Елизабет Адлър
Наследнички (24)

Глава 24

Няколко минути преди девет на следващата сутрин лорд Маунтджой крачеше неспокойно по шарения вълнен килим, с ръце на гърба, като въртеше тревожно палците си един около друг. Непрекъснато поглеждаше часовника, който показваше, че до девет остават само броени секунди.

— Закъсняват — каза той на глас. — По дяволите, знаех си, че ще стане така. Жените винаги закъсняват.

На вратата се почука и той изръмжа.

— Влез!

Момичето от Франция се появи първо. Странно, но той беше усетил още вчера, че тя не е от хората, които биха се наредили на опашка, за каквото и да е. Следваше я момичето от Йоркшир, а девойката от Тексас вървеше последна.

— Добро утро, лорд Маунтджой — казаха те в хор, като да бяха го репетирали.

— Надявам се, че сте спали добре, чичо — добави Анжу с прелестна усмивка.

— Хм, благодаря ви. Да, да… — отговори той изненадан.

Започна бавно да обикаля около тях и да ги разглежда критично, като да бяха група кадети, строени за парад в „Сандхърст“. После прецени наум резултата. Разполагаше с една висока и стройна, много светлоруса фермерка от Тексас; с една намусена, луда по конете, мъжкарана и с една французойка интелектуалка, чиято пола беше прекалено къса и която му се струваше по-дяволита от допустимото. Сърцето му се сви, когато си помисли как ли леля Софи Маунтджой ще успее да ги превърне в debutantes. На него те му се струваха безнадеждни. Отново погледна часовника. Мислеше, че Софи също закъснява. Какво не беше наред у жените, та никога не успяваха да дойдат навреме? На вратата се почука и Джонсън обяви:

— Лейди Софи Маунтджой, сър.

Всички глави се обърнаха към нея, когато тя влезе в стаята. Беше висока и с царствена осанка, истинска грандама, с безупречно фризирана бяла коса, с едра гръд, украсена с диамантени брошки.

— Добро утро, Уилям — каза тя гръмогласно. Гласът й можеше да се чуе на миля разстояние. Тя целуна въздуха до бузата му. — Не че сутринта е добра. Дъждът е достатъчен да удави дори патица, а уличното движение е ужасно — Обърна се и втренчи поглед в момичетата, които не сваляха очите си от нея. — Е, е, какво имаме тук — каза тя, доближи златния си лорнет до окото си и започна внимателно да ги оглежда. После се обърна към лорд Маунтджой и каза: — Момичетата Маунтджой, наистина. Бих казала, по-скоро грозните патенца. — Критиката й беше унищожителна. — Начинанието ще се окаже много скъпо — предупреди го тя. — Ще изхарчиш доста пари, за да превърнеш тези същества в Пепеляшки и да им намериш по един принц Чаровен. — Тя отново доближи лорнета до окото си и огледа стъпалата им. — И да намериш достатъчно големи златни пантофки.

— Ще ги оставя в твоите вещи ръце, Софи — каза той загрижено. — Направи каквото можеш с тях. Поне докато не изложат името Маунтджой — добави той още по-разтревожено.

— Остави на мен, Уилям — каза тя. — Ако някой може да го направи, това съм аз.

На излизане от стаята — нещо, което бързаше да стори, за да се озове в безопасност в клуба си, — лорд Маунтджой им каза:

— По-добре се представете на дамата.

Анжу беше първа, разбира се.

— Анжу д’Аранвил, лельо Софи — каза тя, пристъпи напред и целуна и двете й щедро напудрени бузи.

Леля Софи, ужасена, побърза да я отстрани от себе си.

— Първото, което трябва да научите, е да не целувате англичаните. Особено при първо запознанство — каза тя. — Това просто не се прави.

— Съжалявам, лельо Софи — Анжу й се усмихна подкупващо.

Лаура й протегна ръката си, чиято кожа беше олющена на места, а ноктите — изгризани.

— Как сте? — каза тя — Аз съм Лаура Суинбърн.

Леля Софи подуши деликатно въздуха и доближи кърпичка до носа си.

— Все още се усеща мирисът на конюшня. Полепнал е по вас — каза тя, като продължаваше да държи кърпичката до носа си.

Лаура се изчерви.

— О, Боже! — каза тя — Обикновено нося този пуловер на работното си място — Фокстън Яр. Чист е, но мирисът на коне някак странно полепва по него.

— Урок първи: пуловерите се носят в конюшнята, не в къщата — предупреди леля Софи. — Бъди така любезна винаги да го помниш, момичето ми.

Ханичил вдигна високо брадичка — тя беше такава, каквато беше, а леля Софи можеше да върви по дяволите.

— Ханичил Маунтджой Хенеси — каза тя — От Тексас.

— Тексас, хм? — Леля Софи отново я изгледа през лорнета си. — Мястото, където Джорджи отиде накрая, нали? От ранчото?

— Да, мадам. Но никога не съм го виждала. Умрял е преди моето раждане.

— Майка ти не беше ли актриса?

Ханичил се усмихна и си помпели колко доволна би била Роузи от това определение.

— Да, мадам, тя била „Роузи, най-сексапилната стриптийзьорка“, когато баща ми я срещнал.

