Георги Коновски
Калейдоскоп (47)

Глава четиридесет и трета

За боговете и жените им

Седим вече си с Митето в парка. Тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже почти слушаме изповедта на Съби от седмия етаж, който и тази нощ е прекарал на пейката, наказан с лишаване от жилищни права от жена си. Жената заминала на почивка в Хисаря посред зима. Тогава решил той малко да си поживее. Свършила фиестата, върнала се благоверната, влязла непосрещната в хола… И що да види — единствената мебел в него, ако може така да се нарече, бил вестникът, върху който седял мъжът й.

— Де са мебелите? — викнала тя.

— Продадох ги — признал той — старички ми се видяха.

— А парите де са? — запитала тя с някакво предчувствие.

— В торбичките — рекъл той весело. И ги посочил спокойно — под очите му.

Та ето го сега — увит в одеалото, чакащ Ванката да отвори барчето, та да се поизмие и обръсне със студена вода, а и с нова порция твърдо горива да се зареди. И все пак е оптимист — ръкомаха и ни обяснява как и държавата би оправил, ама няма кой власт да му даде.

— Спри да пиеш, бе човек — викам му — спри да пиеш, работи, както си можеш, пък и министър ще станеш. И те са хора…

А Събето ме поглежда от високо и казва с превъзходство:

— Що да спра, бе братче? Че аз, като пийна, не министър, бог се чувствам!