Георги Коновски
Калейдоскоп (48)

Глава четиридесет и четвърта

За вълците, вълчетата и овчиците

А ние си седим с комшията Митето на още влажната от дъжда пейка в парка, любуваме се на дъгата — красива и ефимерна като предизборни обещания.

Гледаме — от близката детска градина, демократично приватизирана и превърната в охраняем паркинг, потегля с БМВ-то си Косьо Шебека, известен вече като господин Костадин Карамулев, президент на застрахователно дружество „Моя грижа“, дето купи три апартамента в другия вход и ги съедини в един.

— Мите, — викам — тоя защо е вкиснат като вчерашна салата?

А Митето бавно пали пазения досега фас и казва:

— Нали ми е съсед, та чух за дертовете му. Искал да се поиздигне в културата, пък решил направо с цигулка да започне. Но не успял. За това се иска и шия да има, та цигулката да подпираш.

— Туй то — казвам — То вярно, че врат не му е останал…

— Но за това пък — продължава Митето — изпратил синчето си на уроци по английски и френски, по солфеж и пиано, по бални танци и поведение в обществото…

— Леле — викам учуден — Той направо за цар го готви…

— Така е — казва Митето — Но и синчето е жив бащичко. Така го мързи, че ако не са дрехите — ще се разпадне. И взело да плаща на разни свои приятелчета да го отменят при тия трудни уроци, а само отишло да виси в бингото. Нали дипломата му е в кърпа вързана… пардон, в портфейл!

Аз въздъхвам:

— Добре го е измислило! И вълкът сит, и вълчето доволно!

А Митето настървено дърпа от горещия филтър:

— Така е! Да му мислят овчиците!