— Мили Боже! — възкликна леля Софи шокирана. — Не мисля, че трябва да разгласяваме нашироко този факт. Не бива дори да го споменаваме в гостните салони по улица „Мейфеър“. Може би, ако просто казваш, че е била в театъра, това ще бъде достатъчно.

Когато се съвзе от шока, тя каза, все така гръмогласно:

— Е, а сега, млади дами, имаме доста работа. Ще трябва да се усъвършенствате много, и то в кратък срок, ако искате да ви представим навреме в обществото. Това е истинско предизвикателство, признавам, но аз и лорд Маунтджой очакваме вие да се справите. — Тя ги изгледа втренчено, после ги предупреди. — Няма да има мързелуване, нито дори отпускане. Аз просто няма да го допусна. Семейство Маунтджой винаги е било известно с високия си дух и със силната си гордост. От вас не може да се изисква по-малко. Ще трябва да се научите как да бъдете мили и любезни — каза леля Софи, като погледна Лаура. — И как да не се набивате в очи — добави тя, като изгледа предупредително Анжу. — И как да слушате, вместо да приказвате прекалено много — каза тя на Ханичил. — Виждам, че нито една от вас няма вкус и не знае как да се облича, както и това, че отчаяно се нуждаете от добри дрехи. Лично аз не мога да понасям френските дизайнери. Според мен те просто не разбират английския вкус. И така, аз ви уговорих среща с един от новите, модерни дизайнери, Нормън Хартнел. Той ще ушие балните ви рокли, както и роклите, с които ще бъдете представени в обществото. Ще отидем също и при Виктор Щайбел и при Бета, в Найтсбридж, за дневни рокли и костюми. — Тя въздъхна, погледна ги и си помисли с каква огромна работа се е нагърбила. — А междувременно ще ви заведа в „Суот & Едгарс“ още сега, защото не мога да ви гледам в тези отвратителни дрехи нито миг повече. А що се отнася до теб — добави тя ледено, като гледаше Анжу, — показваш от краката си толкова много, че чак е неприлично. Аз лично ще кажа на шивача каква дължина трябва да бъдат роклите ти.

Анжу въздъхна и си помисли с копнеж за Париж, за Скиапарели и Уърт, за дрехите на които можеше да умре.

Останалата част от сутринта прекараха в частния салон на „Суот & Едгарс“, където непрекъснато влизаха и излизаха продавачки, които им показваха поли и блузи, вълнени пуловери, обувки и рокли. Купиха онези, които леля Софи одобри.

Върнаха се в къщата Маунтджой за един обяд набързо, а после отидоха в „Хартнел“, където им взеха мерките Леля Софи лично каза на шивача от какво имат нужда. Донесоха топове първокачествен плат от работните помещения, налагаха ги по телата им и така направиха последния избор.

После посетиха мадам Вакани в нейното студио в Кенсингтън, където направиха уговорки за частни уроци по танци и изкуства, както и по дворцови обноски. Леля Софи изгледа трите си племеннички и каза:

— Време е за чай. Но тъй като не сте представени на нито едно място, не мога да ви заведа в „Гантърс“. Ще трябва да пием чай у дома. — Те се качиха, уморени, в даймлера и шофьорът ги върна в къщата Маунтджой.

След това дните им преминаваха в безкрайни уроци. Вземаха уроци по поведение, стойка и походка, по етикет, по дикция и танци, как да правят реверанс, как да бъдат „мили“ на вечеря или с партньора си по танци. Леля Софи настоя те да научат „домашни развлечения“, за да могат да вземат участие и в събирания в провинцията през уикендите, и те прекарваха часове на тенис корта, за да добият необходимите умения. Но Лаура и Ханичил поне нямаха нужда от уроци по езда.

— Лельо Софи, обещавам да бъда забавна и мила — каза тъжно Анжу, като гледаше как Лаура и Ханичил се спускат в галоп по Ротън Роу. Изглеждаха така, сякаш са родени на седлото. — Но никога няма дори да се доближа до тези отвратително миришещи животни.

Освободиха я от ездата, но не успя да спечели битката по отношение на късите поли. Ястребовото око на леля Софи зад златния лорнет не пропускаше нищо и Анжу го знаеше. Лондон ги чакаше, изкушаваше ги, примамваше ги зад вратите на къщата Маунтджой, но, за съжаление, леля Софи все казваше, че времето още не е дошло.

Леля Софи се погрижи да бъдат подготвени за всеки възможен случай. Пробите бяха безкрайни, защото получиха пълни комплекти костюми и дневни рокли, вечерни рокли и кадифени пелерини, обточени с кантове от сатен, обувки, шапки, кожени ръкавици, чанти от крокодилска кожа и копринено бельо. Лорд Маунтджой не се скъпеше на пари, защото неговите момичета трябваше да изглеждат наистина блестящо. А междувременно ги държаха зад вратите на къщата. Практически, бяха затворнички и щяха да останат такива чак до бала в тяхна чест.

Но вестниците се бяха добрали по някакъв начин до историята на отдавна изгубените племеннички на лорд Маунтджой. И всички узнаха за тях. Те бяха уж най-ревниво пазената тайна на Лондон, а хората се надпреварваха да им изпращат покани. Освен това в къщата Маунтджой не беше даван бал от четирийсет години и всички се вълнуваха при мисълта, че отново ще влязат в тази великолепна сграда. Лорд Маунтджой се беше оттеглил на спокойствие в провинциалното си имение в Уилтшир. А, за голяма мъка на Анжу, леля Софи все отлагаше събитието. Докато не бъдат в пълна готовност, така се изразяваше тя.

