Георги Коновски
Калейдоскоп (62)

Глава петдесет и осма

За малко време да се поразходим из житието-битието ми

Поунесе ме рибарското спокойствие, заляха ме едни спомени… пенсионирах се баш, когато монетарната мелница смля левовете на стотинки. И оттогава не само не мога да свържа двата края, ами едва ги издържам. Все повече се отдалечават в различни посоки. Отначало бях песимист, но сетне разбрах, че е безнадеждно. Винаги е било така — песимистите предвиждат трудностите, оптимистите ги изживяват. Пък и действителността се размножи — едно ни говорят, друго четем, трето виждаме.

А и животът все повече поевтинява — нали не е стока от първа необходимост и ни го пропиляват безплатно. Толкова трудно стана, че все повече ракия трябва, за да възприемеш света. Но, като бръкна в джоба, се сещам, че нямам желание за пиене. И в магазините нямам желание. Слушам, гледам рекламите и си викам: „Е, и? Какво като ми е нарушен киселинния баланс? С два зъба «Орбит» не мога сдъвка, с две стотинки не мога си купи“

Вярно, и преди беше тежко. Излизам, например, вечер от портала на завода и влизам в магазина. Жената имаше задължение да купува за ядене, аз — за душата. Да речем, ще идват сина, снахата, внучетата на вечеря. Вадя мрежичката от джоба и почвам: „Я, моме, дай кило домати… Не — две дай! Краставички… Момче, резни половинка шунка. И оная подковка дай!“. И половинка гроздова, защото със сина не сме пиячи. А може да се разприказваме — я още една. И ти е тежко — пустата мрежа ръцете ми откъсна. А сега е едно леко, леко — и на ръцете, и на стомаха. Природно съобразен живот!

Оня ден реших, че ние — пенсионерите вегетарианци, имаме нужда от разтоварващ ден. Гледам — дроб. Е, мисля си — като субпродукт ще е по-евтиничко нещо. Като видях цената… „Абе, младеж, викам на продавача — аз не го искам за трансплантация!“ Но като видях как нервно заточи ножа, си тръгнах.

А и децата вече усещат. Внучетата ти думам. Баща им се прибра вечер капнал и сутрин, още несъбудил се, излиза. И да речеш, че е прокопсал… Работата такава тежка, работното време толкова дълго, че работодателят даже не внасял осигуровки — без това бачкаторите надали ще избутат до пенсия.

А внучката гледа, слуша и расте. Минаваме онзи ден край щанд за играчки, а тя ми вика: „Дядо, купи ми кукла“. Какво да й кажа? Спряхме, а тя казва на продавачката: „Куклата защо е затворила очи? Да не я е срам от цената?“. И докато момичето се усети, попита за цената на един гумен крокодил. Като чу очите и станаха на чинийки: „Ама вие жив ли го продавате?“, пък ме затегли към люлките.

Изобщо — прав е Митето — живеем си като в приказка. Колкото по-натам отиваме, толкова по-страшно става.