Лелия Кели
Служител на правосъдието (9)

8

— Какво е това, за Бога? — Мередит бе хванала с два пръста синя папка и я държеше с изпъната встрани ръка, сякаш се страхуваше, че съдържа някой правен вирус.

Лора разпозна творението на Ейвъри Даниълс, което преди час бе оставила на бюрото на шефката си. След като не бе успял да се наложи по време на вчерашното изслушване за липсата на достатъчно основание за задържане, Ейвъри бе измислил ново двайсет.

— Това ли? Творение на една от най-добрите правни школи — отвърна Лора. — Не си ли впечатлена от съдържащите се в него неоспорими правни аргументи?

— Все още не съм успяла да прочета увода, в който само дето не иска промяна на конституцията. Какво се опитва да направи? — Тя се отпусна на стола пред бюрото на Лора и повдигна очилата си.

— Откъде да знам? Нали се запозна с тоя хлапак Ейвъри? Нима искаш да кажеш, че не си заслепена от блясъка и великолепието на изтъкнатите от него твърдения?

— Тук някъде има ли такива? — попита Мередит и нетърпеливо прелисти страниците. — Нямам време да ги открия. Дори и наистина да ги има, ще ми се наложи да се пенсионирам, преди да успея да прочета целия този боклук.

— Разбира се, че има. Ако ми разрешиш да насоча вниманието ти към раздел четири, подточка „б“, ще видиш, че адвокатът на защитата настоява за прекратяване на следствието въз основа на — дръж се да не паднеш — факта, че арестът нарушава Четвъртата поправка на Конституцията.

— Не думай! И как нашите професионални биячи са нарушили правата на добросъвестния гражданин този път?

— Трябва само да прочетеш изчерпателното кратко…

— А, не, няма — това е твоя работа.

— Тогава ми разреши да го обобщя с една дума — расизъм. Твърдението на защитата е, че Роланд Джарвис е бил задържан и разпитван, защото е чернокож, а е карал луксозен автомобил. Не е необходимо да взимаме под внимание специалното издание на полицейския бюлетин, предупреждаващ всички патрули да си отварят очите именно за тази кола, както и за собственика й, който по случайност е чернокож.

Мередит хвърли папката на бюрото на Лора:

— Възможно ли е тоя хлапак наистина да е толкова глупав?

— Не е глупав. Просто му липсва опит и освен това обича да се перчи. Доводите му продължават с твърдението, че в първия полицейски бюлетин номерът на колата бил сбъркан. Следователно, колата, карана от Джарвис, тоест колата на Белю, не е била издирвана от полицията. Следователно единствената причина, поради която ченгетата са спрели точно този лексус, е била, че е карана от чернокож.

— Това ще мине ли пред съдията?

— Не. От една страна, грешката в първоначалния бюлетин много бързо е била поправена, а Ейвъри не може да докаже, че полицаите, които са задържали Джарвис, не са знаели точния номер на колата. От друга страна, ако ми се наложи, мога да докажа, че самото описание на автомобила е било абсолютно достатъчно основание за спирането на колата.

— Откъде знаеш?

— Позвъних в участъка, за да разбера дали и други жълто-кафеникави коли от тази марка са били спрени за проверка. Както и да е. Били са спрени доста коли, съответстващи на описанието. Шофьорите на някои от тях са били бели мъже, а една от колите е била карана от бяла жена. И ето, че твърдението за расова дискриминация от страна на полицаите отива на кино.

— Защо тогава въобще твърди подобно нещо? Само губи времето на съда.

— Едва ли ще се съгласи с теб. Мисля, че е проверил в апелативните съдилища на Вирджиния и е видял, че подобни твърдения понякога вършат работа. Просто му липсва опит да знае къде и кога може да използва този довод… Нека се изразя по друг начин — и ти, и аз понякога използваме недотам издържани аргументи, когато не можем да представим нищо съществено. В случая обаче използването на подобно твърдение е абсолютно неоснователно, първо, защото е съшито с конци, по-бели от хартията, на която го е написал, и второ, защото има много наистина съществени неща, които може да използва.

— Какви например?

— Физическите доказателства. Те са доста… притеснителни. Времето на извършване на престъплението също може да бъде оспорвано. Можем да докажем, че Джарвис е бил в колата единствено в понеделник, а патологът е склонен да мисли, че смъртта е настъпила доста преди това. Така че, къде е била колата в събота и неделя? Къде е бил Джарвис? Ето това не знаем.

