Елизабет Адлър
Наследнички (25)

Глава 25

Лорд Маунтджой, много изискан в черния си фрак и бяла вратовръзка, слизаше по стълбите точно в шест вечерта, в която щеше да се състои балът. Изправи се в средата на голямата зала и остана доволен от начина, по който бяха подредени цветята, както и от дължината на тъмночервения килим, който покриваше пътеката, стигаше чак до вратата, застилаше външните стъпала и дори част от двора. Беше разговарял със Суейн, който, облечен във фрак и бяла риза, приличаше на келнер, но, слава Богу, поне не беше с онези скърцащи ботуши. Маунтджой знаеше, че може да му има доверие и да бъде спокоен за сигурността — Суейн притежаваше ястребов поглед, който не пропускаше нито една подробност.

Излезе навън, за да провери какво е времето. Беше малко облачно, но топло и приятно. Ако имаха късмет, нямаше да завали. Влезе обратно вътре и провря главата си през вратата на трапезарията, където беше сложена огромна маса за шейсет човека.

— Мили Боже! — възкликна той при вида на сребърните и златните, сервизи за хранене; тежките кристални чаши, които проблясваха под светлината на множеството полилеи; златните фруктиери, пълни с грозде, ябълки и праскови; и дузините свещници, които щяха да осветяват вечерята. Колосаната бяла ленена покривка беше украсена по края с бръшлянови клонки, а в средата тук-там бяха разпръснати бели камелии. В центъра на масата, в сребърни вази, бяха подредени бели рози с блестящи зелени листа.

Лорд Маунтджой огледа дузината икономи, облечени в морскозелените ливреи със златист кант и с бели ръкавици В такива официални случаи те слагаха и бели напудрени перуки. Обсъди вината с Джонсън, провери техните етикети и с тревога попита дали шампанското е достатъчно студено.

После отиде в балната зала, където оркестърът вече настройваше инструментите си. Поздрави ги и каза, че е чул, че те са най-добрите. И че следователно очаква от тях да не го разочароват точно в тази специална вечер И тук стените бяха украсени със зеленина, а покрай тях бяха наредени маси и столове, украсени с инкрустации от злато. Напълно разцъфнали гардении бяха подредени на снопчета, привързани с панделки, и техният прекрасен аромат предизвика у него носталгия по баловете на неговата младост.

Надникна и в малкия салон, където известният фотограф, младият Сесил Битън, чакаше, за да снима момичетата Маунтджой в тяхното пълно великолепие, и откри, че той също е променен. От тавана се спускаха бели завеси, а Битън подреждаше пред тях столове, украсени с рози. Лорд Маунтджой изгледа неуверено фотографа и отбеляза, че не е знаел, че снимането на три момичета изисква толкова много суетня. След това се върна в своята стая убежище — библиотеката. Погледна позлатения часовник над камината. Шест и четирийсет и пет. Беше казал на момичетата да отидат при него точно в седем. Първо трябваше да бъдат фотографирани. Гостите щяха да ги очакват за вечеря в осем, а балът щеше да започне в десет.

— Уилям, там ли си? — Леля Софи влезе през вратата. Изглеждаше като кралица Мери с прическата си в едуардиански стил, с диамантените и перлените си огърлици и със старомодната рокля от кремав сатен с малък шлейф, който се влачеше след нея. — А! — възкликна тя, като го видя. — Ще се радваш, като ти кажа, че всичко е както трябва. Проверих, за да бъдем сигурни. Но кой, за Бога, е онзи странен мъж в коридора? Прилича на полицай.

— Бивш полицай — каза Маунтджой. — Детективът, който откри момичетата. Повиках го, за да се погрижи за сигурността.

— Сигурност? — Тя изглеждаше истински изненадана. — Не мисля, че гостите ще откраднат сребърните ни прибори, Уилям. — Погледна старомодния си, украсен с диаманти, часовник, прикрепен към дантелите, украсяващи пазвата й. — Момичетата ще слязат след минутка — каза.

Той я погледна тревожно. Надяваше се, че всичко ще бъде наред. На вратата се почука. Той се изкашля нервно и извика:

— Влез!

Анжу беше първа, разбира се. Спря се театрално на прага, после тръгна грациозно към тях. Спря се пред лорд Маунтджой, усмихна се, като го гледаше право в очите, даде му време да се наслади на външността й.