— Като кораби! — засмя се Лаура — Трябва само да отворят бутилка шампанско в наша чест, да ни полеят и да ни пуснат в бурните вълни на обществото и да чакат да бъдем спасени от първия красив мъж, който се заинтересува от нас.

— Не и аз — каза Ханичил и потръпна при тази мисъл.

Бяха се излегнали, изтощени след дългия и тежък ден, запълнен с проби и тичане по тенис корта, което за Ханичил беше по-тежка работа и от препускането след говедата Ханичил беше облякла розова хавлия за баня, защото току-що беше измила косата си. Сега я сушеше пред огъня и бузите й бяха порозовели от горещината, а сините й очи блестяха като сапфири. Анжу разбра, неочаквано, че тя изглежда много по-различно. Беше силно изненадана от преобразяването. Предполагаше, че всички са се променили. Дори Лаура изглеждаше много по-хубава и много по-женствена, загърната в синьо кимоно и с току-що лакирани в яркорозово нокти.

— Леля Софи няма да ги одобри — каза тя с усмивка на задоволство и махна с ръка, за да ги покаже на останалите. — Те са неприлично ярки, момичето ми — каза тя, като много точно имитира силния контраалт на леля Софи И всички се засмяха.

— Щом не искаш да се омъжиш, тогава какво искаш, Ханичил? — попита тя и размаха ръце във въздуха, за да изсъхне по-бързо лакът.

— Искам парите на чичо Маунтджой — отговори Ханичил.

— Е, това поне е честен отговор — каза Анжу.

Лаура я изгледа унищожително.

— Да си признаем, парите са онова, заради което всички сме тук. Аз също.

— И защо искаш парите? — попита я Анжу, уж между другото, като се изтегна на розовия диван.

— По две причини — каза Лаура И им разказа за баба си, на която вече не са останали никакви пари, и за неверника Хадън Фокс — Мислех, че ще мога да се грижа за баба — така, както тя винаги се е грижила за мен. Знам колко труден е животът за нея сега. Парите наистина никак не достигат. Тя се опитва да го крие от мен, но аз го знам. Виждам как треперят ръцете й, когато пощата пристигне и тя започне да отваря сметките. Понякога я заварвам просто да седи и да гледа втренчено огъня, като че ли очаква да намери разрешение на финансовите ни затруднения в пламъците. Просто не е честно тя да се тревожи за парите на тази възраст — добави с тъга. — Винаги е готова да даде всичко за другите. Целият й живот е преминал в грижи за ближния и преданост. Сега аз трябва да се грижа за всичко. Трябват ми пари, за да отворя собствена конюшня. Искам да се грижа за баба и за къщата. Само тогава ще бъда щастлива — добави тя.

— Съмнявам се — каза Анжу скептично.

— А какво ще кажеш за себе си, Mamzelle Анжу? — сряза я Лаура — Каква е твоята причина да искаш парите? Интересува ли те нещо, освен дрехите, бижутата и мъжете?

Анжу се засмя.

— И аз си имам своите причини — каза тя, — но те са си лично мои. Ами ти, мис Тексас? Момичето, което не иска да се омъжи и може би дори не иска парите? Прекалено хубаво, за да бъде вярно.

Ханичил се зарадва, че е седнала до огъня. Така не можаха да забележат колко силно се изчерви. Анжу непрекъснато се заяждаше с нея. Сигурно искаше да я докара дотам да избухне. Е, този път няма да успее, реши тя.

— Много е просто — каза тя тихо. — Парите ми трябват, за да засадя наново земята, да купя нови говеда, и то най-добрите. Искам ранчото Маунтджой да стане такова, каквото беше в дните на баща ми. Аз го разочаровах. Сега ранчото не струва и петак. След неговата смърт майка ми изхарчи всичките пари. После отново се омъжи. Просто се появи един ден в ранчото и каза: „Това е новият ми съпруг, Джак Дилейни“. След няколко години той я застреля.

Анжу изправи гръб, направо изумена, и втренчи поглед в нея, а Лаура каза шокирана:

— Искаш да кажеш, че е убил майка ти?

Ханичил кимна.

— Сигурна съм, че той го направи. — И тя им разказа историята на Роузи, която свършваше със смъртта й пред бара „Сребърният долар“.

— А той върна ли се, за да предяви претенции над ранчото? — попита Анжу, която много се заинтересува.

Ханичил отново кимна.

— Но ранчото е мое. Завещано е под попечителство и той никога няма да може да сложи ръце върху него. Е, поне докато не измисли някакъв начин. — Тя ги погледна и срещна очите им, които я гледаха със съчувствие. Дори Анжу изглеждаше загрижена. Но Ханичил не можеше да им разкаже какво се е случило. Никога не говореше за това, но понякога сънуваше. Най-после всичко се беше сляло в някаква неяснота. Помисли, че е оставила лошите спомени зад себе си, но тази нощ отново сънува случилото се. И страховете й се върнаха.

