Елизабет Адлър
Наследнички (6)

Глава 6

Суейн и шпаньолът взеха ранния влак за Лийдс и пристигнаха в Лондон преди обяд. Чу телефона да звъни, докато изкачваше четирите дървени стъпала, които водеха към офиса му, и взе на бегом последните две, като влачеше силно след себе си протестиращото куче. Запъхтян, отключи вратата, взе на два-три подскока разстоянието до телефона и вдигна слушалката.

— Суейн на телефона — каза с глас, който трябваше да вдъхне уважение, макар да не му достигаше въздух.

— Къде бяхте? — извика раздразнено лорд Маунтджой. — Звъня вече цяла сутрин.

— Бях в Йоркшир, сър, където ме отведе разследването — отговори Суейн.

— Йоркшир? — повтори, все така раздразнено, Маунтджой. — Ами Париж? Италия? За Бога, човече, престанете да пилеете времето си и парите ми и се захванете сериозно за работа. И помнете, че ще ми докладвате в края на месеца. — И той тръшна слушалката толкова силно, че дори ушите на Суейн зазвъняха.

Суейн въздъхна и се отпусна на стола. Изпразни препълнения пепелник в кошчето за боклук до масата, запали цигара и повдигна крака на обсипаното с боклук бюро. Изтощеният шпаньол беше притихнал на пода до бюрото и все още дишаше шумно. Лежеше и гледаше с възмущение Суейн, който се обади на стария си приятел, инспектор Мура от парижката полиция. Този път го свързаха веднага.

— Мишел, стари мой приятелю, на телефона е Джеръм Суейн — каза той усмихнат, като че ли Мура можеше да го види. — Твоят колега от Скотланд Ярд. Работихме заедно по случая Льосаж, обезглавеното момче, което намериха в един куфар, оставен на Северната гара. — Той се засмя. — Няма никога да го забравя, приятелю. Доста гадно, нали? Но сега имам нещо далеч по-интересно за теб.

Той разказа на Мура всичко за случая Маунтджой и му даде името на жената в Париж, за която се знаеше, че е имала връзка с Джорджи — Мари-Франс д’Аранвил.

— Тук се казва — погледна той бележките, дадени му от лорд Маунтджой, — че била актриса.

Мура се засмя и смехът му прозвуча като остра критика.

— Не са ли всички те еднакви? Eh bien, бъди спокоен, стари приятелю. Инспектор Мура е по следата.

Суейн се усмихваше, докато оставяше слушалката. Мура беше като ловджийско куче — само му дай да помирише следата и той ще изрови съкровището. Доволен, че следващият етап от разследването на Маунтджой е в добри ръце, той започна да пише доклада за семейство Фиоралди и за тяхната внучка, Лаура Суинбърн. И въздишаше непрекъснато, докато пишеше. Знаеше, че няма да се хареса на лорд Маунтджой. Никак няма да му хареса, защото той очакваше, че ще се сдобие с „внук“, не с „внучка“. Граф Маунтджой искаше наследник, който да наследи титлата и да продължи рода, който съществуваше от веки веков. До ден-днешен.

Няколко дни по-късно инспектор Мура се обади.

— Mon vieux, на телефона е Мура — каза той — и има добри новини за теб. Мари д’Аранвил наистина е живяла в Париж. Всъщност по странно стечение на обстоятелствата, тя е починала също в Париж. Само преди няколко седмици. В дома си на улица „Бонапарт“.

Суейн простена. Надяваше се, че може би ще се срещне с нея, за да получи историята направо от извора, образно казано.

— Не се тревожи — каза уверено Мура. — Контеса Мари била известна жена. Имала много приятели — мъже, нали разбираш — които били много щастливи, че могат да запазят добри спомени за нея. И, mon vieux, изглежда, че Мари имала син. — Той направи пауза, за да е сигурен, че Суейн е попил информацията, и добави драматично: — Кръстила го Антоан Маунтджой д’Аранвил.

Суейн си пое дълбоко дъх. Мура не го разочарова.

— Джорджи оженил ли се е за Мари?

— Няма документи за женитба. Всъщност Мари никога не се е омъжвала, макар да имала много високопоставени приятели, които продължавали да й осигуряват стандарта на живот, към който Джорджи я бил привикнал. Джорджи й купил този апартамент на улица „Бонапарт“. Казват, че бил много щедър човек. А Мари разказвала на всичките си приятелки, че той бил превъзходен любовник. Необикновено нещо за англичаните, нали, Суейн?

Мура се засмя и Суейн се засмя с него, макар да му стана горещо, защото не беше свикнал да обсъжда толкова интимни въпроси. Бързо смени темата.

— Какво се е случило със сина, Антоан?

