Елизабет Адлър
Наследнички (13)

Глава 13

Роузи бързо си спомни за петдесет и деветте хиляди долара и за това, че тя все пак беше наследила нещо. Отиде до Сан Антонио и си купи нов, яркочервен додж и много нови дрехи. Копринени рокли, обувки от естествена кожа с високи токчета и поне половин дузина шапки последен вик на модата. После хвана влака за Хюстън и си нае апартамент в „Уоруик“. Направи още няколко покупки. Купи си дълго до земята визонено палто — точно такова, каквото си беше обещала, че ще носи някой ден. Добила непозната досега смелост, тя посети най-модния фризьорски салон и подстрига дългата си руса коса много късо, също по последната мода. Обиколи всички магазини, за да си купи последните модерни цветове червила, сенки, пудра, руж. Купи си и най-голямото шише френски парфюм, което се намираше в магазина.

Замаяна от радост и удоволствие, се върна в хотела и хвърли покупките си на леглото с щастлива въздишка. Поръча бутилка скъп бърбън и лед на момчето, което имаше „връзки“, седна и се замисли къде би могла да облече всичко онова, което си беше купила.

— Няма кой да ми се възхити — изплака тя на глас, сърцераздирателно, застанала пред огледалото. — Сега, когато Дейвид го няма, си нямам никого.

И отново почувства радостната тръпка на тялото, която предвещаваше удоволствието от тяхното любене. Само като си помислеше за Дейвид, и беше готова за любов. Той наистина много й липсваше. Онова, от което имаше нужда, реши тя след още две питиета, беше мъж.

Тази нощ беше облечена в черно, защото, все пак, беше в траур. Роклята й беше мека и плътно прилепнала по тялото, с ниско изрязано V-образно деколте, на което беше забодена диамантената й игла. Преметна няколко редици фалшиви перли около врата си, защото се чувстваше странно гола без дългата си коса. Шапката й беше много елегантна, украсена с черни пера. Беше доста топло, но тя облече новото си визонено палто и се почувства наистина силна, когато портиерът скочи да й отвори вратата и да й извика такси. Отиваше в театъра, където се играеха бурлески.

Ето какво могат да направят парите, помисли си доволна. Ако само Дейвид се беше отнасял с нея така малко по-често, ако по-честичко я беше глезил, може би нямаше да е така отегчена. Ето докъде го доведе стоенето у дома. Под копитата на говедата. Беше решила да не мисли за Дейвид тази вечер. Нито пък за това, че ранчото сега принадлежеше на Ханичил вместо на нея. Тя имаше петдесет и девет хиляди долара — е, може би малко по-малко след днешното обикаляне на магазините, помисли си, и се изкикоти доволно. Тази вечер щеше да забрави всичките си грижи и да прекара наистина приятно.

Разгледа внимателно афишите пред театъра, но единственото лице, което разпозна, беше това на Жожо.

— Трябваше да се досетя — каза си примирено.

Жената от билетното гише я изгледа остро.

— Не ви ли познавам? — попита я озадачена.

— Наистина не мисля така — отговори високомерно Роузи, загърна се по-плътно в палтото си и влезе наперено в театъра.

Седна близо до края на редицата и се огледа във всички посоки. Усмихна се, когато видя, както се и очакваше, че е единствената жена сред публиката. Мъжете й хвърляха коси погледи, поглъщаха я с очи, а тя вирна високо брадичка и започна да чете рекламите, изписани по спуснатата завеса. Рекламираха се лекарства против кашлица, хапчетата на доктор Картър, както и някакви болкоуспокояващи. „Господи, помисли си Роузи отчаяно, нима всички мъже тук са толкова стари и болни?“

Но мъжът, който седеше на задната редица, три стола по-нататък, явно не беше. Изглеждаше висок и добре сложен. Черната му коса беше вчесана назад и откриваше широкото му чело. Беше приятен на вид, ако човек харесва тъмнокосите ирландци. Тя се изкикоти тихичко и реши, че май мисли доста често за него и няма нищо против детелината — националната емблема на Ирландия.