— А пък аз чух друго. Чух, че имаме двама свидетели, които твърдят, че той е говорил за колата още в събота следобед, часове преди по думите му да я „намери“.

— Така твърдят те. Чела ли си показанията им?

— Да. Нещо в тях притеснява ли те? — попита Мередит и въпросително повдигна вежда.

— Не. Просто искам да се срещна и да поговоря с тях. Трябва да съм сигурна, че ще издържат, ако Ейвъри ги подложи на кръстосан разпит.

— Честно казано, не виждам никакви признаци защитата да търси пробойни в обвинението. Единствената мисъл на Ейвъри е как по-бързо да бъде назначен във Върховния съд.

— Той не е слабоумен — засмя се Лора. — Това е просто първият му опит да ни впечатли с правната си съобразителност и находчивост.

— Аз определено съм изумена. А това не е съвсем същото като впечатлена. Струва ми се, че вече се е примирил, че ще има процес, и сега подготвя почвата за обжалването на присъдата.

— Мисля, че си права. Междувременно, готов или не, ще му се наложи да изложи молбата си в съда и ще трябва да се изправи срещу мен, за да спечели. Така че не се притеснявай, шефе.

— Не се притеснявам. Кой ще разглежда молбата му?

— Съдия Рут — завъртя очи Лора. — Вече е имал удоволствието да се срещне с Ейвъри. Мога само да се надявам да не го убие.

— Дано. Определено не ми се иска да бъда прокурор по дело за подобно убийство. Кога е изслушването?

— Утре сутринта. — Лора погледна часовника си. — Междувременно имам среща с двамата ни свидетели. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще я пропусна. Трябва да се видя с Маршал. Между другото — допълни и стана от стола, — нали не си забравила за купона довечера?

— Какъв купон? А, този ли? — въздъхна помощничката. Имаше коктейл за набиране на средства за кампанията на Маршал и присъствието на всички негови подчинени бе препоръчително. — Там ще съм.

— Еймъс ще дойде ли?

— Шегуваш ли се? Той мрази подобни неща. Заяви, че трябва да заравни пода в банята, защото вратата запира. Това не търпи отлагане и спешно трябва да бъде направено между шест и девет часа тази вечер. Така че ще бъда сама.

Мередит се засмя:

— Любимият ми съпруг успя да си уреди да бъде извън града, така че и аз ще съм сама. Кой би могъл да си помисли, че крайният резултат от трийсетгодишната борба на феминистките ще бъде, че подобни скучни задължения ще паднат върху нас? Ще се видим там.

Един час по-късно Лора осъзна, че ако не побърза, ще закъснее за срещата с двамата свидетели. Тя събра набързо документите, пъхна ги в куфарчето си, поднови съобщението на телефонния секретар и забърза към централното управление, където Карлтън и Девъру й бяха уредили да се срещне с очевидците.

Карлтън я посрещна и я поведе към стаите за събеседване.

— Настанихме ги в отделни стаи, за да можеш да разговаряш с тях един по един.

— Заедно ли дойдоха?

— Не. Твърдят, че не се познават.

— Значи Джарвис се е похвалил с кражбата на двамата поотделно, така ли? — попита Лора и в тона й се долавяше нотка на съмнение.

— Да. Май не вярваш, че казват истината.

— Нищо подобно. Ще имам някакво мнение едва след като разговарям с тях. Имам обаче един въпрос — в показанията си единият от свидетелите — мисля, че беше Албърт Джаксън — твърди, че се е срещнал с Джарвис в събота в някакъв игрален дом. Предполагам, че съответният игрален дом не е официално регистриран. Нали?

Карлтън се засмя:

— Мястото, за което говори, влиза в графата „частен клуб“ и така заобикаля законите за продажба на алкохол. От време на време намушкват или застрелват някого на паркинга и клубът затваря врати за известно време, но не за дълго. Когато живееш в подобен квартал, все трябва да има някое място, където да отидеш, за да изпуснеш парата.

— Разбирам, но малко се притеснявам от репутацията на свидетелите.

— Е, признавам, че и двамата имат леко престъпен вид, но аз лично не бих се притеснявал за това. Едва ли може да се очаква Джарвис да ги е срещнал в църква, или някое подобно благопристойно място.

