Елизабет Адлър
Наследнички (3)

Глава 3

Когато, в този ужасно студен януарски ден, Суейн посети Джини Суинбърн, тя вече беше доста стара. Беше по-дребна и по-крехка отколкото на младини, но с големи закръглени гърди, розови бузи и снежнобяла коса, прибрана на кок — така, както я носеше още от моминските си години. Сините й очи вече не виждаха така добре поради напредналата възраст, но умът й беше непокътнат.

Снегът все така тихо валеше, когато тя любопитно надникна иззад завесите и видя малкия черен „Остин“ да напредва зигзагообразно по алеята й и да спира пред вратата й. Суейн предпазливо пристъпи навън и затвори вратата, преди шпаньолът да е излязъл, на което той отговори с възмутено ръмжене. Остана така, загледан в къщата, а Джини, на свой ред, го гледаше през прозореца.

— Гладис! — извика тя на икономката, която се грижеше и за нея, и за къщата през последните десет години. — Кой е този човек, който е застанал на прага ми?

Гладис също надникна иззад завесите.

— Да ме вземат дяволите, ако знам, мисис Суинбърн — отговори весело тя. — Но ще изляза и ще разбера.

Върна се само след няколко минути.

— Каза, че се казва Суейн и трябва да говори с вас. Личен въпрос — добави тя и изсумтя осъдително, защото тук, в цялата околност, всеки знае всичко за другите.

— Въведи го вътре — каза Джини, любопитна кой ли ще е този загадъчен посетител. — Скоро ще разберем какъв е „личният“ му въпрос.

— Добър ден, мадам — каза Суейн, застанал на прага, преметнал палтото си през ръката, в която държеше и шапката си.

— Влезте, за Бога! — извика Джини. — Очите ми вече не са така добри и не ви виждам ясно, като сте застанали така, в сянката.

Суейн направи няколко крачки напред, а Джини го изгледа преценяващо от горе до долу.

— Господи! — каза тя най-накрая. — Вие приличате досущ на полицай!

— Служил съм в полицията цели двайсет и пет години, мадам. — Суейн се усмихна гордо. — Но вече съм пенсиониран. И все пак още се занимавам с разследвания. Частен детектив съм.

Джини се засмя доволно.

— Звучи така, като че ли сме герои от американски филм за гангстерите — каза тя. — Внучката ми ги гледа най-редовно в киното на Хароугейт. И ми ги разказва целите. Дори понякога ги разиграва, с подходящ акцент, интонация и т.н. Тя е доста добра актриса, така й казвам винаги, но ще се омъжи за Хадън Фокс и ще тренира коне за надбягвания. Представяте ли си? Момиче, което изглежда като Лаура, да стане треньорка на коне?! — Тя отново се засмя и на мрачното лице на Суейн също се появи усмивка.

— Страхувам се, че нямам удоволствието да познавам внучката ви, мадам — каза той, — но точно тя е причината да дойда тук.

— О, за Бога, Суейн, няма защо да ги приказвате всичките тия, нищо, че сте ченге. — Тя му се усмихна, извънредно доволна, че е запозната с американския жаргон. — Просто ми кажете защо сте тук, това е всичко.

Тя слушаше нетърпеливо, докато Суейн й разказваше за лорд Маунтджой, за историята на Джорджи и как неговите разследвания го бяха довели до Суинбърн Мейнър, при нея. И най-вероятно при нейната внучка, Лаура, която, каза той особено подчертано скоро ще чуе нещо, което ще я зарадва извънредно много, защото ще и е от полза.

— Добре, добре — каза Джини, когато той свърши разказа си. — Тайната вече не е тайна и тъй като бедната Адриана е мъртва, като че ли няма смисъл да се опитваме да пазим тайните й. Да, така е, мистър Суейн, изглежда, че моята Лаура наистина е внучка на Джорджи Маунтджой. И сега, след като лорд Маунтджой го узнае, какво ще направи?

— Страхувам се, че не разполагам с отговора на въпроса ви, мадам. — Суейн се изправи и облече палтото си. — Трябва да се върна в Хароугейт, преди да се е стъмнило, мисис Суинбърн — обясни, като с копнеж мислеше за уютния бар на хотела, за бумтящия в камината огън и пинта превъзходна тъмна бира заедно с обилната вечеря, и всичко това платено от негово благородие.