Светлините угаснаха и оркестърът подхвана някаква пронизителна увертюра. Появи се комикът с обичайните си номера. Роузи скоро се потопи в така познатия й блясък на театъра. Струваше й се, че никога не го е напускала. Но сърцето й се сви, като видя колко млади са стриптийзьорките. Толкова млади, каквато беше и тя, когато се събличаше на сцената. Почувства завист и болка.

По време на антракта запали цигара. Изпаднала в лошо настроение, духаше яростно дима и мислеше за бъдещето. Сцената я изкушаваше така силно, както сладоледът изкушава детето, но знаеше, че е прекалено късно. Беше много стара. Все така яростно стъпка цигарата и хвърли поглед през рамо към мъжа, който тъкмо казваше:

— Бихте ли ме извинили? — Беше приятният на вид „ирландец“. — Видях, че сте сама, и… Е, питах се дали не искате да ви почерпя с освежителна напитка.

Той се усмихваше учтиво, докато тя го изучаваше с поглед. Беше добре облечен и в добра форма. Нямаше мустаци. Роузи не можеше да понася мъжете, които си оставяха бради и мустаци.

— Това с нищо няма да ви обвърже — добави той с нова, все така приятна, усмивка. — Обещавам.

Имаше хубави зъби, отбеляза тя, бели и силни. Когато се наведе към нея, тя долови аромата на тоалетна вода. Реши, че е джентълмен, защото, съдейки от опита си, знаеше, че само истинските джентълмени употребяват cologne. Когато го погледна, настроението й се подобри.

— Защо не? — съгласи се тя и се изправи.

Той я хвана за ръката и я поведе към бара, където продаваха само безалкохолни напитки. Попита я какво желае, после поръча две най-обикновени соди. Извади малко шишенце от джоба си и я погледна въпросително.

— Бърбън? — попита.

Тя кимна усмихната, докато той дискретно наливаше в чашите от питието в шишенцето.

— Казвам се Джак Дилейни — каза той и я погледна право в очите.

— Роузи Хенеси — каза тя. После бързо се поправи: — Исках да кажа, Роузи Маунтджой.

Той бавно отпи вече готовото питие.

— Вие сте омъжена?

— Вдовица. Затова съм в черно. Естествено.

— Естествено — съгласи се той извънредно сериозно. — Палтото ви е много хубаво. Не е ли малко топло за него тази вечер?

Роузи се засмя от удоволствие.

— Току-що го купих. Днес всъщност. Толкова много исках да го облека, че пратих по дяволите времето. На кого му пука какви са температурите?

Той се засмя заедно с нея.

— На кого наистина, мисис Маунтджой?

— О, Роузи, моля. А и защо аз да не ви наричам Джак? Струва ми се по-естествено.

— Естествено — каза той и двамата отново се засмяха.

Той седна до нея за втората половина от представлението и Роузи, възхитена, си помисли, че наистина се държи като джентълмен. Не се опита да я хване за ръката, нито да постави дланта си върху коляното й, въобще — нищо. Но усещаше, че гледа непрекъснато нея, а не Жожо, която показваше прелестите си на сцената и изглеждаше все така млада, каквато беше и преди шест години, на пръв поглед поне. Когато човек се вгледаше по-отблизо, виждаше какво голямо количество грим има тя по лицето си. Но, помисли си Роузи с въздишка, тялото й беше все така страхотно. Жожо винаги беше твърдяла, че „задникът и е най-голямото богатство“, и все още беше така. Тя го полюшваше сексапилно, докато вървеше към рампата, където застана гърбом, с разкрачени крака и ръце на хълбоци, и се усмихна през рамо към публиката.

— Господи, тази кучка ми е откраднала номера! — извика възмутено Роузи. — Точно така завършвах аз. Боже, нима в наше време няма нищо свято?!

— Предполагам, че няма — каза Джак. — Не знаех, че познавате Жожо. И че вие сте в бизнеса?