Нейната рокля беше много светла, с цвета на момината сълза. Горе беше прикрепена само с тесни презрамки, които оставяха раменете й почти голи. Талията беше тясна, подчертана, а полите се спускаха свободно надолу. Разкошната й червена коса беше прибрана от двете страни и се спускаше на волни къдри по гърба й. Лорд Маунтджой си помисли, с известна носталгия, че тя изглежда точно като прапрабаба си, контеса Карълайн, чийто портрет висеше в галерията на Маунтджой Парк.

Лаура беше точно зад нея. Усмихваше се на чичо си и на леля Софи, докато вървеше към тях. Кестенявата й коса блестеше като коприна и се къдреше като косата на паж. Роклята й беше от бяла коприна и също придържана от тесни презрамки, а полите бяха покрити с бял тюл, украсен с бели перлени мъниста. Напомни на лорд Маунтджой сватбените снимки на неговата собствена прабаба.

Ханичил беше последна. Вървеше към тях с широките крачки на дългите си крака — походка, която обикновено им се струваше тромава, но сега беше неочаквано елегантна. Пшенично русата й коса беше подстригана и сега стигаше до раменете, като падаше на меки вълни край лицето й. Роклята й беше от светложълта тафта, която се диплеше и шумеше при всяка нейна крачка.

Като я погледна, лорд Маунтджой си помисли, че от всички тях само тя е истинска Маунтджой. Тя имаше фамилния арогантен нос и семейните блестящи сини очи, макар нейните да бяха най-светлосините, които беше виждал. И, по дяволите, тя притежаваше техния характер.

Момичетата застанаха в редица пред него, а после, неочаквано, направиха реверанс, при което полите им изкусително изшумоляха. Маунтджой ги погледна и буца заседна в гърлото му.

— Красиви сте — каза той тихо, а после добави, по-високо: — Даже много красиви. — Спомни си първия ден, в който ги видя, и отбеляза колко много са се променили — лицата им бяха напудрени, прическите — безупречни, дрехите — съвършени. Момичетата Маунтджой бяха високи, грациозни, прекрасни. Най-после изглеждаха така, както трябва.

— Добра работа. Софи — каза той шепнешком. — Много добра.

Отвори синята кутийка, която лежеше на масичката, и извади легендарната огърлица от перлите, извадени от южните морета — перлите с размерите на мраморни парчета. Огледа изпитателно момичетата си.

— Мисля, че са за теб, мила моя — каза той и сложи огърлицата на тънката шия на Ханичил.

— Истински ли са? — попита тя, като ахна от изненада.

— По дяволите, момиче, разбира се, че са истински — каза той остро, възмутено. — Никога през живота си не съм подарявал на жена фалшиви бижута.

После той извади огърлица от смарагди, инкрустирани в диаманти. Тя блестеше примамливо на светлината и Анжу затаи дъх от копнеж. А лордът погледна първо нея, после — Лаура. Явно беше, че не му е лесно да реши.

— За теб, мила моя — каза той най-после с усмивка и Анжу въздъхна от задоволство, когато смарагдите украсиха нейната шия.

— Ето и за Лаура — каза той и извади последното съкровище от чекмеджето. Огърлица от розови рубини, разположени в центъра на един-единствен огромен медальон, обграден с диаманти. Сложи го на врата й, а тя вдигна ръка и го докосна, като му се усмихна малко нервно.

— Много са красиви — каза тя.

Маунтджой огледа и трите — всичките се бяха зачервили от радостна възбуда и бяха толкова нервни, че не смееха да дишат, за да не развалят нещо. И, неочаквано и за самия него, той беше разчувстван от тяхната красота и невинността им. Изпита чувство, което, с изненада, установи като „любов“. Това бяха последните представители на рода Маунтджой, негова плът и кръв. Бяха момичетата Маунтджой. Той стисна здраво устни и успя да прикрие чувствата си.

— Тези бижута бяха на майка ми — каза като че ли сърдито. — Вашата прабаба. Мисля, че и тя би искала вие да ги получите. Довечера вие ще ги носите така, както ги е носила и тя на вашите години.

Три чифта уплашени очи му се усмихнаха в отговор. Момичетата бяха готови да припаднат от нерви. Стори му се, че забелязва паника в очите им.

— Внимание! — каза той остро и те бързо изправиха гръб, а той закрачи напред-назад, с ръце на гърба, като въртеше палци. — Ето как аз, старият войник, се приготвям за битка — каза им. — Първо малко уиски, после една молитва. А после излизам от окопа и се хвърлям в атака. Може ли да ви предложа да направите същото? Само че във вашия случай ще трябва да заменим уискито с глътка шампанско. И винаги помнете — очите му се впиха в техните, — че сте Маунтджой. — Наля им от приготвеното шампанско и каза: — Първо ще вдигнем гост за леля Софи, без която всичко това нямаше да е възможно.

