Елизабет Адлър
Наследнички (18)

Глава 18

— Шапкарка? — възкликна недоверчиво лорд Маунтджой. — Искате да кажете, че тази жена прави шапки?

Суейн стоеше пред бюрото на негово благородие в библиотеката на лондонската му къща, където беше отишъл, за да предаде докладите си относно наследниците на Джорджи Маунтджой. Икономът беше поел шлифера му и кафявата му филцова шапка. Той стоеше прав, за да привлече вниманието на негово благородие, и мълчаливо слушаше лорда, който повторно изрази учудването си, че една от неговите роднини майстори шапки, за да си изкарва прехраната.

— Мадам Сюзет е много специална шапкарка, милорд. Тя продава шапките си само на много богатите, на висшето общество. Магазинът й има огромен успех.

Маунтджой го изгледа раздразнено.

— Какъв успех може да има един магазин за шапки? Кажете ми, Суейн, като сте толкова сведущ по тези въпроси.

Суейн се покашля нервно зад дланта си. Мислеше, че лорд Маунтджой ще е доволен от успешно свършената работа.

— Мадам Сюзет е също така контеса, сър. Каза, че вие сигурно ще се радвате да узнаете това.

— Контеса, но френска — каза лордът презрително. — Освен това само по брак. Хайде, разкажете ми за детето. — И той погледна Суейн с нескрито очакване.

— Контесата има дъщеря, сър.

— Момиче? — Той сякаш потъна в зеленото кожено кресло. Никога не му беше хрумвало дори, че потомците на Джорджи могат да бъдат нещо друго, освен момчета.

— Казва се Анжу, сър. Почти на двайсет години е и е получила образованието си далеч от дома. В училище в провинцията. Добро училище, както ще видите от доклада ми. Изглежда, тя е много интелигентна и отлична ученичка. Иска да учи в Сорбоната. Тихо момиче, както ми казаха.

— Интелектуалка — каза мрачно лорд Маунтджой. Ставаше все по-лошо и по-лошо.

Суейн му разказа всичко, което знаеше за историята на Мари и Джорджи, а лордът въздъхна тежко, разочаровано.

— Това ли е всичко, което сте открили? Само тази французойка?

— В Италия беше още по-трудно, сър. Инцидентът бил потулен старателно от семейство Фиоралди. Аристократично семейство, ако нямате нищо против, сър. Родословното им дърво датира отпреди много, много векове. Е, не е древно колкото вашето, разбира се, но и сред тях има доблестни рицари.

— Хм! — беше единственият коментар на лорд Маунтджой, но той, все пак, изглеждаше заинтересуван.

— Слугите са изключително предани на семейството, сър. Отказаха да отговорят на въпросите ми, въпреки че им предложих значителна сума пари.

Лорд Маунтджой изсумтя недоверчиво.

— Слугите винаги вземат подкупи. Особено в Италия.

— Не и тези, сър. Но все пак открихме, че когато срещнала Джорджи Маунтджой, Адриана Фиоралди била сгодена за Паоло Торлони, богаташ, който имал обширно имение във Венето. Бил избран от бащата на Адриана. Тя нямала думата по въпроса.

— Правилно — измърмори одобрително лорд Маунтджой. — Е, хайде, продължавайте, продължавайте. — Той махна нетърпеливо с ръка и заслуша внимателно историята на Адриана и Джорджи, която ги отведе и до Джини Суинбърн. — Йоркшир — отбеляза мрачно лорд Маунтджой. — Наистина затънтен край. Но пък има прекрасни места за лов. — Той въздъхна, защото предвиждаше известни трудности. — Има само едно същество, което е по-упорито от йоркширците, Суейн. И това е йоркширската жена. Е, продължавайте, как се казва той?

— Тя се казва Лаура Лавиния Суинбърн и също е на двайсет години.