— Добре тогава, кажете на лорд Маунтджой, че каквото и да очаква от Лаура, първо ще си има работа с мен — каза рязко Джини. — И не правете никакви грешки.

— Ще му кажа, мисис Суинбърн — обеща Суейн. Снегът беше престанал да вали и той се молеше да няма промяна, докато не се прибере в хотела.

Джини гледаше замислено след него. Тя знаеше, че времето й свършва, така както и парите на семейство Суинбърн. Фермата даваше толкова малко приходи сега, след като бяха принудени да изплащат високи заплати на работниците. А училището на Лаура също й беше струвало едно малко състояние. Лаура не беше искала да замине, но Джини знаеше, че няма да е правилно да я задържа в Суинбърн Мейнър, където момичето беше, на практика, само с нея. Беше постъпила както трябва, както се очакваше от нея. Парите на маркиза Фиоралди поддържаха добър стил на живот в Суинбърн години наред, но отдавна бяха свършили. „Може би този път ще ни спасят парите на фамилията Маунтджой“ — помисли си Джини и точно в този миг влезе Гладис с чашата шери и бисквитите, които тя винаги получаваше преди лягане. Беше готова да се обзаложи, че лорд Маунтджой ще загуби и ума, и дума, като види нейната Лаура. И тя отново се засмя, доволно и щастливо, като си спомняше как беше започнало всичко. Преди толкова много години.

Суинбърн Мейнър, където живееха Джини и Лаура, всъщност въобще не беше имение. Беше къщата на един търговец на вълна. Някога, в по-далечното минало, тя принадлежала на местен човек, който доста бързо натрупал не много голямо състояние от производството и продажбата на вълна. И той повдигнал имиджа на къщата, както и своя собствен, като я нарекъл „Мейнър“ (имение), а себе си провъзгласил за „ескуайър“ (земевладелец) и си измислил името Суинбърн.

Земята беше красива. Редуваха се наситенозелени хълмове, осеяни с вековни дъбове и кестени, както и с овцете, които сега бяха повече хоби, отколкото бизнес. Къщата не беше така очарователна. Стаите на долния етаж бяха прекалено големи и с прекомерно високи тавани, което ги правеше на практика неотопляеми. А стаите на горния етаж бяха малки и много бедни. Зимите в Йоркшир бяха особено люти и през прозорците на къщата седмици наред не се виждаше нищо. Те оставаха покрити с лед дори когато огънят в камините гореше денонощно, подхранван от превъзходните въглища, които се добиваха в мините само на няколко мили от там.

Но две поколения по-късно, когато маркиза Фиоралди и нейната бременна дъщеря Адриана пристигнаха, състоянието на търговеца на вълна, умрял отдавна, беше значително намаляло, а животът беше станал доста по-скъп. Внукът на Суинбърн едва успяваше да свързва двата края, а така също и съпругата му Джини, която наследи къщата от него. Бяха направени обаче добри инвестиции, много пари бяха похарчени, за да се ремонтира къщата и да се направи по-удобна за живеене. Беше вградено централно парно отопление, което работеше с гръм и трясък, но стаите вече не бяха така ужасно студени.

Декорът не беше променян от години. Все така говореше за викторианската епоха — тъмночервени кадифени завеси, ресни и тежки махагонови мебели. Диваните бяха добре напълнени и покрити с червен плюш, а бюфетите — пълни с китайски порцелан — бяха украсени със сложна резба. Две неща не позволяваха на къщата да се задуши от старомодната си претрупаност. Едното беше кухнята, а другото — слънчевите и ведри характери на Джини и Джошуа Суинбърн и техните две деца: Агнес, на шест години, и Фреди — на девет.

Джошуа се справяше добре с управлението на фермата, но не можеше да плаща на достатъчно работници и разчиташе предимно на овцете. Джини се справяше с домакинството с помощта на една жена от селото, която като че ли прекарваше по-голямата част от времето да мие калните следи от обувки по пода. Имаха пет кучета, всичките черно-бели колита, тренирани да пазят овцете. Предполагаше се, че те ще живеят навън, в конюшните или хамбарите, но те винаги се промъкваха през вратите и се вмъкваха в къщата, като си въобразяваха, че може да останат незабелязани. Но, разбира се, винаги ги забелязваха и се опитваха да ги изхвърлят навън. Те обаче гледаха мило, че накрая ги оставяха да се излежават пред камината и да душат, вдигнали високо глави, прекрасните аромати, които идваха от кухнята. Защото Джини беше превъзходна готвачка. Приготвяше сполучливо повечето от специалитетите на графство Йоркшир. Нейните пайове, яхнии и гювечета, както и печеното, което приготвяше в неделя, не биха могли да бъдат надминати дори от ястията на френски готвач. Пудингите и сосовете й също бяха превъзходни. Хлябът, който печеше, беше мек и хрупкав, сладкишите й — богато украсени, плодовите й пайове направо се топяха в устата. Когато имаше особен случай в семейството, тя приготвяше празничната торта, богато гарнирана с желиран плодов крем и сметана, както и с домашно приготвено сладко от малини. Тъй като сметаната и кремовете биваха приготвяни с млякото, което даваха собствените им крави, те бяха не само пълномаслени, но и много вкусни.