 

 

На Джак Дилейни му беше добре известно, че е привлекателен и, най-важното, умен мъж. Точно така беше забогатял в годините, след като напусна Роузи. „Притежаваше“ автомобилни компании в шест щата, но те всъщност бяха центрове, където се перяха пари на мафията. Имаше голяма къща в Хюстън и караше голям черен кадилак с червена тапицерия.

Беше богат, защото беше безмилостен. Познаваше методите на „бизнеса“ и знаеше как да се възползва от тях. Но все още не се беше изкачил до върха. Работеше за шефовете си. Изпълняваше нареждания. Така че, когато прочете във вестника за компанията, която търси нефт в ранчото Маунтджой и която очаквала да намери значително количество, той осъзна колко богата ще бъде Роузи. А после се беше запитал как да обърне това в своя полза.

Каза си, че все още е официално женен за Роузи. Тя не беше направила постъпки за развод, той — също. Знаеше, че не би могъл да се върне при нея просто така. Тя щеше да си помисли, че преследва парите й. Но той щеше да я заведе в Хюстън, да й покаже огромната си къща, да я запознае с новия си начин на живот.

— Бейби, в момента имам повече пари от теб. По дяволите, ако преследвах парите ти, щях да почакам да намерят нефт. — Ще й напомни, че съществува възможността в ранчото да няма нефт, но че той няма да чака нещата да се изяснят. — Сега те моля, Роузи, да се върнеш при мен — щеше да й каже. — Много съжалявам за онова, което се случи, момичето ми. Ужасно ми липсваше, но не можех просто така да дойда и да падна на колене. Мъжът си има гордост, все пак върни се у дома, Роузи, и стани съпруга на богат мъж. Така няма защо да се тревожиш дали в ранчото ще намерят нефт или не.

Знаеше, че Роузи е романтична душа и ще бъде завладяна от цветята и диамантените пръстени, както и от сладките приказки, с които щеше да я засипе. Щеше да се върне при него. А ако не намереха нефт, той щеше веднага да я изхвърли отново. „Които не рискува, не печели“, каза й той онази вечер, в която и се обади по телефона в бара „Сребърният долар“. Но Роузи просто се изсмя, когато той й предложи да се срещнат. И избухна в гръмогласен смях, когато той й каза защо иска тази среща.

— Сигурно ме мислиш за вчерашна, Джак — каза му тя през смях. — Ще бъда по-богата, отколкото можеш да си представиш, бейби. Но ти няма да получиш нито цент. — И беше затворила.

На Джак му трябваше известно време, за да си изработи план. Знаеше, че ранчото принадлежи на Ханичил и че не струва нищо, докато в него не открият нефт. Като съпруг на Роузи, той беше законен втори баща на Ханичил И дори Роузи да умреше, той все още щеше да е втори баща на детето й. Само тогава той щеше да получи права над ранчото. Жалко за Роузи, помисли си той, докато планираше действията си, но той й беше дал шанс и тя го беше проиграла.

Нямаше намерение сам да свърши работата. Не защото се гнусеше от такава работа. Нямаше да му е за първи път, но щеше да му трябва непоклатимо алиби. Извика убиец, когото добре познаваше, направи необходимите неща, плати му и в определения ден заведе една жена в хотела в Хюстън. Пиха в бара, вечеряха в ресторанта и нарочно пожелаха лека нощ на човека зад рецепцията малко след полунощ. По-късно същата нощ Роузи беше застреляна на тротоара пред бара в Сан Антонио.

Джак реши, че ще е най-добре да отиде в ранчото и да каже, че всичко му принадлежи. Но не беше помислил, че Ализа ще се окаже толкова умна. Не познаваше и омразата на Ханичил. Когато му казаха да се маха и насъскаха кучето срещу него, той вече беше решил каква ще бъде следващата му стъпка.

Отиде да се види с Андерсън, адвоката на семейство Маунтджой. И му каза, че е силно опечаленият съпруг на Роузи. Призна, че живеели разделени, но така била избрала Роузи, а тя била доста независима жена. Каза още, че той нееднократно се е опитвал да се върне при нея.

— Тогава Роузи нямаше да свърши дните си така — каза той. — Щях да се грижа за нея, да й осигуря приличен живот. Тя и Ханичил можеха да живеят с мен в къщата ми в Хюстън. Ще бъда честен с вас, Андерсън. Винаги съм обичал детето, познавам го още от малко. Макар да не е моя плът и кръв, връзката остава. Всъщност, когато се наложи да се разделя с Роузи, ми беше най-мъчно за детето. Наистина много го обичах. — Вдигна примирено ръце нагоре. — А сега, когато бедната Роузи вече не е жива, няма кой да се заеме с момичето, което е все още много младо, за да се грижи само за себе си. Казах си: „Джак, ти си този, който трябва да поправи станалото.“ И за Роузи, и за Ханичил. И за себе си. — Погледна Андерсън право в очите, както се полага, когато разговарят двама мъже. — Знаете какво имам предвид, защото вероятно имате собствени деца. Когато прочетох какво ужасно нещо се е случило с Роузи, казах си, че трябва да направя нещо за бедното дете, останало без майка. Все пак аз съм неговият втори баща. И така, мистър Андерсън, искам да осигуря на Ханичил дома, който отдавна й липсва. Да й осигуря добро образование, да я изпратя да учи в колеж, ако пожелае. Отсега нататък Ханичил ще има такъв баща, какъвто заслужава. Човек, който да се грижи за нея и да я обича.

