Елизабет Адлър
Наследнички (10)

Глава 10

Когато Елоиз „Ханичил“ Маунтджой Хенеси беше още само дете, можеше да се закълне, че си спомня татковата прегръдка още от деня на раждането си — първата в живота й. Никой не й вярваше, разбира се. Но дори когато порасна, щом затвореше очи, отново изпитваше онова благословено усещане за силните ръце, които я обгръщат, отново чувстваше топлината на татковото тяло и острата миризма на неговия одеколон в ноздрите си. Щяха да минат още много, много години, докато отново изпита същата тази топлина и сигурност, както и пълната, самоотвержена любов.

Ханичил не знаеше много за семейството на баща си. Тя никога не беше виждала дядо си, Джорджи Маунтджой, защото един ден, много преди тя да се роди, той бил хвърлен от коня си в Дентълс Пас и имал нещастието да се приземи върху побесняла гърмяща змия. Бил едва на четирийсет и три, когато намерил смъртта си. Баща й бил дългуресто момче само на седемнайсет, а Ханичил — само слабо блещукаща звездичка в мрака на неизвестното бъдеще. Но историята разказваше, че като млад човек в Англия, дядо Джорджи Маунтджой бил комарджия и женкар. Неговото семейство му дало еднопосочен билет за парахода до Америка и ранчото край Сан Антонио. И му заповядало никога повече да не се връща.

За негова изненада, Джорджи обикнал Тексас. Харесали му непретенциозните обноски, свободният говор и начинът на живот, който близката граница с индианските територии позволявала. Изглеждал добре с голямата шапка на главата си и обичал да язди гарвановочерния си жребец. Обичал да посещава кръчмите, където било позволено да се хвалиш, а жените били евтини, както и много хубави. И леснодостъпни. Но най-много от всичко обичал земята. Вървяло му на карти и когато спечелел няколко хиляди долара от някой богат ранчер, купувал още акри земя — плодородна, където растяла първокачествена трева, богата на подпочвени води. Говедата, които купил, имали добра паша и пращели от здраве. Той забогатявал все повече и купувал още земя.

Станал и баща. Детето било родено от красива млада жена, която се казвала Кони Дивайн (Божествената), танцьорка от салон в Ел Пасо. Не се оженили, но въпреки това се грижел добре за нея. Купил й къща в Сан Антонио. Сина си кръстил Дейвид, защото името му харесвало, а не защото някой от семейството носел това име.

Кони починала, когато Дейвид бил едва шестгодишен, и Джорджи се оказал в сериозно затруднение. Харесвала му независимостта, харесвало му чувството да си свободен и не искал да се обвързва с грижите за детето. Но това, все пак, бил неговият син. Дейвид бил Маунтджой и трябвало да живее с баща си. Дейвид приличал на него — бил висок, жилав, русокос. Косата му била толкова светла, че през лятото ставала почти бяла. Очите му били сини и гледали пронизващо изпод рошавите му руси вежди. Брадичката му била волева, изражението — твърдо. Леко орловият нос на семейство Маунтджой му придавал известна арогантност, а чувствената уста го правела неустоимо сексапилен, естествено, когато пораснал. Дейвид наистина бил достоен син на баща си.

Джорджи Маунтджой бил весел, сърдечен човек. Живеел, както се казва, с хъс. Умрял с проклятие на устата. Проклел змията, която го ухапала точно между очите, докато той лежал на високата скала, от която се виждали обширните му земи.

Когато това се случило, Дейвид бил на седемнайсет, но вече знаел как се управлява ранчо. Знаел всичко за говедата, за тревата, за бобовите растения и болестите по животните. Яздел като човек, роден на седлото. Умеел да се справя и с каубоите, и с работниците. Бил умен, но необразован, защото напуснал училище на четиринайсетгодишна възраст. Бил надарен още с красиво лице, чифт дълги мускулести крака и меко, добро сърце. Жените винаги го харесвали, точно както било и с баща му. И Роузи Хенеси не се оказала по-различна.