— Винаги можеш да си намериш работа като готвачка — шегуваше се Джошуа, когато времената станаха много трудни. — Богатите търговци на вълна от Лийдс и Брадфорд ще те наемат на минутата. Дори можеш да отвориш хотел.

На следващия ден, следобед, Джини се замисли над казаното от него, докато седеше в голямата квадратна кухня и ронеше грах. Разбира се, не можеше да работи като готвачка, Джошуа просто се шегуваше. И със сигурност не можеше да отвори хотел. Но ужасно се нуждаеха от пари и сигурно имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне на семейството. Къщата беше толкова голяма, че спокойно можеше да приеме и други хора, освен тях. Може би през летните месеци, когато хората търсят начин да избягат по-далеч от фабриките и офисите, ще може да си намери наематели. Но само двама или трима. Така няма да има много допълнителна работа, защото и без това ще трябва да готви за семейството си, а и ще използва допълнителните спални. Същата вечер, развълнувана и оживена, тя сподели плана си с Джошуа. В неговите тъмни очи прочете и възхищение, и любов, когато той я погледна.

— Ти си велико момиче, Джини Суинбърн — каза той и се усмихна. — Но мъжът би трябвало да се грижи за съпругата си и семейството си.

Двете деца седяха срещу тях на кухненската маса и дъвчеха дебело намазаните с масло и домашно приготвен конфитюр филии хляб, току-що изваден от фурната. Те гледаха с широко отворени очи, защото също се вълнуваха, но бяха добре възпитани и не се намесваха в разговорите на възрастните. При комплимента на съпруга й, бузите на Джини порозовяха. Тя беше красива жена, дребничка, с кестенява коса, много подвижна и затова винаги на крак. Дори сега, докато говореше, тя вече биеше яйца и захар в дълбока купа. Щеше да приготви пай и да го изпрати по децата на мисис Ходжкис в селото, която беше боледувала дълго и едва-едва започваше да се съвзема. Ръцете и умът на Джини никога не бездействаха.

— Заслужава си да опитаме, Джошуа — каза тя тихо. — Времената са тежки. Ще трябва да изтърпим теглото си. Дори и вие, деца — добави тя и им се усмихна. — Вие много ще ми помагате, нали така? — Те кимнаха мило с глава, с пълни усти. — Мисля да пусна реклама във вестника — предложи тя.

— Имаш предвид „Йоркшир Поуст“?

— Да, а също и „Таймс“.

Той се засмя.

— Никой в нашата околност не чете лондонските вестници.

— Така е — каза тя нетърпеливо. — Местните хора няма да дойдат в нашата къща. Биха го сторили хората от големия град, които се задушават от индустриалния пушек и искат да подишат малко свежия въздух на провинцията. Името на къщата звучи направо грандиозно — Суинбърн Мейнър — и ще изкуши онези градски сноби. Обзалагам се.

Джошуа не беше сигурен дали да се съгласи с плана й или не, но рекламата се появи в „Таймс“.

„Удобна квартира в частен дом. Суинбърн Мейнър е красива къща в графство Йоркшир. Храната е отлична, получена от нашата ферма и сготвена превъзходно. Местността е красива, предлага и разходка с лодка по близката река. Въздухът е свеж и почивката е особено приятна. Пишете до Суинбърн Мейнър, Суинбърн, Йоркшир.“

Тази обява се стори като спасение, изпратено от Бога, на обезумялата майка на Адриана Фиоралди. Тя беше избягала заедно с дъщеря си в Лондон, където се беше уверила в състоянието й и където беше открила истината за Джорджи Маунтджой — мъжа, съблазнил дъщеря й.