— За милата леля Софи — казаха те и вдигнаха чашите си, а Лаура изтича и импулсивно я целуна; другите две я последваха.

— А аз предлагам да вдигнем тост за чичо Маунтджой — каза Лаура и му се усмихна. — Защото той е най-милият чичо на света.

И, за голямо негово объркване, те всички се втурнаха към него и го зацелуваха и по двете бузи. Той изпита искрено облекчение, когато на прага застана Джонсън.

— Извинете ме, сър, но мистър Битън чака, за да фотографира младите дами. — И леля Софи ги подкара като агънца към малкия салон.

Лордът се усмихна на Джонсън.

— Тази вечер ще бъде същото като в добрите стари времена, нали, Джонсън? — каза му.

— Наистина, сър. Къщата изглежда точно така, както по времето на баща ви.

— Да, мина много време — каза Маунтджой доволен. — Наистина много време. Но мисля, че вече отново ще се включим в обществения живот, Джонсън. — И той напълни обичайната си чашка малцово уиски, което предпочиташе пред шампанското. От време на време поглеждаше часовника, защото малко нервно и нетърпеливо очакваше пристигането на гостите.

В осем без десет минути той се изправи пред входната врата и огледа тревожно четвъртития вътрешен двор. Икономите с напудрените перуки и ливреите на фамилията Маунтджой се бяха подредили по стъпалата, а Джером Суейн внимателно наблюдаваше цялата сцена, избрал удобна позиция в сянката на вратата.

— По дяволите, надявам се, че няма да закъснеят — измърмори Маунтджой. — В поканата изрично написахме осем часа. — Той влезе обратно вътре точно когато в коридора се появиха леля Софи и момичетата. — А, ето те и тебе — каза той с облекчение. — Надявах се, че няма да закъснееш и ти, както обикновено правят гостите. Щях да се чувствам глупаво, ако ми се беше наложило да ги посрещам сам.

— О, не се тревожи излишно, Уилям — каза сухо леля Софи и нареди момичетата в редица до чичо им, а тя застана от другата му страна. — Помнете — каза им тя, — първо се усмихвате, после стискате ръцете им и повтаряте името им. „Добър вечер, лейди Еди-коя си, толкова се радвам, че дойдохте“. Запомнихте ли?

— Да, лельо Софи — отговориха те в хор.

Очите на Анжу и Лаура се срещнаха и те си намигнаха. Лаура трябваше да направи огромно усилие, за да не се изкиска. Замисли се за обикновения си живот в Суинбърн, за работата си в конюшните на Фокстън Ярд. Сега всичко това й се струваше толкова далечно. Искаше й се баба й да беше тук, но Джини категорично беше отказала поканата. Беше казала, че е много мило от страна на лорд Маунтджой да я покани, но на нейната възраст човек има нужда да си ляга рано, а освен това била сигурна, че Лаура ще се забавлява по-добре, ако не й се налага да се грижи за баба си. Според Лаура това не беше вярно, но баба й беше казала, че това е събитие за младите, че това е нощта на Лаура и че тя ще мисли непрекъснато за нея, но че не би отишла за нищо на света.

Разбира се, мадам Сюзет също беше поканена. За съжаление обаче тя се беше подхлъзнала на мокри листа след обилен дъжд на „Шанз Елизе“ и си беше счупила крака. Това се беше случило предната седмица и тя все още не можеше да пътува. А това беше добре дошло за Анжу, която чувстваше как възбудата тече във вените й, как кръвта й препуска, колко силно бие сърцето й. Тя не искаше майка й непрекъснато да я наблюдава, стигаше й и леля Софи Тази вечер беше началото на нейния нов живот и тя искаше истински да се забавлява. Най-после.

Ханичил приглади полите на красивата си жълта рокля от тафта и се питаше какво ли би казала Ализа, ако можеше да я види сега. Дали щеше да каже, че най-после е достигнала външния вид, който е бил загатнат у нея от дете? Дали щеше да каже, че изглежда точно като баща си и че е придобила онази загадъчна негова черта, за която тя не искаше да говори, но беше казала, че Ханичил я притежава? Мислеше, че баща й би бил горд тази вечер с нея, защото най-после беше станала една от семейството Маунтджой.

