Георги Коновски
Калейдоскоп (99)

Глава деветдесет и пета

За рекетьорите и нормалните фондации

Двамата, представили се пред секретарката с обикновените имена Иванов и Петров, бяха облечени въпреки пролетната жега съвсем официално. „Тия нещо не ми харесват“ — обезпокои се директорът. „Я са ревизори, я са рекетьори…“

Убеди се във второто, когато седнал — не седнал, единият измъкна църкащ джиесем и замърмори нещо вътре.

— Добър ден — поздрави другият. — Как е, как е?

Карачернев кимна резервирано:

— Добър ден. Нормално.

Първият приключи с разговора и се наведе напред:

— Хубаво предприятие ръководите. Печелившо.

— Ами-и-и… — измънка изненадан директорът — Държавна работа… На загуба сме… Дотират ни… За заплати парите не стигат…

Онзи с джиесема се усмихна съзаклятнически:

— Печелившо е за вас, казвам. Я как всеки месец слагате в джоба си… — и изрече точната цифра.

Карачернев побеля. Пръстът му, почти натиснал бутона за охраната, се отпусна рахитично. Мале, ревизори! Тия вземат повече! А онзи продължаваше:

— Замисляме ли се за бъдещето? Вашето? На децата? На България? Не ви ли се иска да инвестирате в него, да се застраховате срещу неочаквани беди?

На директора отчасти му олекна. Все пак бяха рекетьори. Ама тия хора не се научиха на нищо ново, на нещо оригинално!

— Ленче, — обърна се той към влязлата секретарка — Я дай по едно кафенце. И по още нещо там.

А после се сети, че е забравил да й каже с колко захар да приготви живителната течност, та отиде да й каже. Достатъчно време, за да извика охраната.

После пиха кафето, бъбриха за туй-онуй и… хората от полицията нахлуха. Закопчаха неканените гости, измъкнаха документите им и Карачернев учудено ги заразглежда. Сетне се хванаха за главата:

— Боже, боже, какво щеше да стане?… Ама вие защо не казвате, че носите писмо от господин министъра? Ами че той е… Леле, мале… И писмо от фондацията имате… Ами аз за госпожата… Ето — вече пиша нареждането, ще преведа необходимото!… Извинявайте, взех ви за обикновени рекетьори!