— Не, вече не — каза тя. — Омъжих се за богато момче, ранчер. Вече няма нужда да работя, за да си изкарвам хляба.

— Знаете ли какво — каза той, когато излязоха от театъра, — тази вечер имах среща с Жожо, но предпочитам да остана с вас. Какво ще кажете, ще вечеряме ли заедно?

Роузи се засмя, доволна, че е отнела обожателя на Жожо.

— Така ще й го върна за това, че ми е откраднала номера — каза тя и сложи ръката си в неговата.

— Да отидем в заведението на Виктор. Там ме познават — каза той.

Заведението на Виктор беше интимен малък бар, в който се сервираше контрабанден алкохол. Намираше се на Хюстън стрийт. Роузи беше очарована, когато видя, че за да влязат, клиентите трябва да натиснат звънеца и да бъдат разгледани през решетката на вратата.

— Откъде ви познават тук? — попита тя шепнешком, когато пристъпиха в тъмното фоайе. Той натисна бутона на асансьора и учтиво я хвана за лакътя, докато влизаха в тъмната кабина с огледалните стени.

— Аз съм един от хората, които ги снабдяват с алкохол — отговори той.

Роузи никога не беше ходила в заведение като това. Когато си изкарваше хляба на сцената, посещаваше само евтини места, където се сервираха евтини ястия, и ходеше с евтини момчета. Никога не се беше радвала на тогавашното си положение, всичко беше толкова долнопробно, ястията направо й засядаха на гърлото. Но тук беше различно: приглушена светлина, оркестър, на дансинга танцуваха двойки, а в малките порцеланови чашки за чай сервираха скъп бърбън.

— Това се прави, за да се заблудят инспекторите, но тази вечер не очакваме проверка. Всички инспектори са тук и се наслаждават на алкохола също като нас.

Изпиха по чашка бърбън и решиха да потанцуват. Роузи харесваше начина, по който той се движеше, харесваше й усещането за неговото тяло до нейното, както и допирът на бузата му до нейната. Брадата му беше леко набола, но и това й беше приятно. „Той е мъж, истински мъж“, помисли си щастливо тя.

В таксито, което я връщаше към хотела, тя го попита къде живее. Беше изненадана, когато той отговори:

— Точно там, където отиваме. В „Уоруик“. Винаги наемам апартамент там, когато съм в града.

— Окей, Джак — каза тя, останала без дъх, когато се качиха в асансьора, — твоя апартамент? Или моя?

 

 

Ханичил беше най-щастлива, когато майка й отсъстваше, а това като че ли се случваше много често напоследък.

— В Хюстън — отговаряше Ализа, когато тя я питаше. И добавяше: — Да се развява.

Ханичил не знаеше къде е Хюстън, но й звучеше така, като че ли е много далеч. Тя също така не знаеше какво означава „да се развява“, но си мислеше, че звучи забавно. Понякога Роузи ги изненадваше ненадейно. Караше прекалено бързо червения си додж по все така неравния черен път, натискаше силно клаксона и подплашваше конете, които започваха да тичат в ограденото пасище, а катериците да пищят уплашено и да скачат от дърветата на земята. Тогава Ализа излизаше от кухнята и заставаше на верандата с ръце на хълбоци, със сериозно лице, а Ханичил стоеше тихичко до нея.

— Нека чуем какво е правила този път, момичето ми — казваше Ализа. — Можеш да се обзаложиш, че няма да е нищо хубаво.

Роузи винаги им носеше подаръци и ги наричаше „моите най-сладки на света“. Беше весела и усмихната. Носеше нови и красиви рокли за Ханичил, памучни рокли на цветя за Ализа и ризи и панталони за момчето й.

— Може би тя не е толкова лоша — казваше в такива случаи Ализа, умилостивена от подаръците, които получаваше за сина си. Роклите обаче не бяха никак подходящи за Ханичил, която беше много слаба — също като баща си — и която ставаше все по-висока. Винаги й бяха прекалено къси, а слабите й крака с изпъкнали колене се подаваха грозно изпод воланите. Винаги учтиво благодареше, но гледаше по-бързо да се скрие от критичния поглед на Роузи.

