Елизабет Адлър
Наследнички (26)

Глава 26

Когато икономите започнаха да прибират празните чинии и от последното блюдо, лорд Маунтджой провери колко е часът и звънна със сребърното звънче, след което се изправи на крака.

— Дами и господа, мои стари приятели и някои не дотам стари познати — каза той усмихнат и огледа седящите около масата, — поканих ви тук тази вечер, за да ви представя моите праплеменнички, които успях да събера, след като проведох дълго разследване, което, трябва да добавя, ми струваше доста пари. — Всички се засмяха. — Търсенето се разпростря дори в няколко държави. Както и да е, ето ги тук и аз ви моля да вдигнем чаши в тяхна чест За Анжу — той вдигна чаша и й се поклони, — за Лаура — той отново се поклони — и за Ханичил, която, знам, никой никога няма да нарече с истинското й и толкова подходящо име — Елоиз. — Всички се засмяха отново и вдигнаха чашите си. — А сега — извика той весело, защото наистина се забавляваше, — нека започнат танците!

Били сграбчи ръката на Лаура и двамата тръгнаха към залата.

— Дай ми картичката си за танците — каза той. Тя с радост му я подаде и той записа името си срещу по-голямата част от танците. — Ще трябва да оставя няколко и за другите гости — каза, изпълнен със съжаление.

От балната зала долитаха звуците на танцова музика, а коридорът бързо се пълнеше с млади хора, дошли специално за танците. Лаура побърза да се присъедини към чичо си, леля Софи и другите две момичета. Отново се подредиха в линия и започнаха приветствията.

— Още двеста и петдесет човека, о, Господи! — нададе стон тя. Но очите на Анжу блестяха. Тя не обичаше нищо повече от партитата, а това обещаваше да е наистина интересно. Ханичил гледаше с копнеж след Алекс, който изчезна в балната зала с дъщерята на италианския посланик. Надяваше се, че ще я помоли поне за един танц.

Суейн патрулираше в четвъртития двор и държеше под око шофьорите, които чакаха господарите си. Доколкото можеше да съди от собствения си опит, на шофьорите не можеше да се има доверие. Те имаха достъп до къщата през кухнята и беше много лесно да се промъкнат и да задигнат някой сребърен сервиз, без никой да ги забележи. Трябваше да наблюдава и допълнителния персонал, нает само за тази нощ. Всеки един от икономите с напудрените перуки би могъл да се окаже негодник, никой не знаеше откъде всъщност са дошли освен, може би, агенцията, която ги беше наела и изпратила И, на последно място, гостите. Хората от висшето общество понякога се поддаваха на изкушението или пък отстъпваха пред липсата на пари. Да, той наистина щеше да има доста работа тази нощ. И нямаше да разочарова лорд Маунтджой.

Когато ръцете на всичките гости бяха стиснати, леля Софи повика момичетата.

— Хайде, погрижете се да запълните картите си за танците — нареди им тя. — Забавлявайте се, мили мои. — Усмихна им се с обич и ги загледа как бързо се отдалечават. — Колко са красиви, Маунтджой — каза тя и въздъхна доволно. — Колко млади и невинни.

Ханичил застана отстрани на пространството, определено за танците, и се огледа за Алекс. Забеляза, че един млад мъж е тръгнал към нея и й се усмихва учтиво. Той си запази валса. Тя успя да избяга на втория нетърпелив младеж и започна да си пробива път през тълпата, за да стигне до Алекс. Спря се, шокирана, когато видя, че Анжу е с него. Той попълваше името си в нейната картичка, а тя му се усмихваше с онази кокетна усмивчица, с която винаги даряваше привлекателните мъже, независимо дали бяха келнери, дизайнери или лордове. Алекс върна картичката на Анжу, усмихна се любезно и се извърна. Срещна погледа й и не го отдели от нейния.