— Също е мъртъв. Бил уважаван офицер от армията. Казват, че бил студенокръвен. Леден като северния вятър, поне така чух. Той и майка му не си говорели от години. Съпругата му също го изгонила.

— Съпругата му?

— Сюзет. Сега мадам Сюзет ръководи известния магазин за дамски шапки на „Форбур Сент Оноре“.

— С нея ли свършва линията? — попита отчаяно Суейн, защото май нямаше да получи обещаната награда. След като не можеше да достави исканата стока…

Мура се засмя. Беше оставил най-хубавото за накрая.

— Има дъщеря. Казва се Анжу. На деветнайсет години е и учи в пансион в околностите на Париж „Екол Мерите“ в Паси. Очевидно иска да спечели място в Сорбоната.

Суейн издаде въздишка на облекчение. Щеше да достави стоката, все пак. Благодари на Мура и си уреди среща с него на другия ден в неговия офис на улица „Балзак“. После отиде до бюрото „Кук“ на улица „Странд“ и си запази място във влака „Златната стрела“, който щеше да тръгне същата вечер от гара Виктория за Париж. После се върна у дома, за да опакова багажа си и да каже, неохотно, довиждане на кучето си. И на съпругата си, разбира се.

Прекосяването на Ламанша не беше нито спокойно, нито приятно. Суейн прекара нощта в бара с чаша бренди пред себе си. Гледаше как питието се накланя ту на едната, ту на другата страна и се молеше най-после да дойде краят. Слезе със залитане от ферибота и се качи на влака за Париж, където потискаше стоновете си, докато се друсаше на коравата дървена седалка във втора класа и вдишваше миризмата на чесън, която се носеше от мъжа, седнал срещу него. И извръщаше прибързано поглед към прозореца, за да не вижда шунката и сиренето, които жената до него предлагаше на шумните си деца.

Слезе с благодарност от влака на Северната гара, като се питаше какво толкова намират хората в пътуванията зад граница. По неговото скромно мнение, много по-добре беше човек да си стои вкъщи. Зави зад ъгъла, където се намираше малкият хотел, в който агенцията „Томас Кук“ му беше запазила стая. Беше чист и удобен, изпълнен с гласове, които говореха на английски, и той започна да се чувства по-добре.

След половин час беше в таксито, което го отнасяше към „Форбур Сент Оноре“.

Известният магазин за дамски шапки на мадам Сюзет заемаше едно малко ъгълче, в изненадваща близост до „Риц“ и хотел „Крилон“, както и до британското посолство и до повечето великолепни частни къщи и апартаменти, които се намираха в този скъп квартал. Вярно, контеса д’Аранвил беше избирала особено внимателно мястото и беше предпочела малък ъглов магазин в по-скъпата част на града пред по-голямо помещение в по-малко престижен квартал. Шапките, които продаваше, бяха безбожно скъпи, клиентелата й беше богата, такъв беше и магазинът й. Човек не можеше да влезе така просто в него, както си се разхожда по улицата. Трябваше да си уреди предварително среща с мадам Сюзет. Понякога, макар и много рядко, някой непознат влизаше направо, но един унищожителен и остър поглед на тъмните очи на Мадам беше достатъчен да прецени тя социалното положение на неканения посетител, неговия финансов стандарт и неговото потекло. И откровено показваше на непознатите неодобрението си, когато случаят беше такъв, естествено.

Тя си беше изградила тези високи стандарти много отдавна, още когато беше на трийсет години, оставена сама да отгледа детето си. И когато разполагаше с много малко пари. Беше направила изненадващото откритие, че е много лесно да не мислиш за пари, когато ги имаш. А когато нямаш, не мислиш за нищо друго. Тя беше висока и изключително стройна, с тъмна коса и черни очи. Не беше красива, но беше много шик.

Тя беше в магазина си, който приличаше на малко бижу, и препрочиташе писмото, което беше получила тази сутрин и което й съобщаваше за смъртта на свекърва й, Мари д’Аранвил. Сюзет вдигна поглед от писмото. Забеляза, за втори или трети път, мъжа, който стоеше на отсрещния тротоар. Държеше вестник в ръката си и гледаше втренчено във витрината на магазина й. Беше висок и мършав и толкова лошо облечен, че я накара да потрепери. Габардиненото му палто беше стегнато с колан, ръкавите бяха прекалено къси, а яката беше вдигната нагоре и стигаше чак до адамовата му ябълка. Стъпалата му бяха огромни и скрити в черни кожени ботуши, но най-лоша от всичко беше шапката му — кафява, с оръфани краища, направена от евтин плат. Той я носеше дълбоко нахлупена над очите. „Съвсем като престъпник“ — помисли си тя нервно. Докато го наблюдаваше, той нахлупи ужасната си шапка още по-ниско и се отдалечи бавно надолу по улицата.