— Е, сигурно е, че няма да станеш красавица, Ханичил — казваше Роузи със смях. — Истина е, нали?

Ханичил попита Ализа какво означава „красавица“ и когато тя й отговори, че това са дами с красиви и правилни черти, безупречна кожа и копринени коси, Ханичил се огледа в огледалото и разбра, че майка й е права. Лицето й беше костеливо, сините й очи изглеждаха хлътнали, на носа й имаше цицина, а косата й беше невчесана.

И така, Ализа окачаше новите рокли в гардероба, а Ханичил си обличаше все гащеризони, на които навиваше ръкавите. Предпочиташе да ходи боса, както правеше Том. Искаше й се да изглежда като него, да бъде също толкова кафява, силна и красива. Искаше да бъде момче, за да не й се налага никога да облича онези глупави рокли с волани, да слага перли на врата си и да маже устните си с червило — като мама.

Ханичил обичаше Ализа. Тя беше огромна, закръглена и носеше утеха. И винаги беше там. Ализа пееше, докато работеше из къщата, готвеше ориз, свинско и пилета, за да ядат, и също така приготвяше най-вкусния сладолед от праскови. Позволяваше й да го бие с бъркачката и Ханичил се стараеше толкова много, та накрая й се струваше, че повече няма да може да вдигне ръката си. Но ръката на Ализа никога не се уморяваше. Тя винаги приласкаваше Ханичил в скута си, когато й беше студено или не се чувстваше добре, или пък просто беше самотна.

Ализа миришеше на чисто бельо и чаршафи, изсушени на слънцето, както и на помада от рози, която употребяваше, за да приглажда черните си къдри. За Ханичил това беше най-успокояващата миризма на света. За нея тя означаваше „майка“, защото Ализа й беше повече майка, отколкото Роузи с нейните френски парфюми и дълги отсъствия от дома. Ханичил обичаше най-много Ализа. А след Ализа обичаше Том. Но никого нямаше да обича така, както беше обичала татко.

Месеците бавно минаваха. Ханичил яздеше всеки ден, почистваше конюшните заедно с работниците, хранеше конете, помагаше при поливането. Понякога Том я вземаше на обиколки със себе си — точно както правеше и татко. Тя помагаше на Ализа при печенето на сладките и на хляба. И никога вече не обу обувки.

Веднъж седмично, без никога да забрави, тя поставяше свежи цветя в буркана под кестена. За татко.

— Крайно време е да тръгнеш на училище, млада госпожичке — каза веднъж Ализа разтревожена.

Ханичил щеше скоро да навърши шест години, но дори не искаше да чува за училище. Искаше да остане там, където беше, да прави онова, което правеше, защото така беше щастлива. Фактът, че рядко виждаше други деца, с изключение на случаите, когато отиваше на пазара в Китсвил с Ализа, не я притесняваше ни най-малко. С Ализа се чувстваше сигурна, а най-щастлива беше, когато й разрешаваха да отиде на търга за говеда. Тогава Ханичил лъскаше седлото и такъмите на Лъки, докато заблестят. Обличаше бяла копринена риза и завързваше червено шалче на врата си, обуваше ботуши със сребърни шпори и нарамваше миниатюрна карабина, имитация на татковата „Стетсън“. Прибираше златистата си коса под шапката и заприличваше досущ на момче или поне така казваше Ализа.

— Мършаво момче, което като че ли умира от глад — добавяше мрачно Ализа, защото, независимо с каква храна я тъпчеше, Ханичил никога не придобиваше онази закръгленост на крайниците, която би задоволила Ализа. — Имаш телосложението на баща си — въздъхваше примирено тя. — И към неговото тегло не успях да добавя нито унция.