Роузмари Хенеси била дъщеря на пътуващ проповедник. Когато била на петнайсет, се уморила от това да бъде непрекъснато на път. И заявила, че няма да измине и миля повече. Вместо баща й да я изостави, тя го изоставила.

Роузи бързо си намерила работа. В магазин за зърнени и хранителни продукти в Сан Антонио. Наела стая в мрачната дървена къща на вдовицата Мартинес, където получавала закуска от пресни царевични tortillas и добра вечеря. Всичко това скоро й омръзнало, но било евтино, а и къщата била чиста. Там срещала множество интересни хора.

Всеки един ранчер и каубой минавал през магазина за зърнени храни поне веднъж месечно. И всички жени от околността, което по това време в Тексас означавало стотици мили, идвали в града с новите си фордове, за да посещават магазина за платове, където сега работела Роузмари. Този магазин се ръководел от мис Дрисдейл, която гледала Роузмари с ястребов поглед и високо вдигната брадичка, която идвала да покаже презрението, което изпитвала към по-нисшите слоеве на обществото — работниците.

Мис Дрисдейл, сивокоса и строга, умеела да накара хората да се съобразяват с мястото си и със сигурност разбирала какво е нейното социално положение — много по-високо, отколкото това на Роузи и дори на клиентките й, но много по-ниско от това на богатите жени.

Роузи работила там повече от две години. После, една прекрасна утрин, се събудила и усетила как кръвта й тече по вените, завладяна от неспокойствието и възбудата на зрялото си младо тяло. Захвърлила фланелената си нощница, стъпила върху люлеещия се стол, макар и да й било трудно да запази равновесие, и се огледала критично, сантиметър по сантиметър, съвсем гола, в малкото стенно огледало. Наложило й се да се изкривява в най-невъзможни пози, за да го направи, но онова, което видяла, било твърде хубаво. „Тази суха мис Дрисдейл ми дойде до гуша“, решила тя и скочила щастливо на земята. Била млада и много красива и нямало защо да си губи времето зад тезгяха, да измерва платове за зимни поли или летни блузи. Светът, целият свят, я очаквал. Там някъде, отвъд границите на Сан Антонио.

„Живота“ си започнала в Ел Пасо, където танцувала пред каубоите, за да си изкарва прехраната. Там срещнала менажера на група, която изпълнявала бурлески и пътувала из южните щати. Групата изнасяла представления в палатки или малки театри. Този менажер отнел девствеността й и в замяна я включил в групата си от момичета. И така тя станала „рядката Роузи, най-сексапилната жена на света“.

Първия път, когато Джорджи Маунтджой я видял, тя била напълно облечена. Вървяла по главната улица на Хюстън и се оглеждала във витрините на магазините. Дори не го забелязала, но той веднага я видял. Дори облечена, тя успявала да изглежда така, като че ли е полугола.

Било късен септември. Градът се потял и лъщял под горещата вълна, която го била заляла. Роузи била облечена в лятна рокля на цветя, която подчертавала всяка извивка на тялото й. Ниско изрязаното деколте разкривало малките капчици пот точно над пълните й гърди, а лекият бриз повдигал полите й и разкривал, макар и за кратко, изкусителните й красиви крака в дългите копринени чорапи.

Дейвид забави крачка, когато се приближи към нея. Роузи беше втренчила поглед във витрината на универсалния магазин, на която бяха изложени скъпи кожени палта. Очите й бяха приковани в палтото от бял хермелин. Толкова отчаяно искаше да го има, че беше готова да направи всичко, за да го получи. Виждаше се загърната в него да влиза в някой скъп ресторант под ръка с красив мъж. Той ще носи бяла вратовръзка и фрак, а нейната рокля ще бъде обсипана със сребърни пайети. Тя ще бъде бляскава като звездите на Бродуей. И ще бъдат в Ню Йорк — град, който много искаше да види и да завладее посредством съвършеното си тяло.