За първи път в живота си лорд Маунтджой не намери какво да каже. Гледаше Суейн така, сякаш нищо не разбираше. Изминаха още няколко минути, все така в мълчание. От неудобство Суейн запристъпва от крак на крак. Страхуваше се, че лорд Маунтджой ще го лиши от премията от двайсет процента само защото всичките потомци на Джорджи Маунтджой бяха момичета.

— Какво се е случило с Адриана Фиоралди? — попита най-накрая лорд Маунтджой.

— Омъжила се за Паоло Торлони, сър. В катедралата във Флоренция, няколко месеца след завръщането си. Церемонията била великолепна и на нея присъствали някои от най-видните италиански семейства. Изглежда, съюзът им бил щастлив, въпреки че нямали деца. Били женени повече от трийсет години и умрели само няколко месеца един след друг. Били си предани чак до края.

— Предани, хм — каза лорд Маунтджой. Размишляваше над факта, че онова, което човек не знае, не може да му навреди по никакъв начин. — Какво следва? — попита с надеждата, че го очаква нещо по-хубаво.

— Добри новини, сър. — Суейн си позволи да се усмихне победоносно. — Успях да намеря и потомците на Джорджи Маунтджой в Тексас, в Съединените американски щати.

— Да те вземат дяволите, човече, всички знаем къде се намира Тексас! — извика му, раздразнен, лордът.

— Страхувам се, че това е отново млада жена, сър. — Суейн се позабави малко, предчувствайки удоволствието да каже: — Тя се казва Ханичил.

От шока, ченето на лорд Маунтджой увисна. Той преглътна тежко.

— Ханичил — повтори и поклати глава. — Това сигурно е някаква шега? Никой, и особено един Маунтджой, не може да се казва Ханичил! — Едва тогава разбра, че надеждата му да се сдобие с внук и наследник се е изпарила като дим. — Какво, по дяволите, не е било наред, та са се раждали само момичета? — попита той гневно. — Семейство Маунтджой винаги е раждало синове. Така родът се е запазил през вековете.

— Може би вината е в чужденците, сър — предположи Суейн.

— Мисля, че сте прав — кимна Маунтджой, уверен, че неговото семейство не би могло да бъде обвинено.

Тогава Суейн му разказа за Дейвид и Роузи и за това, че и двамата са умрели по ужасен начин.

— Ханичил все още живее в ранчото с жената, която я е отгледала, Ализа Джеферсън.

— Гувернантката й, искате да кажете?

— В никакъв случай, сър.

Лорд Маунтджой въздъхна. Започна да мисли, че е получил кутията на Пандора за рождения си ден. Вместо да намери наследника, на който се надяваше — някой свестен, беден, послушен младеж, който ще се подаде на възпитанието и влиянието му и ще започне да следва традициите на семейството, той се сдоби с три внучки, всяка една от които му се струваше по-неподходяща от другата. Изгледа детектива така, като че ли вината беше негова. Суейн отново запристъпва от крак на крак. Черните му ботуши изскърцаха и лорд Маунтджой смръщи силно чело.

— Има още нещо, ваше благородие — побърза да каже Суейн. — Ханичил е бедна. Много бедна, сър. Ранчото било опустошено от сушата преди няколко години. Те работят упорито, за да оцелеят. Казаха ми, че Ханичил работела за двама мъже. Тя обича земята. Не мисли за нищо друго.

Маунтджой изглеждаше замислен. Той харесваше младите хора, които работеха упорито.

— Само ако бяха мъже — въздъхна той, — можеше да се надявам на нещо. Но французойка интелектуалка, луда по конете йоркширка и млада тексаска, която обработва земята! Какво бих могъл да направя от тях, Суейн, питам ви?

Суейн зачака търпеливо, докато лорд Маунтджой седеше, загледан в пространството, и мислеше за Джорджи и неговите потомци.

— Това ли е всичко, Суейн? — попита най-накрая лордът.

