство и власт, започнах да ги търся, да преследвам отмъщението. И открих, че враговете ми са слаби. Бяха загубили парите си в неблагоразумни сделки. Недвижимата им собственост беше ипотекирана — палацото в Рим, вилата в провинцията, къщата в Париж. Бяха продали лайнера, за да върнат част от дълговете си. Всичко, което все още притежаваха, беше застрашено. Като действах тайно, аз купих всичките им кораби. Откупих от банката ипотеките върху недвижимата им собственост. После им изпратих свой представител, който да ги извести, че искам всичко да бъде изплатено незабавно. — Алекс сви рамене. — Разбира се, те нямаха необходимата сума. Изгоних ги от собствеността им. Сега притежавам техните кораби, тяхната земя и техните домове. Победих. Не казах на мама какво съм направил. Тя е нежна душа и сигурно щеше да бъде шокирана от моята жестокост. Казах й само, че съм отмъстил. Мислех, че така най-после ще бъда щастлив. Сега аз съм „младият принц“, а другият, законният син, е вече бедняк. Разбира се, някой ден ще открият, че аз стоя зад всичко, че аз съм този, който ги е съсипал. По ирония на съдбата, няколко дни след събитията, синът дойде в офиса ми да търси работа. Аз седях зад бюрото си и гледах съперника си. Знаех, че той е в моята власт. Той беше висок, русокос, красив, млад и учтив, човек, който все още вярва в своето възпитание, образование и привилегирован произход. Той все още вярваше в името си. Усмихна ми се самоуверено — как можеха да му откажат работа?! Имаше опит в корабостроенето и корабоплаването, можеше да предложи толкова много. Отказах му работата. Самоувереността му се стопи, той изпадна в отчаяние. „Вие не разбирате, сър, започна да ме моли той, аз се нуждая от тази работа. Семейството ми преживява тежки времена. Баща ми се поболя от тревоги. Моля ви, сър. Умолявам ви.“

Алекс все още го виждаше, както и самия себе си: беше повдигнал безмилостно рамене и беше отпратил молителя. „Казват, че благотворителността трябва да започне в семейството“, беше подхвърлил небрежно той през рамо. „Вие имате титла, имате семейство. Виж те дали те няма да ви донесат работа.“

Сега Алекс погледна сериозно Ханичил.

— Отмъщението ми беше пълно. Мислех, че ще бъда щастлив. Та нали имах всичко?! Бях постигнал успех, притежавах власт и пари. Купих на майка си апартамент, който беше истински палат, в Рим, както и дом в провинцията. Но умолителният поглед на моя полубрат непрекъснато ме преследва дори и в сънищата ми. Най-после, дойде време, когато започнах да изпитвам и щастие. Когато най-после успях да изхвърля миналото от ума си. И тогава един ден прочетох за самоубийството на баща си. Бях измъчен, наистина се срамувах. Не можех дори да мисля за това.

Алекс изправи гръб. Пъхна ръце в джобовете си и започна да се разхожда по палубата. Изглеждаше толкова самотен, толкова отчаян. Ханичил искаше да изтича към него, да му каже, че всичко е минало и трябва да бъде забравено. Тогава той престана да крачи и се обърна към нея.

— И ето, че тогава аз станах слаб — каза той. — И в моята слабост аз отидох при сина, казах му кой съм и какво съм направил. Че аз съм човекът, довел ги до банкрут, съсипал живота им. Върнах им собствеността и корабите, дадох им щедра сума, която да компенсира щетите. И реших, че всичко е приключено — каза той с глас, станал безстрастен поради многото стаени в него чувства. — Признах грешката си. Дадох отново власт на сина. А неговото отмъщение беше по-лошо и от моето. Оттогава насам всеки ден съм наказван за деянията си. — Видя сълзите в очите й и съчувствието, изписано на красивото й младо лице. — Не ме съжалявай — каза с дрезгав глас. — Аз не заслужавам. Точно по тази причина отиваме на това малко пътешествие. Защото искам да знаеш истината за мен, да я видиш през твоите очи. Утре ще разбереш. — Погледна часовника си. Беше така далечен, отчужден, като че ли не бяха прекарали току-що една вълшебна нощ. — Късно е — каза рязко. — Трябва малко да поспиш.

— Алекс… — запротестира тя, но той постави пръст на устните й.

— Лека нощ, сладка моя Ханичил. Както каза и келнерът в кафенето, и утре е ден. И двамата имаме нужда от сън. — Хвана я за ръката и я заведе до каютата й. — Приятни сънища, cara mia — каза.

Целуна я леко по устните, обърна й гръб и отново отиде на палубата, за да бъде сам с мислите си.