Сюзет въздъхна облекчено и отново посвети вниманието си на писмото, изпратено й от адвоката, в което се съобщаваше за смъртта на Мари д’Аранвил. Майката на Антоан най-после беше умряла, но писмото възроди множество горчиви спомени.

„Недвижимата собственост на семейството, замъкът д’Аранвил, сега е ваша, мила мадам, беше написал нотариусът. Но апартаментът на улица «Бонапарт», с всичко в него, контеса Мари оставя на внучката си, Анжу д’Аранвил, за която често мисли, и то с голяма нежност. Ако бъдете така любезна, мадам, да си уредите среща с мен, ще обсъдим нещата в подробности.“

Сюзет леко потрепери, защото си спомни последния път, когато беше видяла стария, полуразрушен замък. Беше на погребението на съпруга й, Антоан, преди много години. Последният опечален си беше тръгнал само преди минути. Беше поднесла на присъстващите бренди и бисквити. Беше стискала деликатните им длани и беше целувала сбръчканите им бузи. И мислеше, че макар всички да са почти толкова стари, колкото и къщите им, те все още прегръщат здраво живота — нещо, което тя не можеше да проумее. Вятърът беше леден, духаше над смълчаните гробове и я пронизваше през тънкото палто.

Сюзет обходи стаите и направи опис на имуществото. Отбелязала кои от мебелите ще трябва да изпрати в Париж. После си сложи шапката, закопча палтото си и излезе, въпреки лошото време. Обърна се за последен път, изпълнена с омраза, после затвори вратата на малката си кола и потегли, за да не се върне никога вече.

По време на дългото пътуване до Париж направи списък на своите качества. Първо, нейният произход и нейното възпитание, или по-скоро, произходът на съпруга й. Тя беше от буржоазно семейство, но с елегантността и самоувереността си беше успяла да потисне и най-малкия намек на света. Второто й качество беше нюхът й за това, кое е модерно, особено в света на шапките. Третото, умната й глава, която щеше да успее в бизнеса — нещо, което дотогава не беше и подозирала, че притежава.

По това време Сюзет повече от десет години беше постоянен клиент на парижките модни къщи. Посещаваше редовно модните ревюта, познаваше собствениците на всички салони за мода, макар любимите й да бяха тези на Пату и Уърт. Във всяко модно ревю шапките бяха съществена част, но Сюзет не си беше купила нито една. Беше открила, че може да създава красиви украси от фини мрежи, панделки, копринени цветя и воали. Всички се възхищаваха на нейните творения. Мразеше идеята, че може да се включи в „бизнеса“, но нямаше избор. Беше подновила връзките си с една позната, която работеше в салона на Уърт и познаваше неговия главен дизайнер, който, под нейно влияние, обсъди със Сюзет нейните собствени идеи. Той й предложи да направи няколко пробни модела. После щяха да решат.

След две седмици тя беше занесла в салона шест шапки, които бяха толкова очарователни, че дизайнерът веднага ги купи и направи рокли, които да се продават заедно с шапките. Поръча й да направи още, за есенната колекция, и тя се почувства доволна. Още по-доволна беше, когато на следващото ревю седеше сред публиката и гледаше как моделите се разхождат по подиума с шапките на „мадам Сюзет“.

„Мадам Сюзет“ пожъна успех само за две седмици. „Какъв късмет, мила“, казваха приятелите й, удивени. „Късмет“, казваше си с горчивина Сюзет и мислеше за дългите дни и нощи на упорита работа и на отчаяние. Би предпочела да се омъжи за богаташ, както правеха всичките й познати, да живее помпозно и лесно, но нито един богаташ не искаше да вземе за съпруга млада вдовица без пари и с малко дете.

Това беше преди петнайсет години. Тогава Сюзет далеч не беше богата, но дрехите, които носеше, бяха от най-добрите модни салони. Даваха й ги да ги носи за реклама, защото видните дами на Париж посещаваха магазина на мадам Сюзет. Всички знаеха, че е извънредно елегантна, и винаги питаха: „Откъде купихте тази рокля?“ Разбира се, Сюзет веднага отговаряше и модната къща печелеше нова клиентка, а Сюзет — нов тоалет.

Сюзет замислено сгъна писмото. Предполагаше, че винаги може да продаде стария апартамент на Мари. Доколкото си спомняше, там имаше някои мебели с антикварна стойност. С малкото пари, които беше спестила, трябваше да успее да омъжи добре Анжу, а, Господ беше свидетел, че момичето щеше да има нужда от всичката помощ, която би могло да получи.

Макар Сюзет и Мари да не си говореха от години, Анжу прекарваше доста време с баба си. Много повече, отколкото Сюзет одобряваше. Но такава беше уговорката им. Антоан не им беше оставил почти нищо и Сюзет беше принудена да моли Мари за пари, за да започне бизнеса си.

