Лелия Кели
Служител на правосъдието (34)

33

В малката болница на шосе № 76 за пръв път бе толкова оживено. Лечението на трима пациенти с огнестрелни рани — двама, от които в тежко състояние — и една изпаднала в истерия манекенка на бельо, бе истинско предизвикателство за ограничения болничен персонал. Помощник-шерифът Анди Партейн, който бе най-тежко пострадал, бе прегледан пръв, но скоро бе решено, че ще е най-добре да бъде транспортиран с хеликоптер до Атланта. Силно упоеният и под стража Дарил Майкълс имаше опасност да изгуби зрението на дясното си око, но тъй като състоянието му изглеждаше стабилно, бе решено да прекара нощта в болницата и на сутринта да бъде транспортиран с линейка в Атланта.

Еймъс Ковалски също бе прегледан, но според лекарите не бе необходимо да остава в болницата. В лявата му ръка бяха попаднали доста сачми, а няколко бяха засегнали и гърдите му. Докато ги вадеха, Еймъс ругаеше лекарите. Лора, която от мястото си от другата страна на завесите, чуваше какво става, потрепваше при всяка ругатня. Шерифът отчаяно се опитваше да говори с нея, за да разбере точно какво се е случило, но на Лора й бяха дали някакво успокоително, от което можеше единствено да гледа с блуждаещ поглед и мило да се усмихва.

— Това е най-тъпото нещо, което съм виждал — говореше възмутено шерифът. — Вече започвам да свиквам с престрелките между конкурентни банди, но трябва да призная, че за пръв път един адвокат превръща окръга ми в арена за саморазправа. Какво, по дяволите, си въобразявате, госпожице Частейн? Онзи човек бе опасен и въоръжен. Можеше да убие и вас, и всички останали в къщата.

— Той се опита да застреля Еймъс — обясни Лора.

— Тя знаеше какво прави, Джим — намеси се Емили. — Изненада го. Майкълс пристигна малко преди заместника ти. Анди постъпи правилно — предложи себе си за заложник, но отказа да предаде оръжието си и Майкълс го простреля. Ковалски предаде пистолета си и се опита да говори с Майкълс, но и от това нямаше полза. Най-вероятно щяхме да седим вътре и да чакаме пристигането на помощния отряд. Сигурно още щяхме да сме там, ако Лора не се бе намесила. Тя наистина обърка доста неща, но имаше сериозно предимство пред Майкълс. Той предположи, че тя не е добър стрелец, а и не знаеше, че оръжието й е заредено със сачми. Може би си е мислел, че няма да го уцели, както най-вероятно би станало, ако беше с обикновени патрони. Но тя беше на не повече от три метра от него, а от такова разстояние, сачмите се разпръскват на доста голямо разстояние. Тя просто трябваше да стреля в неговата посока. И Лора се справи. Повали го с първия си изстрел. За съжаление и на Ковалски не му се размина. Получи няколко сачми в ръката и гърдите си. Но ти се целеше прекалено високо, скъпа. Трябва да се целиш в гърдите, не в главата.

— В гърдите се целих, точно както сте ме учили с Еймъс. Просто не улучих.

— Няма значение. Много се гордея с теб.

Лора се замисли. Някъде отвъд обгръщащия я розов облак се спотайваше чувството, че е сбъркала нещо. Опита се да се съсредоточи.

— Не биваше да те замесвам, Ем — промълви накрая. — Трябваше да оставя Мишел в Атланта.

Приятелката й поклати глава.

— Щеше да я намери. Този тип наистина беше опасен, мила. Еймъс ми каза, че е разбил колата и къщата ти.

— Май да — отвърна Лора. — Чудя се защо ли го е направил.

— Мислел, е, че ще успее да те уплаши.

— А Крег мислеше, че Еймъс е направил всичко — промърмори Лора. — Еймъс да ми открадне разпределителя! Казах на Крег, че това са пълни глупости. Би ли отишла да видиш дали е добре, Ем. Много ли ми е сърдит?

— Не би трябвало. Ти му отърва задника.

Лора кимна:

— Един тип се опита да го удари със стик за голф.

— Нямам представа за какво говориш. Веднага щом измъкнат всички сачми от Еймъс, ще ви заведа вкъщи и ще ви сложа да си легнете. Няма да е зле да поспим поне три дни. А вие можете да се погрижите за тази — обърна се тя към шерифа и посочи Мишел. — Вегетарианка е. Доста мога да понеса, но за всичко си има граници.

— Предполагам, че от полицейското управление на Атланта ще я приберат, Емили.

В другия край на стаята настъпи раздвижване. Те се наведоха напред, за да видят какво става. Друг полицай водеше измачкания и сърдит Алекс Девъру.

— Намерих го в багажника на колата му — съобщи полицаят.

— Алекс! — поздрави го лъчезарно Лора, сякаш бе поредният гост на някоя забава. — Пострадал ли си?

— Само достойнството ми — отвърна той. — Какво стана, по дяволите?

— И аз бих могъл да ви попитам същото — заяви шерифът.

— Майкълс бе поставил на колата си сигнална лампа и ме спря. Трябваше да се сетя. Халоса ме по главата и ме напъха в багажника. Къде е този кучи…

— Ей там — посочи шерифът, — но за известно време няма да е в състояние да приема посещения. Тази госпожица го простреля в лицето.

— Лора ли? — изуми се Алекс.

Тя кимна.

— Прострелях и Еймъс — проплака.

— Без да иска — уточни Емили и обясни за сачмите.

— Добре си се справила — похвали я Девъру.

— По-добре помолете някой да погледне цицината на главата ви — посъветва го помощник-шерифът.

Еймъс излезе иззад завесите с превързана ръка. Щом видя кръвта по ризата му, Лора отново избухна в плач.

— Мили Боже — промърмори Еймъс, — кой я е подредил така. Тя си беше добре, само дето беше малко разстроена.

— Като се наспи, ще се оправи — успокои го Емили. — Хайде. Колата ми е отвън.

— Имаш ли бира — попита Еймъс.

— Можеш да си абсолютно сигурен.

— Тогава защо още сме тук?

Емили изправи Лора на крака и я изведе навън, като внимателно я насочваше към колата си. Еймъс отвори задната врата и двамата успяха да сложат Лора да седне. Той седна до нея и я прегърна със здравата си ръка. Лора се облегна на рамото му и заспа още преди колата да излезе от паркинга.