Андерсън беше впечатлен от красноречивия, елегантно облечен мъж, който седеше срещу него. След смъртта на Роузи той самият се беше запитал какво ще стане с Ханичил. Тя нямаше други роднини. Джак Дилейни беше единственият й близък. Оставаше и фактът, че, законно, той беше вторият й баща. Доказателството за това беше в ръцете му — брачното свидетелство на Роузи и Джак. Но той се колебаеше. Въпреки всичко. Бяха заложени много пари. Кой можеше да каже дали Дилейни не беше още един мошеник, който иска да се докопа до ранчото и до нефта.

Андерсън провери Дилейни и откри, че той наистина притежава огромна къща в Хюстън, както и друга недвижима собственост, че има процъфтяващи автомобилни компании в шест щата, както и значителни сметки в банките. Откъде Дилейни беше взел парите за закупуването на собствеността и бизнеса си, беше истинска загадка, но той беше един от стълбовете на обществото и добре известен на местните политици, подпомогнати от щедрите дарения, които правеше за рекламните им кампании.

Всичко приключи само за два дни — Джак Дилейни беше определен за законен настойник на Ханичил и ранчото мина под негово попечителство, докато тя навърши двайсет и една години.

Дилейни се завърна триумфално в ранчото Маунтджой. Само че този път взе със себе си двама души въоръжена охрана, жена, облечена като медицинска сестра, и документа, който го определяше като настойник, както и нареждането Ханичил да отиде да живее при него. Опита се да бъде мил, за пред хората, обаче това не успя да мине пред Ханичил. Тя стоеше на верандата и го гледаше втренчено, като държеше ръмжащото куче за верижката. От двете й страни бяха застанали Ализа и Том. Каза му:

— Предупреждавам ви, махнете се от собствеността ми, докато не съм насъскала кучето по вас за втори път.

— Ханичил, Ханичил — каза той и й протегна умолително ръце. — Дошъл съм да говоря с теб. Да ти кажа какво се случи. Искам само да ти помогна, момичето ми. Хайде, не пускай кучето, само ме изслушай. Защо да не го направиш?

— Махай се! — отвърна тя, изпълнена с презрение.

Джак въздъхна.

— Защо трябва да разваляш всичко? Майка ти винаги е казвала, че си доста трудна, и, предполагам, че беше права. Но остава фактът, че у себе си имам съдебно разпореждане, подписано от съдията на Сан Антонио, както и от твоя адвокат, Андерсън. Аз съм твой настойник, докато навършиш двайсет и една. Покажи й съдебното разпореждане, Вини — каза той на единия от мъжете.

Вини хвърли тревожен поглед към кучето.

— Ето — каза той, докато вървеше към нея.

Кучето се хвърли напред, обаче тя го задържа.

Взе документа с червения печат и го прочете. Лицето й пребледня, а гласът й трепереше, когато каза:

— Трябва да ме убиеш, за да ме накараш да напусна това място. — И тя хвърли документа на земята. — Както уби майка ми.

Джак се обърна към „сестрата“.

— Виждате какво имам предвид — каза той, доближи пръст до главата си и го завъртя. — Момичето си е загубило ума след случилото се. Тя вече не знае кое е правилно и кое — не. После каза: — Ти си имаш твоето мнение, Ханичил. Но ще го запазиш за себе си. Сега ще дойдеш с мен и ще си изясним всичко. Или ще отида при шерифа и ще го накарам да те принуди да тръгнеш с мен. — Погледна я. — Какво ще кажеш? Ще дойдеш доброволно или насила? На мен ми е все едно.

Ханичил погледна Ализа, като да просеше помощ от нея. Знаеше, че Дилейни не се шегува и не й е останал избор.

— Ще дойда — каза му. — Но ще се върна много скоро, ще видиш. Ще отида при мистър Андерсън и ще му кажа, че всичко това е погрешно. Той скоро ще отмени съдебното нареждане.

Подаде каишката на кучето на Том и се качи в кадилака. „Сестрата“ седна от едната й страна, а Вини — от другата. Извърна глава, а по бузите й се затъркаляха сълзи, които падаха по кожената тапицерия и оставяха след себе си солени следи. „Сестрата“ не направи опит да я успокои, а Джак не пое по пътя за Хюстън. Потегли на север.

— Къде отиваме? — попита тя, когато разбра, че не това е пътят. — Мислех, че отиваме в Хюстън.

— По-добре я успокой, както говорихме — каза Джак на „сестрата“. Тя беше приготвила спринцовката предварително и още преди Ханичил да е забелязала, я заби дълбоко в ръката й.

 

 

Пътуването беше дълго, но Ханичил не го знаеше. Когато най-после се събуди, беше в санаториума „Вели Вю“. Двама лекари се бяха подписали под документа за приемането й, както и под следното заключение: „Ще остане тук, докато се върне здравият й разум и отново придобие способност да отговаря за действията си.“

Санаториумът представляваше сграда на три етажа в готически стил и се намираше в средата на щата Тексас. Беше построен от четвъртити червени тухли, които сигурно са стрували цяло състояние на ексцентричния богаташ от викторианската епоха, който беше построил сградата и бе живял в нея в уединение. Сега тук беше „домът“ на около петдесет пациента, намиращи се в различни степени на умствена нестабилност, и чиито роднини с удоволствие плащаха високите такси, за да се отърват от тях.