— Ще ти дам парите — беше казала Мари, — но в замяна искам внучката си.

Такава беше сделката. Анжу прекарваше всеки уикенд при баба си, която я обожаваше. Тя единствена плака, когато Мари умря, и бе единствената, която отиде на погребението й. За нещастие, изглежда, че парите на Мари бяха свършили и тя можеше да остави на внучката си единствено апартамента. Сюзет смръщи вежди, тя беше разчитала на тези пари. Въздъхна. Парите бяха вечен проблем. На Анжу оставаше единствено да сключи изгоден брак.

Но Анжу, изглежда, мислеше само за учението си. Винаги, когато Сюзет звъннеше в пансиона, й отговаряха, че Анжу учи и не могат да я безпокоят, независимо кое време на деня или нощта беше. Добрите бележки в училище никога не успяваха да впримчат богат съпруг и Сюзет го знаеше. Анжу трябваше да помисли и за други неща, да се научи да се облича красиво, да стане по-общителна и да се научи как да очарова мъжете. Извърна се, изненадана, когато звънчето на входната врата звънна предупредително. Там стоеше „престъпникът“ с габардиненото палто и я гледаше. Тя покри устата си с длан, за да потисне напиращия в гърлото й вик. „Успокой се, Сюзет — каза си тя. — Не прави резки движения. Заблуди го и изтичай на улицата веднага щом ти се удаде възможност. Тогава ще можеш да пищиш колкото си искаш…“

— Мадам Сюзет д’Аранвил? — попита Суейн с лека усмивка.

Тя възкликна изненадано.

— Вие знаете името ми?

— Да, мадам. Аз съм Джеръм Суейн от Суейн & Маршъл, частни детективи от Странд, Лондон.

— Частни детективи? — повтори Сюзет доста нервно.

— Представям един английски благородник, граф Маунтджой, който ме помоли да направя някои разследвания от негово име. Да бъдем по-точни, мадам. Клиентът ми ме помоли да издиря потомците на Джорджи Маунтджой. От документите, които ми даде, и от моите разследвания, най-после стигнах до „мадам Сюзет“.

Суейн запристъпва неудобно от крак на крак, докато тя го гледаше с поглед, остър като стомана.

— И защо мислите, че ще отговоря на въпросите ви? — попита го тя.

— От клиента си разбрах, мадам, че това може да бъде във ваша полза.

Сюзет присви черните си очи, замислена какво може да означава това.

— Мисля, че може да обсъдим въпроса насаме, мосю — каза тя най-накрая и отметна тежката копринена завеса, която отделяше малкия магазин от още по-малкия офис. Седна на стола си зад малкото бюро, но не предложи на Суейн да седне. Той гледаше надолу към нея, чувстваше се неудобно, а тя го разглеждаше внимателно. После каза: — Кажете ми, мосю Суейн, какво искат от мен семейство Маунтджой?

Тя го слушаше, без да се усмихва, докато той й разказваше защо лорд Маунтджой търси потомците на Джорджи.

— Проследих линията до съпруга ви, Антоан Маунтджой, от което следва, че дъщеря ви е негова наследничка.

— Но какво точно предлага лорд Маунтджой?

Той поклати глава.

— Това не мога да кажа, мадам. Казаха ми само, че дъщеря ви може да бъде облагодетелствана. Без съмнение, лордът сам ще ви каже, когато влезе във връзка с вас. Благодаря, че ми отделихте от времето си, мадам д’Аранвил.

— Контеса д’Аранвил — каза тя с леден глас. — Можете да го пишете в рапорта си до лорд Маунтджой. Мисля, че ще бъде доволен, когато разбере, че роднините му също притежават титла. — „Ама че надут глупак“ — помисли си тя за Суейн.

А той нави на руло документите и ги пъхна в джоба на палтото си. Стегна колана си, нахлупи ужасната си шапка и едва тогава й се поклони.

— Желая ви приятен ден, контесо — каза той и заопипва завесата. Не можеше да намери прореза и продължаваше да опипва. Тя го гледаше как се прави на глупак, без да му предложи съвет или помощ. Най-после той намери прореза и малко след това тя чу звънчето на входната врата, после и как тя се затвори силно.

Сюзет извади кибрит от чекмеджето на бюрото си и запали ароматизирана свещ, за да прогони миризмата на Суейн от елегантния си офис. После се облегна назад и втренчи поглед в празното пространство, замислена за неочакваните възможности, които може би се разкриваха пред нея. „И всичко благодарение на Мари“ — каза тя на глас. Отметна глава назад и се засмя гръмогласно. Смя се дотогава, докато по бузите й се затъркаляха сълзи. През цялото време мислеше каква ирония на съдбата е това, че сексуалните похождения на Мари ще осигурят богатство на внучката й.