— Ханичил — каза той. И тя беше готова да се закълне, че всички хора изчезнаха в миг и останаха само те двамата, съвсем сами. Гласът му звучеше наистина толкова интимно! Той взе дланта й в ръцете си и я целуна леко по бузата. Отстъпи назад и я загледа, като все още държеше ръката й. Поклати глава, удивен, че тя изглежда толкова красиво.

— Наистина си много красива — каза тихо.

— Кой би могъл да си помисли? — попита тя, като си спомни как изглеждаше на кораба, когато се срещнаха за първи път.

— Още когато те видях, разбрах, че сега си по-различна. Само се погледни! — Усмихна й се топло. — Прав бях.

Тя се изчерви. После си спомни уроците на леля Софи по етикет и каза:

— Благодаря.

— Колко танци можеш да ми обещаеш? — попита я той.

Тя му подаде картичката си.

— Всичките — отговори простичко. Погледът й достигна до дълбините на душата му.

Алекс Скот не беше човек, който често губи дар слово, особено пред жените. Но ето, че сега не можеше да намери думи. Разбра посланието, което се съдържаше в погледа й. Разбра също така, че в този момент все още има избор. Можеше да се остави на любовта и да се влюби дълбоко и невъзвратимо в нея. А можеше и да отстъпи, както правеше винаги. Тя беше прекалено млада, прекалено наивна, непознаваща света, за човек като него. И все пак го изкушаваше, привличаше го повече от всяка друга жена, колкото и чувствени и светски да бяха те. Но досега той не беше подарявал сърцето си.

— Може би два? — предложи той, като си спомни за Джина Матео, която беше придружил на бала.

— Танцът преди късната закуска? — попита тя нетърпеливо, защото знаеше, че така ще може да го задържи за по-дълго време, а това щеше да им даде шанс да останат сами.

Той се поколеба, защото отново помисли за Джина Те обаче бяха стари приятели и беше сигурен, че тя ще го разбере. Бързо написа името си и й върна картичката. Отстъпи назад, за да направи място на следващия, по-млад и също привлекателен мъж.

— Очаквам с нетърпение нашите танци, Ханичил — каза й.

Докато се отдалечаваше, се питаше защо го беше направил. Отговорът беше много прост. Не беше успял да устои. Повтаряше си, че тя е прекалено млада, прекалено наивна, прекалено добра за него, но това не можеше да го накара да спре да я желае. Имаше нещо в начина, по който тя го гледаше — толкова доверчиво — с бездънните си сини очи. Очи като нейните примамваха мъжа, омагьосваха го с невинността си, пленяваха го. Ако той не внимаваше.

Лорд Маунтджой наблюдаваше хората, които танцуваха. Знаеше, че трябва да изпълни дълга си и да танцува с принцесата, но тя го беше нервирала с глупавите си предсказания за бъдещето. Вгледа се по-внимателно в тълпата, като търсеше с поглед момичетата си. И веднага видя Лаура, която се носеше щастливо по паркета в ръцете на Били Сакстън. Както и преди десет минути, разбра той изведнъж. Мили Боже, нима това момиче няма да танцува с никого другиго? Трябва да намери Софи и да размени една-две думи с нея.

Видя и Ханичил, която танцуваше с Майкъл Девънпорт. Тя изглеждаше очарователна. Той кимна с глава, доволен Ханичил улови погледа му и му се усмихна. Дяволите да го вземат, помисли си той, ако тя не изглежда точно като прадядо си Джорджи, когато той се усмихваше така.

Потърси нетърпеливо с очи Анжу и ето, че най-после я видя. Зачуди се с кого, за Бога, танцува тя? Господи, възможно ли е това да е онзи простак Хари Локууд? Не си спомняше да го е канил. Знаеше, че и Софи не го е канила. Ако зависеше от него, човек като Локууд нямаше да се доближи дори на хиляда ярда до неговите момичета. Смръщи вежди и си запробива път към Софи, която седеше зад една от малките масички и говореше с другите възрастни или овдовели дами.

Анжу не отделяше очи от тези на Хари не защото особено много го харесваше, но просто защото беше свикнала да флиртува. Беше минало много време от последния път, когато усещаше мъжки ръце по тялото си, а тези на Хари я галеха особено приятно.

