Георги Коновски
Калейдоскоп (51)

Глава четиридесет и седма

За разтропаните Дани

От другата ни страна седяха две дами. Възпитано назовани. Иначе бих ги определил като „лелки“. Но — бизнес лелки! Едната тъкмо беше взела думата и не даваше признаци да я остави поне за малко:

— Такава съм си, сестро, разтропана. Още в училище за мен казваха, че знам и две, и двеста. Само мама все ме кореше, думаше ми: „Чети, Дано, че за никъде не си!“. Ама мама беше прост човек, текезесарка, не разбираше и от онова, миналото съвремие, та камо ли от днешното.

Аз така се и омъжих, с чалъм. Докато Цанко ме попита на една вечеринка: „Може ли?“ и вече подписваше. И сега даже хората викат, че у нас кокошка пее. Защото една жена трябва от нищо да направи три неща — супа, пола и скандал на мъжа си. Последното е аламинут и се консумира топло. И най-важното — бързо, че да не изпуснеш мъжа. На жената диплома не й трябва, а мъж. Тя да мисли, той да прави. Аз моя Цанко го взех още млада — на осемнадесет бях, в средата на седми клас. Щото даскалите все двойки ми пишеха. Живяхме що живяхме, дойде новия ред, мойто време.

Първо отскочих няколко пъти до Капалъ чарши. Купувам що видя и продавам как падне. Като взеха да се сърдят хората, че боите от ризите остават по гърба, а чорапите падат, без да ги събуват — реших да донеса европейското. Грабнах Цанко да шофира и Петьо, какиното момче, дето учи в немското училище — да превежда, и хайде във Виена. Купих туй-онуй, пък Петьо рече, че искал да види нещо книги и касети. То си е такова — занесено малко, не прилича на леля си. Влезе в един магазин, а ние с Цанко тръгнахме по витрините. Той искаше биричка да пийне в тая жега, ама не му дадох. И у нас има, при това не е с шилинг.

Като гледам, значи, витрините — на едната костюмчета, блузки, панталони, пък цените едни… евтини, та парят! „Влизай, Цанко!“ — ревнах му, че като почнах да избирам, да подреждам… Цели бали натрупах. Продавачката ломоти нещо на австрийски, аз й викам: „Бите ма, стига шпреха, ей сега ще платим. Колко костет ду?“ и й пъхам една хубава блузка под носа. А тя я тегли, ама и аз не и се давам. Посъбра се народ, чувам Петьо дошъл и нещо говори. Цанко взе да ме дърпа назад, а Петьо вика: „Лельо, това не се продава!“. „Що бе, лелин, ето — имам още еврота, дай да го вземем“. А той ми разправя, че това били химическо чистене, пък цифрите показвали колко струват операциите там. Да му се видяло на мярата, и чудесиите…

Ама после наваксахме. Ходихме на едно място край Дунава, накупувахме екстра стока и я разпродадохме у нас. Само Цанко още ми мърмори, щото обувките, дето му ги пробутаха за италиански, за месец цъфнаха. И, като ги поодяла отзад, поне на чехли да станат, сочи ми надписа: „Маде ин Ливан“. Ама като не му върви в живота, аз ли съм виновна, а сестро?