Застанал в ъгъла, до вратата, Суейн гледаше с възхищение внучките на Джорджи Маунтджой и мислеше за търсенето, което го беше отвело от Европа до Америка. Помисли си, че ако Джорджи беше тук сега, той щеше да се гордее с тях. Виждаше, че лорд Маунтджой беше горд с трите момичета, макар да беше готов да се обзаложи, че старецът никога не би си го признал. От двора долетя шум от пристигаща кола и той изпъна рамене, сложи ръце на гърба си и зае стойката на бившите военни и на бившите полицаи. Беше се вживял в ролята си на главен отговорник по сигурността в случая. Когато първите добре облечени и обсипани с бижута гости влязоха през входната врата и имената им бяха обявени от Джонсън, той си помисли, че е жалко, дето съпругата му не може да присъства, за да види всичко това. Жалко, че и шпаньолът не е тук. За първи път в живота си той беше сметнал, че е по-добре да остави кучето у дома.

Лорд Маунтджой представяше праплеменничките си на гостите. Те стискаха ръцете им и се усмихваха и, както лордът каза по-късно на леля Софи, правеха всичко с грация, красиво.

— Никой не би могъл да каже, че не са родени с тези маниери — каза той. — Сигурно е в кръвта, нали. Софи, в гените на семейството?

Лаура ентусиазирано разклащаше ръцете на гостите, повтаряше имената им — точно така, както я беше учила леля Софи.

— Добър вечер, лейди Харкрофт, толкова се радвам да ви видя Лорд Харкрофт. — И тя се усмихна. — Добър вечер, мисис Уинтър, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Мистър Уинтър. Радвам се, че сте тук. Добър вечер, мистър Сакстън, толкова се радвам. Мили Боже! — възкликна тя и ококори очи от изненада. — Но това е Били!

Той й се усмихна.

— Как си, Лаура?

— Сакстън! — възкликна тя и ококори още по-широко очи. — Значи ти си богатият собственик на коне за конни надбягвания?

Той пое дланта й в своята.

— Съвсем същият — отговори скромно. — Може ли да те помоля за един танц по-късно?

— Ще ми достави удоволствие. — Тя неохотно пусна ръката му и усмихната гледаше как се отдалечава. — Представете си, да го видя отново! — помисли си тя доволна.

Анжу беше вече отегчена от непрекъснатото стискане на ръцете на гостите. Забеляза, че Лаура срещна някого, когото познава.

— Кой беше този? — попита я тя шепнешком, като машинално се усмихваше на следващия гост.

— О, просто приятел — прошепна Лаура в отговор.

Анжу я погледна малко ревниво, питайки се кой ли е Били Сакстън. Сигурна беше, че е чувала някъде името му, но не можеше да си спомни къде.

— Добър вечер, лейди Девлин, лорд Девлин — каза тя, но очите й бяха приковани в следващата двойка.

Там стоеше един извънредно привлекателен мъж, който предизвика у нея добре познатата възбуда. И тя знаеше кой е той. Изгледа Ханичил с крайчеца на окото си и видя, че тя още не го е забелязала. Протегна ръка и каза:

— Добър вечер, синьорина Матео. Добър вечер, мистър Скот. — Изгледа го с дълбок поглед и задържа ръката му секунда повече от благоприличното. — Наистина много се радвам, че сте успели да дойдете. — Думите й бяха отправени директно към него.

Дори Алекс Скот да беше забелязал интереса й, той не го показа. Имаше очи само за Ханичил, която стоеше последна в редицата. Спомни си уплашеното момиче, което беше готово да заплаче, застанало в началото на стълбището към трапезарията на лайнера, и си помисли, че Ханичил Маунтджой е изминала дълъг път. Видя колко елегантна, грациозна и чаровна е станала тя, как поздравява гостите с искрена и топла усмивка, как твърдо стиска ръцете им, как прави реверанс на принцеса Матилда. Изпита гордост, някакво странно, непознато чувство, което стопли сърцето му, и си помисли, че, без съмнение, тя щеше да е най-красивото момиче тази вечер.

— Добър вечер, синьорина Матео, колко мило, че сте успели да дойдете. — Ханичил се усмихна топло. — Добър вечер… — Очите й срещнаха тези на Алекс и тя се спря по средата на изречението. Затвори очи, после ги отвори — като че ли не вярваше на онова, което виждаше. — О, Алекс! — каза тя нежно, едва чуто, а на него се стори, че гласът й погали сърцето му.

— Как си, Ханичил? — Той пое протегнатата й ръка в своята.