— Не очаквах да те видя тук — каза тя, като се приближи до него малко повече, отколкото беше прилично.

Ръката му погали леко гърба й и я притисна малко по-здраво.

— Обикновено не посещавам баловете на дебютантките — призна си той. — Не е в стила ми. Но тази вечер съпругът на Камила Стантън отказа да я придружи. Той служи в армията и го извикаха неочаквано. Помоли ме да придружа съпругата му. — Усмихна се. — Съмнявам се, че лорд Маунтджой щеше да ме покани лично.

— И защо не? — Тя го погледна въпросително и той се засмя на глас.

— Защото, мила моя Анжу, не съм от мъжете, които татковците и чичовците допускат близо до дъщерите си.

— О? И защо така? — попита тя толкова невинно, че и двамата се засмяха.

— Имам чувството, че отговорът на този въпрос ти е известен — каза той и я притисна до себе си така, че гърдите й да опрат в неговите. — А също така имам чувството — пошепна в ухото й, — че двамата сме си лика-прилика.

Изведнъж тя го отблъсна.

— Може би — отговори студено. — А може би не, Хари.

Музиката спря, тя му обърна гръб и се отдалечи. Той се усмихна, но със съжаление. И все пак имаше чувството, че не всичко между него и Анжу е приключило. Всъщност то дори не беше започнало още. Тръгна през тълпата към Ханичил.

— Мис Маунтджой, мисля, че е време за нашия танц? — каза той и й протегна ръката си.

Тя вдигна очи към него.

— О, моля ви, наричайте ме Ханичил — каза тя и се усмихна учтиво. — Всички ме наричат така.

— Добре тогава, Ханичил — Той я отведе и я обхвана с ръце, но я държеше на прилично разстояние — Забавляваш ли се добре на бала си, Ханичил? — попита я, удивен от нейната срамежливост.

— Прекрасно е. Никога не съм виждала нещо такова. Масата беше подредена толкова красиво! Музиката, гардениите — всичко е прекрасно. — Тя се усмихна лъчезарно. Усмивката й го изненада. Помисли си, че тя наистина е много красива. Но не беше неговият тип — беше много наивна и много откровена. При нея нямаше скрити сексуални намеци, както беше при братовчедка й. Ханичил Маунтджой беше прекалено добра за него. Той не харесваше девствените жени. Но той все пак направи усилия да бъде очарователен, както правеше с всички жени. В края на танца, когато я остави, тя му се усмихваше и мислеше, че той е приятен човек.

Анжу намери Алекс да стои сам и да наблюдава танцуващите. Изражението му беше замислено. Тя си помисли, че той изглежда като човек, който има някакви тъмни тайни. В него имаше нещо наистина мистериозно, заинтригуващо. Тя се приближи до него и го потупа по рамото.

— Мистър Скот?

Той се обърна изненадан. Беше се замислил дълбоко.

— Мис Маунтджой?

— Това не е ли нашият танц? — Тя му подаде картичката си, за да погледне в нея.

— Мисля, че е следващият — каза той, след като погледна.

Тя въздъхна примирено.

— О, тогава ще трябва да почакам — Усмихна му се със своята специална интимна усмивка и каза: — Но тъй като вие не танцувате, а аз, изглежда, съм загубила партньора си, защо да не танцуваме и този танц заедно?

Той се засмя, хвана ръката й и я поведе към дансинга. Ръцете му обхванаха талията й и дъхът й секна, когато тръпките на възбудата се спуснаха надолу по гръбнака й. Помисли си, че той е единственият мъж тук тази вечер, когото желае. Беше по-възрастен от нея, беше богат, беше загадъчен, беше секси. Запита се: какво повече би могло да иска едно момиче?

Лаура каза на Били:

— Не мислиш ли, че трябва да направя усилие и да потанцувам и с някого другиго?

— Разбира се — каза той и я притисна по-здраво към себе си, а тя се засмя.