— Предполагам, че си прав — поклати глава Лора. — Хайде, да приключваме с това.

Карлтън я въведе в първата стая, където бе настанен слаб, чернокож мъж около петдесетте. Той я посрещна с широка усмивка, сякаш поздравяваше отдавна очаквана гостенка.

— Господин Джаксън? — попита тя.

— Не госпожице, аз съм Джърмин Клей.

— Господин Клей, бихте ли повторили това, което сте разказали на полицията за Роланд Джарвис?

— Ами, както вече им казах, срещнах го в събота по обяд. Бяхме… ами… в клуба на магистрала „Банкхед“. Той влезе и се заговори с няколко свои приятелчета. Аз само слушах.

— Познавахте ли господин Джарвис?

— Не, но някой ми спомена името му.

— Ясно. И какво каза на приятел четата си?

— Хвалеше се с колата си. Заяви, че имал лексус, но никой не му повярва. Искаха да видят колата с очите си.

— Естествено. Той какво им отвърна?

— Каза, че не желае да я докарва на такова място, където се събират всякакви отрепки. Заяви, че си я държи вкъщи, но че скоро всички ще могат да видят как я кара. Момчетата се засмяха и той се вбеси. Отсече, че по-добре да не се шегуват с него, защото ако си изпусне нервите, става страшно. — Клей се замисли и поклати глава. — Повече не го слушах, защото трябваше да се прибирам вкъщи.

— Видяхте ли Джарвис и колата, за която е говорил?

— Не, не съм виждал колата. Той обаче я описа и когато чух, че полицията търси човек, откраднал жълто-кафяв лексус, реших, че трябва да им разкажа за Роланд.

— Знаехте ли, че е обявена награда за всеки, който може да даде информация за колата и шофьора й?

Клей погледна Карлтън, който стоеше безучастно.

— Да, знаех, но така или иначе щях да дойда.

— Изключително благородна постъпка. Благодаря ви, господин Клей. Детективите уведомиха ли ви, че ще трябва да дадете показания пред съдебните заседатели?

— Казаха, че ще трябва да се явя в съда и че не трябва да напускам града, без да уведомя полицията.

— Точно така. До скоро, господин Клей.

Те излязоха от стаята и Карлтън нареди на един униформен полицай да изпрати Клей.

— Какво мислиш?

— Изглежда ми искрен, а и историята му звучи логично. Притеснява ме обаче фактът, че никой от тях не е видял колата. — По коридора се зададе Алекс Девъру. — Здравей, Алекс. Тъкмо споделях с Карлтън, че показанията на очевидците ни биха били доста по-убедителни, ако те наистина бяха видели нещо с очите си.

— Ама ти си говорила само с Клей. Джаксън знае повече подробности за открадването на колата.

— Хайде да го видим тогава.

Девъру я въведе в друга стая, където седеше един доста по-непривлекателен тип. Албърт Джаксън бе по-млад от Джърмин Клей, с облекло на хулиган и лице на бъдещ изнасилвач. При влизането на полицаите той дори не помръдна.

— Здравейте, господин Джаксън — заговори младата жена. — Аз съм Лора Частейн от областната прокуратура. Бих искала да ми разкажете как и кога сте се срещнали с Роланд Джарвис.

Джаксън леко повдигна рамене:

— Беше събота следобед, някъде около три часа. Не си спомням датата.

— Къде се срещнахте?

— В магазина.

— В магазина ли?

— Да, магазина за алкохол. Ние се мотаехме на паркинга. Просто се разхождахме, нали разбирате?

— Мисля, че да. Джарвис с вас ли беше?

— Отначало не беше. Дойде по-късно. Но не знаех кой е, разбирате ли? Не го бях виждал преди.

— Разбирам. Как дойде, с кола ли?

Джаксън поклати глава:

— Дойде пеш, но заяви, че има кола.

— Кога го каза?