Беше средата на май и скоро щеше да се състои нов търг, когато Роузи доведе Джак Дилейни на гости. Бяха купили нови тексаски говеда, бяха ги вкарали в ограденото пасище и Ханичил ги гледаше, застанала до оградата с Том, сгорещена и щастлива след дългия вълнуващ ден, прекаран на седлото. Том беше внимавал тя да не се отклони и да попадне под копитата на говедата, както и да не падне случайно от седлото, но сега беше извънредно горд с нея.

— Ти си истински каубой, Ханичил — каза й той възхитен, защото не познаваше нито едно дете, особено момиче, което да може да язди като нея и което да притежава нейната издръжливост.

Поведоха конете към конюшните. Ханичил говореше развълнувано за облака прах, който се носел след препускащите говеда и който почти я задавил. Слънцето залязваше. Ханичил имаше намерение да постои под помпата за вода близо до конюшните, за да се поохлади, когато чу познатото тръбене на клаксона и видя червения додж да се носи по пътя към тях.

Тя и Том завързаха конете и мълчаливо загледаха как Роузи завъртя рязко колата и я спря пред къщата. Чуха високия й пронизителен смях, с който тя отвори вратата и слезе. Ханичил застина от изненада и тревога, когато от другата страна слезе мъж и започна да се оглежда на всички страни.

— Това е то, Джак — каза високо Роузи. — Ранчото Маунтджой. Домът на моите прадеди. — И тя отново се засмя високо.

— Кой, мислиш, е този? — попита шепнешком Ханичил и се доближи плътно до Том.

Той сви рамене.

— Просто приятел, предполагам.

Но изглеждаше разтревожен. Роузи не беше водила у дома си никого досега.

— Ханичил? Ти ли си това там, на коня? — Роузи заслони очите си с ръка и се вгледа в дъщеря си. — Мили Боже, помислих те за момче! Ела тук да поздравиш приятеля ми. — Тя се засмя, но смехът й беше кратък, гневен. — Деца! — подхвърли тя на Джак. — Точно когато искаш да ги покажеш на някого, изглеждат така, сякаш цял ден са се въргаляли в прахта. — Ханичил бавно подкара Лъки към тях. Беше привела кисело рамене и избягваше погледа на майка си. — Джак, това е моето малко момиченце. — Роузи му се усмихна, но някак страхливо. Никога не знаеш как ще реагират мъжете, когато видят дете, а и Ханичил не правеше нищо, за да се хареса. Беше мръсна, миришеше на говеда и беше грозна като греха. „Само почакай да останем сами, закани се наум Роузи, ще ти дам да се разбереш! И на Ализа ще дам да се разбере за това, че ти е позволила да останеш в това състояние!“

— Здравей, Ханичил. — Джак кимна с глава, без да се усмихва.

— Здравей — смънка тя с извърната настрани глава. Хвърли му бърз поглед с крайчеца на очите си. Мислеше, че той изглежда много странно, облечен в градския си костюм и с вратовръзка, вместо да бъде с дънки като всички други тук. Докато все още го гледаше, той обгърна с ръка кръста на майка й. После ръката му се придвижи нагоре към гръдта й и той пошушна в ухото й нещо, което я накара да се засмее. Ханичил се изчерви силно. Смушка Лъки и се отдалечи.

— Хей — извика Роузи след нея, макар и неохотно, — къде отиваш?

— В конюшните — отговори Ханичил през рамо.

— Добре, но се постарай да дойдеш навреме да вечеряш с мен и мистър Дилейни — Роузи изкачи стъпалата, които водеха към къщата, като търсеше с поглед Ализа. — И се окъпи преди това — добави тя и двамата с мистър Дилейни отново се засмяха, а бузите на Ханичил отново пламнаха от срам и възмущение.

Ализа намрази Джак Дилейни от пръв поглед. Реши, че той е прекалено крещящо облечен и прекалено нахакан, че е мазен и като че ли й се подмазва със свойското „Ализа“, с което се обръщаше към нея, и с начина, по който поставяше длан на рамото й, като че ли бяха приятели. „Ти не си ни никакъв приятел, мистър, мислеше си тя, като го гледаше как поглъща с очи всяка подробност. Като че ли се каниш да купуват ранчото.“ И изведнъж изпита гняв и силна неприязън към него.