— Хората ще започнат да говорят — каза тя, но протестът й беше съвсем слаб.

— Ще говорят само за това, как съм те помолил да се омъжиш за мен.

Тя се препъна, но той умело я хвана.

— Какво каза? — попита тя изумена.

— Казах само, че някой ден ще те помоля да се омъжиш за мен.

— О! — възкликна Лаура, но се замисли над думите му. — И, предполагам, че знаеш какъв ще бъде моят отговор?

Той поклати глава и каза:

— Не. Но не можеш да обвиниш един мъж, че се надява.

— Това любов от пръв поглед ли е в такъв случай?

— От втори. Първия път очите ти бяха зачервени, а носът ти течеше. Да си кажем правичката, едва ли изглеждаше възможно най-добре. Но все пак беше достатъчно добре, за да ме заинтригуваш. Оттогава не мога да престана да мисля за теб.

— О, Били! — каза тя. Изведнъж се почувства много слаба и краката й се подкосиха при мисълта, че и тя е влюбена. А това толкова много я радваше.

Лорд Маунтджой седна до леля Софи и махна с ръка на Лаура, която също му махна в отговор. Щастливо при това И му изпрати въздушна целувка.

После лордът се наведе и каза на ухото на леля Софи:

— Принцеса Матилда ми каза, че тя ще се омъжи за Били Сакстън.

Леля Софи изгледа двойката, която се плъзгаше по паркета с лекота и грация. Очите им не се отделяха едни от други.

— Не знам откъде Матилда се сдобива с тази информация, освен ако не е направо от Господа — каза тя остро. — Но този път няма да съм ни най-малко изненадана, ако се окаже права.

Маунтджой сметна, че ще е по-добре да не й казва какво е казала принцеса Матилда за останалите две момичета. Вместо това каза:

— Какво прави този простак Локууд в къщата ми? Ти ли го покани, Софи?

— Не Камила Стантън се е осмелила да го доведе, защото съпругът й я изоставил в последната минута. Не знам защо го е направила, след като те не бяха поканени на вечеря и не биха могли да объркат броя на гостите край масата. Имам чувството, че не е такава добра дама, каквато би трябвало да бъде, но както и да е.

— Така ли? — Лорд Маунтджой си помисли, удивен, колко малко знае за познатите си от женски пол. — Ами онзи човек. Скот?

— Него, разбира се, аз го поканих. Той е един от най-богатите мъже на света и е естествено да се опитам да привлека вниманието му. Той не е много контактен, нали знаеш, и всяка лондонска домакиня си умира да го има на масата си за вечеря. Италианец е и затова е довел и момичето на посланика. Очевидно са стари приятели.

— Той е много възрастен за нея — каза Маунтджой, докато ги гледаше внимателно.

— Той няма да се жени за момичето, Уилям, той просто танцува с нея — каза Софи ядосана. Изправи се на крака, заметна грациозно шлейфа си на една страна и каза: — Следва танцът преди късната закуска. По-добре да говоря с Джонсън и да се уверя, че всичко е наред.

Алекс пусна партньорката си. Джина Матео, и каза:

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? Става въпрос за този танц?

Тя поклати глава.

— Аз също си имам своите планове, скъпи Алекс. Не си въобразяваш, че ти си причината да дойда тук, нали? — Тя се засмя и бързо се отдалечи.

Той се вгледа из залата за Ханичил и зърна част от жълтата й рокля близо до вратата. Музиката беше вече започнала, когато той започна да си пробива път през тълпата към нея. Тя се оглеждаше разтревожено наоколо, после го видя и въздъхна с облекчение.

— Мислех, че си ме забравил — каза тя и се отпусна в ръцете му така, като да му принадлежеше.

— Разбира се, че не съм — каза той учтиво. Но онова, което искаше да й каже, беше, че никога няма да я забрави.

Оркестърът свиреше най-модерната мелодия в момента — „Славей пее на Бъркли скуеър“. Той си мислеше, че тя е лека като перце.

