Георги Коновски
Калейдоскоп (56)

Глава петдесет и втора

За лудницата и ръководството й

Седим пак с Митето комшията в парка, от една цигара пушим, че пари за две отрови нямаме, една тема ни вълнува — обещаните на лятос нови пенсии ще стигнат ли да устискаме още малко — преди да ни вложат за вечни времена в последния депозитариум.

По алеята се задава Таньо от горния етаж. Вижда ни, пък присяда до нас.

— Как си? — питам го учтиво.

— Днес съм по-добре от утре — отговаря той бодро и добавя гордо — Внучката взела изпита за странство, та ще я изпращаме довечера.

— Ох, маса пари ще хвърлите — подмята Митето.

— А зетят — продължава Таньо — ще купува кола днес. „Фиат“ е, вярно, ама с покрив…

— Ох, маса пари ще похарчите — вика Митето.

Таньо млъква за миг, пък сетне казва:

— Като я докара — отиваме на вилата. Ще копаем, ще сеем, нали пролет иде, пък с тези заплати и пенсийки…

— Ох, маса пари ще похарчите — вика Митето.

Таньо чак рипва:

— Стига с тия пари, бе Мите! Станали са ти фикс-идея! Баджанакът нали работи в такова, от специалните, заведение, та вчера ми разправяше как един техен луд избягал, но бързичко се прибрал сам. „Тия навън са откачили!“ — им рекъл…

А после Таньо примирено казва:

— Абе, то цялата държава обърнаха на лудница!

— Ааа, не си прав! — обобщава Митето — В лудницата поне шефовете са нормални!