Подреди масата за вечеря на верандата, но тази вечер не постави прибори за себе си и Том, както обикновено правеше, когато Роузи отсъстваше. Те щяха да вечерят по-късно, в тяхната виличка, която беше на около миля от главната сграда. Знаеше, че ако този човек прекара нощта в къщата, нямаше къде другаде да спи, освен в леглото на Роузи. А тя нямаше намерение да остане и да слуша скърцането на пружините и техните стонове цяла нощ.

Ханичил провря глава през вратата на кухнята.

— Той отиде ли си, Ализа? — попита тя с надежда.

— Хм, този човек ще остане тук и през нощта — отговори тя и добави под носа си. — Ще спи в леглото на майка ти. — После погледна Ханичил, цялата покрита с прах, така че само очите й се белееха.

— По-добре се изкъпи, малка госпожичке. И то по-бързо. Очакват те за вечеря, а аз ще я поднеса всяка минута.

Ханичил я погледна измъчено.

— Трябва ли? — попита тя умолително.

— Е, момичето ми, предполагам, че този път — да. — Ализа й се усмихна мило. — Няма значение, банята ще приключи бързо. Освен това приготвила съм печено пиле, сос и бисквити. Точно каквото и както обичаш.

— Не съм гладна — каза Ханичил на инат. — Даже мисля, че ми е лошо. — Тя изплези език, за да го огледа Ализа. — Виждаш ли? Пипни челото ми, горещо е.

Ализа въздъхна съчувствено.

— Съжалявам, момичето ми, това просто няма да мине. Ще вечеряш с майка си и с нейния приятел. Нищо не може да се направи. Имаш петнайсет минути.

Ханичил затътри краката си по пода. Денят беше толкова вълнуващ и забавен. Защо майка й трябваше да се появи точно сега? И то с този ужасен градски човек. Не искаше да вечеря с него. Мразеше го.

Като затръшна вратата на стаята си, тя се загледа без настроение в роклята, която Ализа беше огладила и сложила върху леглото. Беше бяла на червени точки. Талията й беше украсена с червена сатенена панделка, яката беше висока, а ръкавите — буфан. Полата беше украсена с волани и дантели. Знаеше, че ще изглежда смешно в нея. Винаги изглеждаше смешна в рокли. И те отново щяха да й се присмеят.

Съблече се и застана под душа, изобретен и инсталиран от Том — малък лукс в стаята й. Приятно беше да усеща хладката вода върху сгорещената си, покрита с прах, кожа. Минутите минаваха и когато разбра, че не би могла да отлага повече момента, тя се подсуши и облече роклята на точки, като завърза грижливо сатенената панделка. Прокара четката през дългата си мокра коса и кисело и вдървено излезе на верандата.

— Ето те най-после! — Роузи я огледа критично. — Господи, и тази рокля е прекалено къса вече! — възкликна тя. — А къде са обувките ти, момичето ми?

— Нямам такива — измънка Ханичил със сведени очи. — Последните ми станаха малки преди няколко седмици.

Роузи нервно погледна Джак и прикри объркването си със смях.

— Ханичил, не говори така. Мистър Дилейни ще си помисли, че съм лоша майка. Представи си — дъщеря, която няма обувки! Ализа би трябвало да ми каже. Щях да ти купя поне два чифта.

— Тя наистина е хубава, Роузи — каза Джак мило и искрено. — Това, което подушвам, печено пиле ли е? Господи, отдавна не съм ял печено пиле! — Той се усмихна предразполагащо на Ханичил. — Обзалагам се, че това е и твоето любимо ястие, Ханичил. Не е ли така?

— Не — излъга тя, — не е.

Роузи я погледна ядосано. Малкото копеле щеше да създава трудности.