— Наистина много се радвам да те видя — каза тя, изчерви се и си помисли, че не би могла да скрие чувствата, които я вълнуват.

— Аз също се радвам да видя, че изглеждаш толкова… толкова добре — каза той, като ясно усещаше присъствието на двойката зад гърба си, която чакаше да бъде представена.

— Ще те видя ли по-късно? — попита тя с надежда.

— Разбира се.

Тя видя как той хвана за ръката красивата италианка. Изпита ревност към нейната красота, но с усилие поднови поздравите си към гостите. Сърцето й ликуваше — Алекс беше тук и тя щеше да го види по-късно.

Гостите се бяха събрали в големия салон, където отпиваха от шампанското и коктейлите, които бяха сервирани по настояване на леля Софи и въпреки протестите на лорд Маунтджой.

— Ти просто трябва да вървиш напред заедно с времето, Уилям — беше му казала тя важно. — Пила съм такива коктейли в „Савой“ и трябва да ти кажа, че са наистина хубави. Освен това даваме парти за млади хора, а не за старчоци като нас.

Пристигнаха и последните гости и лорд Маунтджой погледна часовника си. Беше осем и двайсет и седем. Погледна Джонсън, който го чакаше в коридора.

— Готови ли сме, Джонсън? — попита го той разтревожен.

— Инструкциите ви са изпълнени, сър. Вечерята ще бъде сервирана точно в осем и половина.

— Добре, добре. Хайде, Софи, организирай сядането на масата и се погрижи момичетата да седят до забавни млади мъже. Не искам да скучаят на собственото си парти.

Леля Софи въздъхна.

— Престани да се тревожиш. Всичко е вече уредено.

Джонсън отиде до вратата на големия салон.

— Дами и господа, вечерята е сервирана — каза той величествено.

Огромната трапезария беше станала уютна и придобила интимност от светлината на свещите. Лаура ахна, като видя великолепната подредба на масата, цветята и икономите, които стояха зад всеки един стол.

— Никога не съм виждала нещо такова — прошепна тя на Ханичил.

— А аз съм — отговори й шепнешком Ханичил. — На кино, седнала на първия ред на киното в Китсвил. — И се засмя.

— О, мили Боже! — възкликна Лаура, като се спря пред мястото си и видя, че Били Сакстън ще седи до нея. — Ти ли си моят съсед?

— Струва ми се, че да — отговори той и двамата се усмихнаха доволни един на друг.

Анжу се понесе елегантно край масата. Знаеше, че мястото й е някъде в началото, но не знаеше кои ще й бъдат съседи по време на вечерята. Леля Софи беше отказала да й каже предварително. Въздъхна дълбоко, като видя, че мъжът от дясната й страна е френският посланик, който беше някъде около седемдесетата си година. Но мъжът от лявата й страна й беше съвсем непознат. Погледна името на картичката — лорд Джеймс Матрингтън. Видя го да върви към нея и да й се усмихва. Беше млад и хубав, а в очите му блестеше възхищение от нейната външност. С облекчение си помисли, че леля Софи все пак не я разочарова.

Ханичил огледа масата с надеждата, че Алекс Скот ще седи до нея по време на вечерята, но със съжаление видя, че мястото му е от другата страна, и то два стола встрани от нея. С разочарование отбеляза, че той е много задълбочен в разговора си на италиански с красивата синьорина Матео и че, така и така, няма дори да я забележи. Погледна картичките, за да види имената на съседите си — мистър Майкъл Девънпорт и сър Чарлс Удмън. Спомни си добрите маниери и им се усмихна, когато те заеха местата си. Бяха млади и привлекателни И много се интересуваха от нея.

— Трябва да ви кажа, мис Маунтджой, че цял Лондон говори само за трите момичета Маунтджой. Вие се превърнахте в ревниво пазената тайна на града, която обаче е известна на всички — каза Майкъл Девънпорт и й се усмихна, а в същото време икономът сервира първото блюдо.

Ханичил се засмя, като си помисли, че някой може да изпитва такова любопитство по отношение на нея.

— Е, ето го отговора на вашата тайна — каза тя. — И, моля ви, наричайте ме Елоиз.

Той се усмихна и каза:

— Но аз чух, че името ви е Ханичил. Всички вече го знаят. Защо да не мога да ви наричам така?

— Баща ми винаги ме наричаше така и… Тогава — защо не? — съгласи се тя.

— Не мисля, че някой е очаквал лорд Маунтджой да ни представи толкова зашеметяващо красиви племеннички — каза сър Чарлс.