Сградата беше заобиколена от тесни пътечки, покрити с чакъл. Около нея се простираха обширни поляни, а стените бяха много високи и покрити на върха с парчета натрошено стъкло. До вратите, които се задвижваха с електричество, стояха двама униформени мъже, а през нощта целият район се патрулираше от хора с кучета. Говореше се, че много малко от хората, които влизат във „Вели Вю“, излизат от там.

Ханичил се събуди в стая, сякаш запълнена с бяла светлина. Беше малка и непоносимо ярко осветена. Подът беше покрит с кафяв линолеум, стените бяха изцяло бели. Единственият прозорец беше много висок и препречен с решетки. Тя повдигна глава и извика при силната болка, която почувства. Опита се да вдигне ръце към нея, но не можа. Опита се да седне, но и това не успя да направи. Повдигна отново глава, този път извънредно предпазливо, и видя дебели кожени ремъци да препасват гърдите й и да приковават ръцете й от двете й страни. Също такива кожени ремъци опасваха бедрата и глезените й. Ужасена, тя се отпусна отново на ниската възглавница. Прииска и се да извика за помощ, да дойде някой, който да й разкаже какво се е случило с нея и къде се намира. Но когато отвори уста, от нея не излезе нито звук. Тя се разтрепери от усилието да изкрещи и се опита да си припомни как се е озовала тук. Но в паметта й цареше пустота. Като че ли нямаше минало.

Затвори очи и се вслуша в потискащата тишина. Започна да брои секундите, минутите, половин час. Мина час, а все още никой не идваше. Опита се да се пребори с кожените ремъци, но беше добре обездвижена. Спря да брои и втренчи поглед в тавана. Зачака, в ужасяващата я тишина, онова, което щеше да последва.

Вратата се отвори с трясък и едра червендалеста жена в бяла униформа надникна вътре.

— И така. Значи най-после се събудихте. — Отиде бавно до леглото и сграбчи китката на Ханичил с огромната си длан. Гледаше часовника, прикрепен на гърдите й, и Ханичил реши, че измерва пулса и. — Хмммм, отново се ускорява — каза тя най-накрая. — Предполагам, че ще се наложи да ви дадем успокоително.

Излезе през вратата, но се върна след миг. Пред себе си буташе количка, върху която блестяха хирургически инструменти и спринцовки. Очите на Ханичил се разшириха от ужас, когато разбра, че жената се кани да й бие инжекция, с която отново да я приспи. Така никога нямаше да разбере къде се намира и защо е в това място. И кога ще може да си тръгне. Ако въобще й разрешаха да си тръгне Най-после гласът й успя да излезе от гърлото.

— Не! — изпищя тя. — Не, не, не! Недейте, моля ви, недейте!

Жената я изгледа втренчено, а ръката с инжекцията замръзна във въздуха.

— Да, предполагам, че това е нравът ви, за който обаче ни предупредиха. — Тя дойде още по-близо и се усмихна мрачно. — Нищо чудно, че се е наложило да ви доведат тук. Казаха, че сте склонна към насилие, а и аз мога да го видя в очите ви. Какъв гняв! О, Господи! — Тя повдигна чаршафа и заби иглата дълбоко в хълбока на Ханичил.

Ханичил извика от болка и страх.

— Кажете ми къде съм — прошепна тя — Моля ви.

Сестрата се изправи, скръсти ръце на гърди и я загледа.

— Къде сте? Ами, в санаториума „Вели Вю“, госпожице. Можете да благодарите на небето, че имате втори баща, който е достатъчно загрижен за вас, че да ви настани тук. Ако не беше той, щяхте да сте в държавно заведение, заключена с поне дузина други откачени.

Но Ханичил вече потъваше в тъмния тунел на чернотата, където нищо не съществуваше, където нямаше нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Само мрак.

Не знаеше дали са минали часове, седмици или месеци, когато най-после се завърна в земята на живите. През открехнатата врата се процеждаше светлина и тя успя да види, че до леглото й седи някой. Сестра, този път по-млада. Имаше руса коса, а кожата й беше толкова светла, че просветваше в мрака. Тя спеше.

Ханичил лежеше тихо и я наблюдаваше. Спомняше си много ясно огромната сестра и онова, което се беше случило. Отчаяно искаше то да не се повтори. Каза си, че трябва да се преструва на спокойна, да лежи кротко и да се държи разумно. Трябваше да разбере защо е в санаториума.

Все още завързана за леглото, тя лежеше тихо и чакаше сестрата да се събуди.

Нощта отмина и зората обагри хоризонта в розово, когато сестрата най-после протегна ръце над главата си и въздъхна дълбоко. Погледна часовника си, прозина се и каза:

— Господи, нима наистина е толкова часът!

После погледна пациентката си. Очите им се срещнаха. Сестрата беше много изненадана, когато Ханичил спокойно каза:

— Чаках да се събудите.

Тя се усмихна.

— Наистина много мило от ваша страна, госпожице. Как се чувствате тази сутрин?

— Защо съм завързана?

— За да си починете добре, мила. За да не се разхождате из залите и да създавате хаос.

— Нима съм го направила? — Ханичил беше изумена.

Сестрата се засмя.