— Учудващо е колко лишени от чар могат да бъдат децата, когато поискат — каза тя на Джак, изпълнена с горчивина. — След всичко, което правиш за тях, малко благодарност и смиреност наистина биха били оценени.

Той сви рамене. Това не го интересуваше. Извади шишенцето от джоба си и го остави на масата. Съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си, после напълни две чашки.

— Земята наистина е хубава, Роузи — каза той с поглед, отправен в далечината. — А и говедата, които виждам в ограденото пасище, са първокачествени.

— Те са само част от стадото — обясни нетърпеливо Роузи. — Има още много, но те са навън. Мисля, че са няколко хиляди. Наистина забравих по колко глави от порода имаме.

Джак си взе от пилето и бисквитите. Напълни чинията си със сос и кимна одобрително с глава, когато опита храната. Каза:

— Обзалагам се, че Ханичил знае точно колко глави добитък имате.

Ханичил сведе очи и втренчи поглед в празната си чиния. Роузи постави парче пилешко в нея, две бисквити и ги заля с малко сос. Храната миришеше прекрасно, а Ханичил беше много гладна, но преглътна, за да прогони глада, и стисна инатесто устни. По-скоро би умряла от глад, отколкото да се храни с този мъж.

Роуз отново я погледна.

— Не си губи времето, като се мъчиш да я заговориш, Джак — каза тя ядосано. — Тя просто преиграва.

— Не знаеш какво изпускаш, дете — каза Джак с усмивка и захапа пилешкото бутче.

„О, напротив, знам, помисли си с горчивина Ханичил, но не си заслужава да го споделям с теб.“

— О, Господи, защо просто не изчезнеш и не ни оставиш да се насладим на вечерята? — каза най-после Роузи, извън себе си от яд.

Нямаше нужда да й се повтаря. Ханичил беше станала от стола, преди Роузи да е довършила изречението. Изтича в къщата и се скри зад щорите. Чу как майка й разказа на Джак всичко за ранчото — колко е голямо, колко глави добитък имат и каква е годишната печалба.

— Имам късмет — каза накрая Роузи, като се облегна назад и запали цигара. — Съпругът ми беше добър ранчер. Остави ме вдовица, но богата — добави тя с усмивка. — Макар че е изненадващо колко бързо парите се изплъзват през пръстите ми.

Той каза:

— Но винаги ще имаш ранчото. То ще ти носи добър приход.

Тя кимна и въздъхна дълбоко. После го погледна.

— Предполагам, че е така — съгласи се с него.

Ализа прибра празните чинии и отиде в кухнята, където имаше дълбока вградена мивка, за да ги измие. Ханичил изтича след нея. Взе парче плат и мълчаливо започна да ги подсушава.

— Вечерята ти е тук, в чинията. Недокосната е — каза Ализа през рамо.

— Не я искам.

Ализа усети треперенето на гласа й. Когато Роузи отсъстваше, тя винаги оставаше с нея в къщата, но сега каза:

— Искаш ли да спиш у дома тази вечер? Ще вечеряме там, с Том.

Ханичил прегърна Ализа през кръста и въздъхна щастливо.

— О, Ализа, наистина ли мога да дойда?

— Разбира се, детето ми — каза Ализа на глас и си помисли: „Като че ли мога да те остави тук с тези двамата, които сигурно ще се напият, а после ще вдигнат врява до небесата като две побеснели кучета, няма съмнение.“

Отиде да каже на Роузи, че ще вземе Ханичил със себе си.

— Иди да целунеш майка си за „лека нощ“ — нареди й тя.

Ханичил, решена да изпълни дълга си, направи крачка напред и целуна майка си по бузата.

— Така вече е по-добре, миличка. — Роузи я прегърна здраво и, неочаквано, я обсипа с толкова целувки, че почти я задуши. — Тя е одрала кожата на баща си — каза тя на Джак, като въздъхна прочувствено.