Едва след доста време забеляза мъжа, който се беше спрял до нея. И двамата се отразяваха във витрината и тя видя, че той я наблюдава. По-скоро, че я поглъща с очи.

Роузи му се усмихна — лека заговорническа усмивка, която му подсказваше, че тя знае за какво точно си мисли той. Тя винаги се радваше на мъжкото възхищение. По някакъв странен начин, то я караше да се чувства сигурна. Та нали външният й вид беше единствената й инвестиция за бъдещето. Тя също го хареса. Беше привлекателен, много секси. Толкова секси, че тя чувстваше топлината, която струеше от тялото му. Беше облечен в дънки, дънкова риза и каубойски ботуши. Изглеждаше така, като че ли нямаше и два цента в джоба си. Тя въздъхна. Наистина, той никак не приличаше на мъж, който би могъл да й купи така желаното кожено палто.

Извърна се от витрината и срещна очите му. Сини, дълбоки и пълни с копнеж. Беше млад, не много по-възрастен от нея, и много, много красив. Когато той задържа погледа й, тя почувства онова леко вълнение, което беше отговорът на тялото й. После, с още срамежлива, но много съблазнителна усмивка, тя продължи да върви по улицата, като поклащаше бедрата си — умение, което беше репетирала в толкова много наети стаи и на толкова много прашни сцени. Знаеше, че той продължава да я гледа. Сините му очи като че ли я изгаряха. Обърна се и отново срещна погледа му. Този път се засмя на глас, зави зад ъгъла и тръгна към театъра.

Роузи беше добра стриптийзьорка, както и добра кабаретна актриса. Лесно беше усвоила движенията и умението да прикрива с ветрилото онова, което не искаше да покаже. За нея публиката беше просто едно неясно петно някъде там, в мрака, зад светлината на прожекторите. Знаеше много добре докъде може да отиде, за да спази границите на приличието. Но притежаваше и смелост да отиде, понякога, малко по-нататък. Точно тази добре премерена смелост й беше помогнала да се издигне от дъното и евтините театри до по-големите, да има малка, но своя и чиста хотелска стая и свое ъгълче в помещението, отредено за всички кабаретни актриси.

Искаше всяко нейно нещо да носи отпечатъка на нейната личност, затова тоалетната й масичка беше покрита с колекцията й от плюшени животни, от пудрите и червилата й. Там оставяше и голямото шише с любимия си парфюм, който носеше аромата на топла парижка нощ. До ъгълчето на огледалото имаше няколко кутийки с ярки стъклени мъниста и изкуствени перли. „Костюмите“ й винаги бяха в любимите й цветове — черно, бяло и червено. Носеше ги в малък черен куфар, на който беше изписано името й — Роузи Хенеси, заобиколено от златисти звезди.

Дейвид, който беше типичен английски джентълмен, или поне така му беше втълпено от баща му, реши, че не бива да последва Роузи. И щеше да изпълни решението си, ако не беше онази последна съблазнителна усмивка, с която тя изчезна зад ъгъла. Тогава вече нищо не можеше да го спре. Видя я как влиза през вратата, която водеше към сцената, и почака известно време пред нея с надеждата, че тя може би отново ще излезе. Портиерът го гледаше кисело. Беше свикнал с мъжете, които висяха денонощно пред вратата. Всякакви мъже. Млади и стари, дебели и слаби, богати и бедни. Те всички искаха едно-единствено нещо. Той захапа по-силно цигарата, наклони шапката си на една страна и продължи да гледа мъжа, който не отделяше поглед от вратата. Дейвид, който схващаше бързо, бутна няколко долара в ръката му и научи, че тя е „рядката Роузи, най-сексапилната жена на света“. И още, че следващото шоу е само след два часа.