Мъжът отново апатично повдигна рамене:

— Не знам, ама някой подметна: „Абе, Роланд, къде ти е колата?“ и аз разбрах, че приятелчето си има кола. „Не искам да се разхождам навсякъде с колата си — вика той — ’щото много хора ще искат да ги возя.“ Вика, че не искал всички да сядат в колата му, защото била лексус и разни такива. Викам му: „Абе, човече, ти ни будалкаш. Нямаш никакъв лексус.“ Той вика: „Имам, ама нямам намерение да го показвам на нещастник като теб.“ Прави се на голяма клечка, нали ме разбирате? И аз му викам: „Откъде ще намериш такава кола, бе?“, а той вика: „Не ти влиза в работата.“ И аз викам на моите апапи…

— На вашите какво?

— Апапи, нали ме разбирате, приятелчетата ми, момчетата, които бяха с мен. Та аз им викам: „Тоя скапаняк няма никаква кола, да не говорим за лексус.“ Той се ядоса и заяви, че ще ми съдере задника, както го е съдрал на този, от когото е откраднал колата. „Никого не си обирал и нямаш никаква кола“, викам му. И оня пощуря. Грабна си половинката…

— Извинете, това пистолет ли е?

— Не, половинката си — бутилката си.

— А-ха, половинлитрова бутилка, разбирам. Продължавайте.

— Счупи я, замахна и каза, че ще ми среже гърлото. Няколко от момчетата ми трябваше да го хванат и да го успокоят, нали разбирате?

— Мисля, че да. Какво стана после?

Джаксън отново сви рамене:

— Нищо. Изсмях му се и той си тръгна. Не си спомням да съм го виждал след това. После чух, че някакъв тип бил убит, а лексусът му — откраднат. Обадих се на ченгетата и им казах, че знам един, дето казва, че е откраднал лексус. Те дойдоха, заведоха ме в участъка и ми показаха разни снимки. Познах една от снимките и им викам: „Това е този, дето каза, че е отмъкнал лексуса.“ Толкоз. Това е всичко, което знам.

— Много ви благодарим за помощта, господин Джаксън. Ще ви уведомим кога трябва да се явите в съда.

Когато излязоха от стаята, Лора се обърна към детективите и отбеляза:

— Изключително привлекателен свидетел.

— Ще го поспретнем — увери я Девъру. — Важното е, че той не само потвърждава, че Джарвис се е хвалил с колата, но и че е проявил склонност към насилие.

— Размахването на счупена бутилка пред някакъв заяждащ се бандит на паркинга е доста далече от пребиването до смърт с голи ръце на невинен мъж — отбеляза тя.

— Какво ти става, госпожице? — ядоса се Девъру. — Май мислиш, че и двамата лъжат, така ли?

— Просто ми се иска да не бяха обявявали тази тъпа парична награда. Нито един от двамата не ми изглежда особено благонадежден, а защитата ще може да повдигне въпроса за парите.

— Нищо не можем да направим за това. Важното е, че показанията на двама свидетели, които нито познават Джарвис, нито се познават помежду си, съвпадат.

— Или поне ние не знаем да са се познавали — промърмори Лора по-скоро на себе си, отколкото на полицаите. Може би щеше да бъде по-добре ако си бе замълчала, защото Девъру прие забележката й като лична обида.

— Би ли ми казала какво точно си мислиш? Мислиш ли, че ние, че аз съм инсценирал всичко това?

— Нищо подобно. Просто си мисля, че тези типове приличат на мошеници, а освен това се притеснявам и за физическите доказателства.

— Това с отпечатъците ли? Правиш от мухата слон. Той или е почистил колата, или е накарал някой друг да го направи. Всъщност ти на чия страна ли? По-добре побързай да влезеш в час, госпожичке. Направихме всичко, за да ти улесним работата, и ако се издъниш, въобще няма да ми се иска да съм на мястото ти. Всички — кметът, началникът на полицията, дори и шефът ти — искат въпросът да се уреди веднъж завинаги. Може би е трябвало да възложат случая на друг помощник-областен прокурор.

— Така ли мислиш? Всеки на мое място би задал същите въпроси. Няма за какво да се засягаш — ако мислиш, че моите въпроси са гадни, просто изчакай защитата да пипне твоя скъпоценен свидетел. Извинявай, Алекс, но това е стилът ми на работа. Питай Карлтън. Той ме познава.

— Така е — подкрепи я Карлтън. — Това й е работата. Само изчакай да я видиш в съдебната зала. Ще представи и двамата като примерни скаути.

Алекс като че ли се поуспокои. На Лора й се искаше да може да сподели увереността на Карлтън в собствените си сили.