— Да, сър. Ето писмените ми доклади. Може ли да ви обърна внимание на странното съвпадение, сър? Те всички са родени в една и съща година.

Лорд Маунтджой прегледа набързо страниците, провери датите и откри, че Суейн е прав.

— Забележително! — каза. — Необичайно.

— Все едно че са тризначки, сър — каза Суейн с усмивка.

Лорд Маунтджой успя да потисне треперенето на тялото си.

— Те са Маунтджой — каза той. После, замислено, добави: — Момичетата Маунтджой. — Фразата се отрони от устните му като да беше предназначена за светските хроники на „Таймс“.

Суейн отново запристъпва от крак на крак. Питаше се дали да не напомни на лорд Маунтджой за обещаната премия.

— Вярвам, че свърших задоволително работата си, ваше благородие — каза той най-после, защото му се стори, че лордът никога няма да излезе от състоянието си на замисленост.

— Какво… какво? О, наистина, да. Много добра работа, Суейн. Разбира се, ще получите обещаната премия.

Суейн се усмихна широко. Човек никога не знае с тези аристократи. Не че те биха излъгали човек на труда като него, но понякога наистина забравят какво са казали.

— Още нещо, сър, за което току-що се сетих. Всъщност момичето от Тексас се казва Елоиз Джорджия Маунтджой Хенеси.

— Но вие казахте Ханичил! — възкликна лордът слисан.

— Това е галеното й име, сър. — Суейн се усмихна самодоволно, защото още един път лордът бе загубил дар слово. И не спомена, че през целия й живот, никой не беше назовавал Ханичил с истинското й име.

 

 

Лорд Маунтджой прекара дълго време, след заминаването на Суейн, в четене и препрочитане на докладите. Мислеше си, ядосан, че брат му Джорджи беше пилял семето си с престъпна нехайност. Да вкараш едно момиче в беля, е донякъде разбираемо. Но цели три?! Като се сети за „рядката Роузи, най-добрата стриптийзьорка“, той изохка високо. Бутна стола назад от бюрото и закрачи по червено–зеления килим с ръце зад гърба. Както винаги, когато беше разтревожен, въртеше палците си един около друг.

— Анжу д’Аранвил — каза той на глас. — Лаура Суинбърн. Елоиз Хенеси.

Отново закрачи, като все още мислеше за тях. Загледа се навън към снежинките, които танцуваха волно във въздуха, преди да паднат на земята. Бурята беше връхлетяла внезапно, а ето, че той не беше забелязал и кога е престанала. По улиците нямаше жив човек и снегът затрупваше мълчаливия, като че ли безлюден, град.

— Лаура Маунтджой — каза той колебливо. — Анжу Маунтджой. Елоиз Маунтджой.

Отново закрачи из стаята, като се спря за кратко пред камината, за да провери поканите, които беше получил за вечерта. Имаше само една — за вечеря и парти на Белгрейв скуеър. Гледаше като хипнотизиран гравираните букви. Изведнъж, пред очите му, те като че ли се промениха в покана, писана от самия него… Покана за бал, който той дава в чест на праплеменниците си Лаура, Елоиз и Анжу. Лорд Маунтджой поклати глава. Немислимо беше да въведе в обществото незаконните деца на Джорджи. Е, не деца, но потомци.

— Господи — каза той отново на глас, — дъщерите на французойка шапкарка, на италианка благородничка и на американка стриптийзьорка!

Мисли за това още минута, а после лека усмивка повдигна крайчетата на устните му. Тя прерасна в малко по-голяма, после в още малко по-голяма, и накрая — в силен смях. Смееше се така, както не помнеше да се е смял от трийсет години насам — от все сърце. Ехото на смеха му отекваше в смълчаната белота.

— Е, е — продължи да говори на глас, когато дар словото му се върна, — може би подаръкът, който си направих за рождения ден, ще се окаже по-добър, отколкото си мислех, че може да бъде.

Седна зад бюрото си, преди да се е разколебал, и написа писма на всичките си праплеменнички.