— Мисля, че тази песен е написана за мен — каза той. — Защото живея на „Бъркли скуеър“. Макар че още не съм чувал славеи там.

— Ти живееш там? — попита тя изненадана, защото това беше в квартал Мейфеър и не беше далеч от къщата Маунтджой. Помисли си, че сигурно стотици пъти е минала край къщата му, без да знае, че той живее там.

— Живея още в Рим и Манхатън. И на „Атланта“, когато имам възможност.

— Спомням си — каза тя, защото на лайнера й беше разказал за любовта си към яхтата. — Ще ми липсваш, когато отидеш на яхтата си — каза тя. — Или на онези, другите места.

— Как може да ти липсвам? — каза той, като се засмя, но прекрасно знаеше какво иска да каже тя. — Ние едва се познаваме.

— О, да, познаваме се. — Струваше му се, че думите му я нараниха. — Ти знаеш за мен повече, отколкото всеки друг мъж на света. Макар че не ти разказах всичко.

— О? И защо не?

— Защото ме боли много и не мога да говоря за това — каза тя простичко и потръпна при мисълта за Джак и случилото се. — Някой ден ще ти разкажа — добави. — Някой ден и ти ще ми разкажеш всичко за себе си. Всичките си тайни.

Той кимна.

— Може би — съгласи се, но знаеше, че никога не би могъл да го стори.

— Дами и господа, масата е подредена — каза Джонсън от прага, когато песента свърши.

Анжу ги видя да вървят заедно към трапезарията Ханичил държеше Алекс под ръка и му се усмихваше. Помисли си, с ревност, че не е възможно той наистина да се интересува от мис Тексас. Тогава Майкъл Девънпорт й предложи ръката си и тя въздъхна със съжаление. Последваха Ханичил и Скот.

Едно от нещата, които всички си спомняха по-късно, беше вкусната и изящно подредена късна закуска, както и нескончаемите реки от шампанско, както и великолепните букети цветя и упойващия аромат на гардениите. Беше една от онези особени летни вечери, говореха хората, които ще влязат в историята на града. Щяха дълго да помнят омарите и шампанското, пресните ягоди, покрити щедро с гъста сметана. Щяха да помнят песента „Славеят пее на Бъркли скуеър“, как седяха на широките мраморни стъпала, как се смееха и разговаряха, как се разхождаха по терасите на лунната светлина. А някои от тях щяха да си спомнят, че точно в тази нощ се бяха влюбили.

Алекс Скот знаеше, че този път не е успял да устои на любовта. Мислеше, че е успял да обвие сърцето си в стоманена обвивка. Но когато Ханичил Маунтджой се появи в живота му, защитните прегради паднаха, защото тя не си играеше игрички с него. Тя просто му предлагаше сърцето си и той, макар да знаеше, че не му е позволено да го приеме, не можеше да се противопостави на новото за него чувство, което го завладяваше.

Разходиха се, един до друг, по огряната от луната тераса и тя му разказа още за живота си. Струваше й се, че любопитството му не би могло да бъде задоволено — толкова силно беше то. Каза й, че иска да знае всичко. Тя се засмя и му разказа за истинския си свят, който беше толкова различен от света на Лондон и, беше сигурна, от неговия.

— Чувствам се толкова сигурна тук, в мрака, с теб — каза тя, постави длани на парапета и се загледа в двойките, които се разхождаха под тях, в градината, осветена от китайски фенери. Приличаше на градина от вълшебна приказка.

Музиката отново засвири в балната зала. Той обгърна раменете й с ръка и каза:

— Време е за последния ни танц.

— Това ми звучи толкова страшно, като че ли е краят.

Той импулсивно я целуна по косата и си помисли, че ухае толкова приятно — като току-що окосена трева, свеж и чист аромат.

— Ще се видим ли отново? — попита тя, докато танцуваха последния си танц.

Той въздъхна при този въпрос. Нейната прямост не му даваше възможност да направи обичайните извинения и да се измъкне.