— Не, доколкото знам. Тиха сте като мишка още от пристигането си. А това беше преди около седмица.

— Седмица? Искате да кажете, че цяла седмица вече съм завързана за това легло? Но защо? Защо съм тук? Какво съм направила?

Сестрата започна да изпъва чаршафите.

— Доктор Лестър ще обсъди това с вас. Той скоро ще започне сутрешната визитация, така че няма да се наложи да чакате дълго. И тогава ще видим какво ще правим с тези ремъци.

Докторът влезе в стаята след минута. Погледна въпросително сестрата, а после — Ханичил.

— Как е тя тази сутрин? — попита той.

— По-добре, сър. Изглежда спокойна.

Той продължаваше да гледа втренчено Ханичил. Беше много висок, косата му беше сива и като че ли мръсна, веждите — черни и рошави, лицето — безстрастно.

— Искате ли да седнете? — попита той.

Ханичил кимна. Сестрата побърза да развърже ремъците. Ханичил въздъхна доволно, когато протегна крайниците си.

— Съжалявам, че трябваше да го направим — каза доктор Лестър. — Но беше за ваше добро.

— Искате да кажете мислили сте, че ще избягам? Или че мога да нараня някого?

Той прегледа бележките си и каза:

— Мислехме, че можете да нараните себе си. Преживели сте трудни моменти. Помните ли какво се е случило?

— Майка ми беше убита. Джак Дилейни го извърши — каза тя, а гласът й трепереше от мъка.

Докторът въздъхна и поклати глава.

— Вторият ви баща е прав — вие не мислите логично, не сте с ума си. И все още продължавате да си фантазирате. Той си помислил, че за да преживеете това, ви трябва пълно спокойствие, тишина и мир. „Вели Вю“ е мястото, където ще намерите всичко това.

— Това е лудница, нали? — извика тя. — Джак Дилейни ви е казал, че съм луда, и ме е затворил тук. Защо не можете да разберете истината? Той се ожени за майка ми, защото мислеше, че е богата. Искаше да стане мой попечител, за да получи парите от нефта. Той е убиец. Ето че премахна и мен от пътя си. Сега ще може да прави каквото пожелае с ранчото Маунтджой.

Докторът хвърли многозначителен поглед на сестрата и поклати глава.

— Сестра Греновски ще ви помогне да се изкъпете, а после ще закусите. Можете да се разходите около сградата, да поседите в дневната стая с другите пациенти. Малко компания ще ви се отрази добре. А утре може би ще се разходите из градините. Тук съм, за да ви помогна, Ханичил. Но трябва да ми имате доверие.

Ханичил искаше да пищи, да вика, да моли да я пуснат на свобода, но беше видяла многозначителния поглед, който си бяха разменили докторът и сестрата. Знаеше, че викането няма да й помогне. Те просто щяха да поклатят глави и да кажат: „Виждаш ли, Дилейни е бил прав.“ Трябва да се държи като нормална, да бъде разумна, поне доколкото й е възможно при тези обстоятелства. Да не се бори, да не предизвиква сцени. В противен случай, щяха отново да я упоят.

Следобед сестра Греновски я заведе на разходка. Вървяха по алеите, покрити с чакъл, които ограждаха моравата така, че тя образуваше съвършен триъгълник. Ханичил видя високите стени и охраната с кучетата. Сърцето й се сви. Разбра, че няма да излезе, и избухна в плач.

— Това е само болница. Като всички други — каза сестра Греновски с намерението да я успокои.

— Много от нашите пациенти се страхуват от външния свят. Той представлява опасност за тях. Стените и охраната не са тук, за да ви държат вътре, а за да ви пазят от страшния външен свят.

Думите й звучаха толкова разумно, че Ханичил почти й повярва. Като се изключи това, че тя не се страхуваше от света навън. Страхуваше се от оставането си в болницата.

Видя доктора на следващия ден.

— Искам да си отида у дома — каза тя и го погледна умолително. — Моля ви, аз наистина не съм луда. Сигурно и вие го виждате, иначе не сте никакъв доктор.

Той й се усмихна, но усмивката му беше далечна, чужда.

— През последните няколко месеца сте преживели няколко травмиращи случки. Обезпокоена сте. Объркана сте. Мистър Дилейни е много загрижен за вас. Иска само най-доброто. Трябва да останете тук, докато се почувствате по-добре.

Беше хваната в капан. Джак я беше премахнал от пътя си, както и Роузи. И сега беше получил контрол над ранчото. И ако се избиеше петрол, всичката печалба щеше да е за него. Досети се, че Джак плаща на лекарите, за да я държат тук. Надеждите й угаснаха, защото разбра, че ще остане тук завинаги.

 

 

Дните във „Вели Вю“ бяха всичките еднакви, като се изключат неделите, когато всички, които можеха, посещаваха сутрешната служба в малкия студен параклис, построен на тревист хълм на няколкостотин метра от главната сграда.

Седмиците минаваха. Всяка сутрин Ханичил питаше кога ще може да се върне у дома. Молеше докторите да й позволят да излезе навън, казваше им, че не е луда, но те просто въздъхваха и сменяха успокоителното й или й биеха инжекция, която я изпращаше в небитието.