Ханичил не се обърна назад. Изтича надолу по стъпалата, а после нетърпеливо заподскача около Ализа, докато вървяха към нейната виличка. А тя наистина беше малка — само две стаи, много тясна кухня и външна тоалетна. Беше изградена от сиви дъски. Ханичил я обичаше най-много, когато имаше буря. Тогава дъждът ромолеше по ламаринения й покрив, светкавиците проблясваха зад прозореца, а тя се чувстваше уютно и в безопасност, сгушена до Ализа. Нямаше нищо против дори хъркането на Ализа, само и само да бъде до нея.

Тя, Том и Ализа седнаха на верандата и започнаха да се хранят, като през цялото време бъбреха за ранчото и говедата. Никой не спомена Роузи и Джак. Като че ли тях просто ги нямаше, като че ли си бяха отишли, помисли си с облекчение Ханичил.

На следващата сутрин, в седем часа, когато се върна неохотно вкъщи заедно с Ализа, за нейна изненада и огромно удоволствие, те наистина си бяха отишли.

 

 

Тази нощ Джак Дилейни се беше проявил като опитен любовник и беше доставил силна наслада на Роузи. Когато тя най-после заспа, той беше останал буден още дълго време. Мислеше за разни неща. Например за това, че не беше преуспял. Според него успехът му беше съвсем скромен. Имаше добри връзки и доставяше алкохол на заведения в няколко града, но животът беше труден. Трудно беше и да се съревновава непрекъснато с другите доставчици. Засега беше с „подходящи хора“, но в този бизнес „подходящите хора“ се сменяха без предупреждение. Можеш да се окажеш на улицата, без дори да си разбрал кога и как е станало това. Говореше се, че забраната ще бъде отменена скоро. Трябваше да мисли за бъдещето.

Роузи не беше особено умна, беше вече възрастна, но беше много красива и много секси. И беше богата. Ранчото Маунтджой беше голямо, а той можеше да се види в ролята на тексаски ранчер. Със своята способност да се оправя в живота, можеше да направи подобрения тук и да изкарва дори още по-голяма печалба. Първото, което щеше да направи, беше да построи прилична къща. Сегашната изглеждаше така, като че ли щеше да се разпадне при първия повей на вятъра.

— Роузи — каза той и я смушка в ребрата. — Защо да не се оженим?

Роузи веднага се разсъни.

— Наистина ли го искаш?

Беше толкова изненадана, че очите й бяха заприличали на палачинки. В полумрака изглеждаше наистина много красива така, както лежеше, напълно гола.

— Наистина го искам — каза той. — Дълго мислих и реших, че така ще е по-добре и за двама ни.

— О, Джак — каза тя и обви първо ръцете си, а после и краката си около тялото му. — Къде ще отидем за медения си месец?

Той я събуди отново, този път вече на зазоряване.

— Хайде, да се махаме оттук — каза той и игриво я удари по дупето.

Заведе я в най-изискания магазин в Сан Антонио и й каза да си избере рокля. Роузи облече абсолютно всички рокли, които се намираха в магазина, обградена от вниманието на всички продавачки. Най-накрая си избра една малко младежка за нея копринена рокля в прасковен цвят с тясно набрана пола. Всеки набор беше украсен с тясна сатенена панделка. Купи си и сатенени обувки в същия цвят, както и огромна клоширана шапка, украсена с изкуствен прасковен цвят.

После той я заведе в бижутерията и тя пробва няколко диамантени пръстена, преди той да вземе решение. Избра пръстен с един-единствен кръгъл камък, който беше повече от два пъти по-голям от малкия пръстен с рубини и диамант, купен й от Дейвид. Джак й купи също така златна брачна халка. За всичко това плати обаче Роузи.

— Само докато стигнем до Чикаго и банката ми — каза й той.

После седна на мястото на шофьора в нейния червен додж и я закара до градския съвет, където се сдобиха с брачно свидетелство. Същия този следобед бяха бракосъчетани от длъжностното лице и веднага заминаха на меден месец в Чикаго, където той трябваше да се погрижи и за бизнеса си. Чикаго беше един от любимите градове и на Роузи.