— Надявам се — отговори той, — но се съмнявам, че чичо ти би одобрил това.

— Ще го накарам да одобри — каза тя, внезапно придобила решителност.

Той се засмя и каза:

— Мисля, че младежите се редят на опашка за теб. — Отстъпи назад и мястото му веднага беше заето от красив млад мъж, който изглеждаше точно така, както трябва да изглежда бъдещият й съпруг.

Анжу веднага съзря своята възможност и се възползва от нея.

— Извинете ме — каза тя на мъжа, който търпеливо чакаше, за да танцува с нея. Повдигна високо полите на роклята си и изтича към Алекс.

— Мисля, че това е нашият танц — каза тя задъхано.

— Отново? — попита той, изумен, като я взе в ръцете си.

— Изглежда, никой, освен вас, не иска да танцува с мен — каза тя. Той се засмя. Анжу имаше силно сексуално излъчване, което беше трудно за пренебрегване. — Както и да е, предпочитам да танцувам цяла нощ с вас — каза тя и се притисна в него.

— А не помислихте ли какво ще кажат хората, ако танцуваме цялата нощ заедно? — попита той развеселен.

— Разбира се, че помислих. — Тя се притисна още по-силно в него и сложи главата си на рамото му.

Той отстъпи назад и я отдалечи от себе си. Погледна я извънредно сериозно.

— Анжу, опитайте се да се държите прилично — каза й.

— Но аз това и правя. Повярвайте ми, Алекс, щяхте да почувствате, ако се държах неприлично. — Тя отметна глава и погледна многозначително в очите му. — Не позволявайте тази девическа рокля от сатен да ви заблуди, Алекс, мили — прошепна в ухото му. — Бих направила всичко за вас. — Отново се притисна в него и пошепна: — Всичко.

Алекс въздъхна раздразнено, но после се засмя. Помисли си, че Анжу е родена femme fatale. Беше малка вещица, беше й в природата да създава проблеми и той се надяваше, че лорд Маунтджой ще успее бързо да я омъжи. Танцът свърши и той я придружи, категорично, до леля Софи. После отиде при Джина, сбогува се с домакините и си тръгна, без повече да види Ханичил.

Тя го търсеше тревожно с поглед, но Лаура й каза, че го е видяла да си тръгва.

— Били иска да даде парти в къщата си, Сакстън Моубрей, следващия уикенд — каза й тя затворнически. — Ще го помоля да покани Алекс специално за теб.

На терасата беше сервирана закуска. Беше три след полунощ и огладнелите млади хора буквално погълнаха бърканите яйца с бекон. После танцуваха, докато зората изгря и уморените оркестранти най-после започнаха да прибират инструментите си.

Лорд Маунтджой каза на Софи, след като и последният гост си беше отишъл, а уморените момичета си бяха легнали, че това е най-доброто парти в тази къща от петдесет години насам.

 

 

Когато всички си отидоха, Суейн огледа балната зала и намери изгубена диамантена обеца и перлена гривна. Прибра ги в джоба си при другите скъпи бижута, които беше намерил по-рано. Според него богатите бяха нехайни и разсеяни. Направи списък на намерените вещи, записа и къде ги беше намерил, след което го даде на Джонсън, за да го прибере в сейфа на Маунтджой. На следващия ден бижутата щяха да бъдат върнати на собствениците им.

Нощта беше дълга, помисли си той, но забавна. И запали една от обичайните си цигари. Беше му интересно да види как живее другата половина от човечеството. Изпита гордост от ролята, която беше играл в събитието. Защото, ако не беше успешно проведеното от него разследване, нямаше да има момичета, заради които да се даде този грандиозен бал. А той щеше да изгуби една много доходна работа, както и една интересна вечер.

Нямаше търпение да се върне у дома и да събуе обувките си, защото му се струваше, че ще умре от болки в краката. Ще си обуе ботушите веднага щом се върне и ще изведе шпаньола на разходка. А после ще се настани до масата и ще изпие чаша превъзходен чай. И ще разкаже всичко на съпругата си.