Розите пристигнаха след половин час. Сто. Оставиха ги, в красиви кошници, в помещението, където актрисите се приготвяха за сцената. И уханието им се разнесе като благословен аромат. Всичките рози бяха бели. Останалите момичета се скупчиха около Роузи, нетърпеливи да узнаят кой е нейният обожател. Съветваха я да се държи здраво за него и да се пази от добре известната Жожо, която нямаше скрупули и беше готова да й отнеме мъжа на всяка жена. Жожо сви рамене, като гледаше безсрамно Роузи.

— Той иска само сладкия ти задник, скъпа — каза й нахално Жожо и размаза червилото по широката си уста.

— Но откъде би могъл да знае, че любимият ми цвят е белият? — запита се Роузи, като не обърна никакво внимание на думите на Жожо. — Чудя се кой ли е!

— Който и да е, ще бъде тук тази вечер. На първия ред — каза й Жожо. — И ще получи всичко на цената на един билет. Може би е милионер, който ще те избави от всичко това — добави тя и се засмя скептично.

По-късно, когато Роузи излезе на сцената в черно прилепнало трико и мрежести чорапи, с половин ярд гола плът между тях, момичетата се струпаха около вратичките, водещи за сцената, шепнеха си и се кискаха, надявайки се да зърнат обожателя на Роузи. Тя не успя да го види, но Дейвид беше там, в средата на третия ред. Не беше очаквал чак толкова красота — Роузи изглеждаше фантастично по бельо. Дейвид хвърли раздразнен поглед на мъжа, който седеше до него и наблюдаваше всяко движение на Роузи през бинокъл. Чувстваше се така, все едно че Роузи вече беше неговото „момиче“. Усети, че трепери от възбуда, докато тя вървеше по сцената и люлееше предизвикателно бедра — точно така, както беше вървяла и по тротоара, когато знаеше, че той я наблюдава.

С едно бавно, съблазнително движение, Роузи съблече черното сатенено трико. Публиката въздъхна, но изръмжа недоволно, когато тя бързо се покри с черното ветрило. Роузи им се усмихна съблазнително. Наслаждаваше се на онова, което правеше. Харесваше й, че те я харесват, че й се възхищават, че я желаят. Особено неизвестният й обожател, който също беше сред публиката. Неговото присъствие предизвикваше в нея радостна тръпка. Като че ли танцуваше само за него. Като че ли се любеше с него. Бавно, свали ветрилото. Галеше се с него, докато плъзгаше ръката си надолу, позволявайки им да видят разкошните й, съвършени гърди, обсипани с мъниста. Изпъна се и се засмя, когато мъжете засвиркаха и започнаха да я аплодират. Чувстваше как погледите им я изгарят, напълно гола, като се изключи парчето шифон между бедрата й. После, със секси усмивка на устни, тя тръгна към светлините на рампата, а гърдите й подскачаха с всяка нейна стъпка.

Роузи имаше един малък смел номер, който винаги оставяше за накрая. Трябваше да внимава, в случай че присъства някой от пазителите на морала, но тази вечер дори не се замисли за това. Направи го за него. За неизвестния си обожател. За мъжа, който й беше изпратил сто бели рози. А той заслужаваше награда, нали? Почти се беше скрила зад кулисите, когато се върна отново на сцената и дари зрителите с известната си походка, с най-широката си усмивка, с най-секси пози. После, със скромно прибрани колене, предвзета като ученичка, тя свали превръзката от черен сатен. А след това се скри зад кулисите толкова бързо, че публиката едва успя да зърне меката и бяла, гола плът между бедрата й. Всички се изправиха на крака и закрещяха името й.

— Направи го отново, бейб, ти си най-великата… Обичаме те, Роузи, направи го заради нас…

Усмихната, тя им обърна гръб, скрита зад черното ветрило, което примамливо размахваше зад гърба си. Спря се и ги дари с онази усмивка през рамо, която сигурно щяха да сънуват и да си спомнят дълго време след това.