Месеците минаваха в привични действия и апатия. Всичко й беше неясно, действителност и небитие се преплитаха. Ханичил стана като всички други жени — седеше тихо в дневната стая, гледаше втренчено през прозореца часове наред или пък наблюдаваше огъня. Дори престана да забелязва буйстващите пациенти, които седяха завързани за столовете, онези, които се смееха бурно без причина, и онези другите, които разговаряха с хора, които само те можеха да видят.

Не говореше с никого. Каква полза от това, питаше се тя в безкрайните тъмни нощи, заключена в тясната стаичка с прозореца с решетки, от който, ако се повдигнеше на пръсти, можеше да види кестена навън. Роузи беше мъртва, а в затвора се беше озовала тя вместо Джак. Никога нямаше да излезе оттук.

 

 

Валеше сняг в деня, когато мистър Андерсън дойде да я види. След шест месеца. И една седмица преди Коледа. Неспокойните пациенти бяха направили цветни хартиени гирлянди, въпреки че някои от тях дори не помнеха какво означава Коледата. Клончета имел бяха закачени по стените и техният аромат изпълваше сградата.

Ханичил седеше, съвсем сама, до прозореца в дневната стая В скута й лежеше неотворена книга. Беше я взела от рафтовете преди седмици, а не беше прочела нито ред. Някога книгите бяха нейното средство да попадне в други светове. Сега знаеше, че това е невъзможно Беше отделена от реалността, а ето, че и мечтите й бяха забранени.

Беше ужасно студено, а печката с дърва и въглища не успяваше да стопли стаята. Ханичил, облечена в дебел вълнен пуловер, гледаше как топлата струя въздух, който излизаше от устата й, образува фигури по заледения прозорец. Колебливо протегна пръст и написа едно име на прозореца Фишър. Спомни си за кучето си и остра болка прониза сърцето й. Болката й напомни, че е още жива.

— Ханичил, имаш посетител — каза й сестрата. — Ела, момиче, побързай. Не искаме да го накараме да чака, нали?

Сърцето на Ханичил се сви от страх. Беше сигурна, че е Джак. Гледаше втренчено, замръзнала от ужас, сестрата.

— Мистър Андерсън е дошъл чак от Сан Антонио, за да те види — каза сестрата. — Чака те в кабинета. Хайде, Ханичил. Какво ти става?

Надеждата накара сърцето й да забие по-бързо, но после си спомни, че точно Андерсън беше подписал съдебното разпореждане, което правеше Джак неин настойник. Не беше дошъл, за да й помогне.

Андерсън се извърна от прозореца, когато я чу да влиза. Попиваше с поглед измършавялата й фигура, хлътналите очи, апатията й.

— Мили Боже, Ханичил, какво са ти сторили? — Той преглътна тежко, за да спре треперенето на гласа си. — Ела тук, дете. Седни. — Не добави, че настоява тя да седне, защото се страхува, че измършавелите й крака няма да издържат тежестта на тялото.

Андерсън седна срещу нея. Прочисти нервно гърлото си. Каза:

— Дойдох тук, за да ти се извиня. Направих много погрешна преценка. И ужасна грешка, като те оставих на грижите на Джак Дилейни. — Ханичил го погледна внимателно, но нищо не каза. — ФБР издирва Дилейни във връзка с организираната престъпност — каза Андерсън Изкашля се и изтри чело с длан, като през цялото време избягваше погледа й. — Не очаквам да ме разбереш, Ханичил. Узнах това, когато ФБР ми се обади във връзка с ранчото Маунтджой и нефта. — Той отново се изкашля нервно и продължи: — За нещастие, в ранчото няма нефт. Компанията изкопа дузина кладенци, но нищо не излезе. Решиха да изоставят полето. Съжалявам, Ханичил. Но поне имаш две хиляди в банката, така че сега си по-добре, отколкото ако копаенето въобще не беше започнало. — Той се наведе напред, с ръце на коленете, и погледна тъжно. — Много ме боли за това, което Джак Дилейни е сторил с теб. Дойдох веднага, щом научих за затварянето ти в санаториума. Дойдох да те изведа оттук, момичето ми. — Той тревожно я погали по ръката. — Очевидно, Дилейни не е вече твой настойник. И не е попечител на имуществото ти. Всичко е отново твое и аз съм на твоите услуги, за да направим необходимите регистрации.

Ханичил огледа безцветната стая, прозореца с решетките, високата стена с парчетата счупено стъкло. Вече не я интересуваха нито Джак Дилейни, нито доктор Лестър, нито ранчото, нито парите за нефта. Важното беше, че ще излезе оттук. Най-после ще си отиде у дома, в ранчото.

 

 

Понякога сънят свършваше тук, но в по-добрите нощи тя отново преживяваше облекчението от завръщането у дома, радостта да се озове в прегръдките на Ализа, да вижда ясното синьо небе над главата си, да знае, че е свободна. Това преживяване нямаше никога да забрави.

Когато на следващата сутрин се събуди в къщата Маунтджой, все още с мисълта за санаториума, тя се огледа из великолепната стая. Погледът й се спря на огромния прозорец с копринените завеси, на Елън, нейната камериерка, която тъкмо влизаше в стаята с таблата със закуската, и се запита кое ли от двете е сън. После чу гласа на Лаура да долита от коридора, чу леля Софи да натяква, че ще закъснеят, и си спомни, че Джак Дилейни е останал в миналото. И че това сега е нейният живот.