„Моя мила Елоиз, може би си научила, че бях поръчал да направят някои проучвания. Исках да проследя потомците на брат си Джорджи Албърт Артър Маунтджой. Чувствам, че ще е по-добре, при създалите се обстоятелства, да не повдигам въпроса за поведението на брат си, както и на замесените жени. Достатъчно е да кажем, че на моята възраст — аз съм на седемдесет години — съм изпаднал в положение, непознато на нито един Маунтджой досега. Аз съм последният мъжки потомък от линията на семейството, която не е била прекъсвана от времето на норманското завоевание.

И, следователно, аз каня вас, внучката на брат ми и моя праплеменница, да ме посетите в Англия. Искам да дойдете да живеете в Маунтджой Парк, дома на дядо ви през детството му, дома, в който е роден. Искам да бъдете въведена в английското общество. Ще дам бал във ваша чест в къщата си в Лондон.

Сигурен съм, че вие не знаехте, както не знаех и аз съвсем доскоро, че дядо ви има още две внучки — една в Париж и една в Англия. По странно стечение на обстоятелствата, вие всички сте на двайсет години.

Сигурен съм още, че дядо ви, Джорджи Маунтджой, би искал да се възползвате от тази възможност да се срещнете с мен, неговия брат и единствен останал жив представител на рода, и да бъдете представена в двора като всички останали момичета от семейството.

Няма нужда да казвам, че всички разноски по вашето посещение и по вашето представяне в обществото, както и всичките ви нужди — пътувания, дрехи, бижута и т.н. — ще бъдат поети от мен. В замяна, ще очаквам да се оставите в ръцете на възрастната дама, моя роднина по съребрена линия. Софи Маунтджой, която ще ви обучава по въпросите на облеклото, поведението в обществото и добрите маниери.

Едва ли има нужда да добавям, че, тъй като няма нито едни потомък от мъжки пол, който да наследи графската титла, тя ще умре, уви, с мен. Но, разбира се, решението, коя от вас да наследи парите, ще бъде изцяло мое.“

Подписа се с доста заврънкулки „Маунтджой“, после се облегна назад, доволен от жилото, което се усещаше в думите му.

— Тази примамка ще накара момичетата да се втурнат насам по-бързо и от хрътката, която гони лисицата — каза той на глас и потри весело длани една в друга. — Всяка ще се надява, че тя ще получи парите. А коя ли всъщност ще бъде тя? — И той написа подобни писма, адресирани до мадам Сюзет и мисис Джини Суинбърн.

Когато приключи, дръпна шнура на звънчето, който висеше близо до камината, и зачака пристигането на Джонсън.

— Погрижи се за изпращането на тези писма — нареди му. Извади часовника от джоба си. — Имам време и за чаша уиски, преди да започна да се преобличам.

Джонсън предаде писмата на иконома, за да им постави марки и да се погрижи да бъдат занесени до пощата, а после занесе шишето с уискито в библиотеката — любимото място за едно питие на лорда. Лордът бавно отпи първата глътка, остави я известно време в устата си, за да опита по-добре вкуса й, а когато преглътна, каза:

— Няма нищо по-хубаво от глътка първокачествено уиски в студена зимна нощ, Джонсън.

— Наистина няма, сър — съгласи се безстрастно Джонсън.

Часовникът тиктакаше в тишината, снежинките падаха по перваза на прозореца, а дебелите дърва горяха със силен пукот в камината.

— Добре ще бъде да се насладим на покоя и тишината, докато още можем, Джонсън — каза Маунтджой с дяволита усмивка. — Имам чувството, че нещата тук ще се променят.

И той се засмя сърдечно. Нямаше търпение да отиде на партито и да разкаже на всички, че скоро ще им представи трите си отдавна изгубени праплеменнички и ще ги въведе в двора още този сезон. Защото дори за миг не му хрумна, че те могат да откажат.