Ханичил се изчерви, но отговори според инструкциите на леля Софи, която, наред с другото, ги учеше и как да приемат комплименти.

— Благодаря ви — каза и се усмихна учтиво.

Виждаше Алекс, който говореше с жената от лявата си страна. Мислеше колко красив е той. Алекс вдигна поглед и улови нейния. Усмихна й се окуражително и тя му се усмихна в отговор. Така силно искаше да седи до него!

Съпругата на френския посланик беше клиентка на мадам Сюзет и Анжу вече беше успяла да го очарова И беше силно заинтригувала Джеймс Матрингтън.

— Коя сте вие? — попита я той удивен — Откъде идвате? Лорд Маунтджой ви извади на бял свят така, както фокусникът вади зайчетата от шапката си. Само че не ни предупреди, че сте толкова красиви.

Тя го погледна многозначително изпод полуспуснати клепки.

— Не е ли редно да говорим за времето? Или пък за театър, или опера? Леля Софи ми каза, че по време на вечеря англичаните говорят на една от тези теми.

Той се засмя.

— Туш, мадмоазел. Но на мъжа все пак е разрешено да направи комплимент на дамата.

— Тогава, приемам комплимента ви, мосю — каза тя сериозно, но му се усмихна обещаващо.

Лаура погледна с благодарност леля Софи, която седеше в долния край на масата. Леля Софи знаеше колко много обича тя конете и конните надбягвания, и й беше дала Били Сакстън за съсед по маса.

— Тя, разбира се, не знае, че вече сме се срещали — каза тя и му се усмихна весело. — А вие не се проявихте особено добре, като ме оставихте да говоря колко добра съм с конете и да бъбря непрекъснато за Хадън Фокс, без да ми споменете кой сте.

Той се засмя.

— Не искаш ли Хадън да те види сега? Така величествена и блестяща! И по-красива от неговата известна годеница, обзалагам се.

Тя въздъхна и замислено каза:

— Знаеш ли, не искам. Много се радвам, че той не е тук, защото предпочитам да седя до теб.

Очите им се срещнаха.

— Наистина ли? — каза той впечатлен. — Всъщност виждам, че сте момиче, което говори онова, което мисли.

— Винаги — отговори тя категорично.

— Ще ти кажа една тайна. — Той се наведе към нея. — Изпросих си покана за тази вечер, за да бъда с теб.

Тя го погледна очарована.

— Нима?

— Отбих се да видя старчето, когато то беше в Маунтджой Парк. Скоро след като се срещнахме с теб. Казах, че съм чул за приготовленията за голямото парти и че се надявам да бъда сред поканените. Знаех, че тъй като съм му близък съсед и доста известен човек, добрите маниери ще победят и той няма да може да ми откаже.

— Предполагам, че когато леля Софи е видяла името ти в списъка, си е помислила: „А, ще го сложа до Лаура по време на вечерята. Така ще могат да си говорят за коне цяла нощ.“

Тя се засмя, а той си помисли колко е красива.

— Късметлия съм — каза.

От едната страна на лорд Маунтджой седеше принцеса, а от другата — дукеса, но той не ги удостояваше с вниманието, което им дължеше като домакин. Беше прекалено зает да наблюдава загрижено момичетата си.

— Струва ми се, че се справят добре. Не мислиш ли и ти така, Карълайн? — попита той дукесата.

— Мой мили Уилям, те са очарователни — каза тя и ги погледна. — Всичките са красавици. Как успя да го постигнеш?

— Благодарение на Софи — каза той, като си мислеше за начина, по който изглеждаха, когато ги видя за първи път — Тя постигна това като с вълшебна пръчица.

— Маунтджой, храната е отлична — каза дебелата принцеса. — Трябва да внимаваш някой да не ти открадне главния готвач.

— Ако имаш такова намерение, Матилда, още сега те предупреждавам, че ще се боря с нокти и зъби, за да го задържа. — Той й се усмихна. Забавляваше се добре. Познаваха се от петдесет години и бяха добри приятели. — Какво мислиш за момичетата ми? — попита я той, изпълнен с гордост.

Тя вдигна поглед от чинията си и ги огледа внимателно.

— Онази с кестенявата коса ще се омъжи за Били Сакстън — предсказа тя. — Русокосата ще предизвика скандал, а червенокосата ще ти създаде доста проблеми.

Маунтджой я изгледа втренчено, малко загрижен. Принцесата беше известна с безпогрешните си прогнози. Винаги се оказваше права.