Лелия Кели
Служител на правосъдието (22)

21

Лора отвори обкованата с алуминий врата и я задържа, за да влезе и Даяна. След известно колебание сестрата на Лорънс прекрачи прага.

— Виж фоайето — заговори Лора в съответствие с инструкциите на Кени. — Я гледай ти, точно пред нас има още една врата. — Вътрешната врата е заключена. Предполагам, че ще трябва да използваме звънците.

— Добре — отговори Даяна. — Апартамент 2-В. Ето го.

— На звънеца има ли някакво име? — попита Лора, въпреки че отлично виждаше, че има.

— Да. Карл В… нещо си.

— Прилича на Васович — отбеляза адвокатката. — Да позвъним ли?

— Предполагам. — Даяна колебливо протегна ръка и натисна звънеца. Не последва отговор.

— Ами ако не си е вкъщи? — притесни се тя.

— Защо му е да си уговаря среща, ако няма да си е вкъщи?

— Не знам. Може да ни наблюдава. — Даяна погледна към външната врата, сякаш очакваше да види надзъртащия Васович. Когато от домофона се разнесе прещракване, тя подскочи от уплаха.

— Кой е? — чу се мъжки глас.

— Аз… аз съм Даяна Арнолд — събра смелост да каже тя. — Вие ми се обадихте.

— Отварям ви. Асансьорът е вляво. Качете се на втория етаж. — Лора дръпна вратата към себе си. Този път Даяна не се поколеба да я последва.

Лора понечи да затвори вратата, но спътничката й я улови и попита:

— А Кени как ще влезе?

От радиото в чантичката на Лора се разнесе безплътният глас на Кени:

— Не се притеснявайте. Това е фасулска работа.

— Мислех, че няма да говориш — заяви укорително Лора.

— Няма вече. Продължавайте — отвърна той и Лора чу как превключи на приемане.

Тя се огледа:

— Доста голямо антре — широко е около четири метра. Вдясно има две врати, а вляво — една. А онова, в дъното, сигурно е асансьорът.

— Да — съгласи се Даяна. — Наляво. Асансьорът.

Асансьорът явно беше товарен, и то доста стар модел.

Имаше само едно копче. Даяна го натисна. Масивните врати шумно се разтвориха и разкриха широката, обкована със стоманени листове вътрешност на асансьора. По стените бяха залепени няколко разноцветни брошури, повечето рекламиращи музикални групи със странни имена, а на пода се търкаляше хартиена чашка от кафе. Лора погледна Даяна и й кимна. Влязоха и Лора намери бутона с надпис „Нагоре“. Вратите бавно се затвориха и асансьорът с клатушкане се понесе нагоре.

— Качваме се на втория етаж — отбеляза адвокатката, което едва ли бе нужно, тъй като сградата явно имаше само два етажа. Асансьорът продължи своето бавно и шумно пътуване и накрая рязко спря. Вратите се разтвориха и разкриха фоайе, същото като това на първия етаж. Двете жени слязоха и Лора погледна номерата на вратите:

— Две-А… Б… В е в лявата част на сградата, напред. Да тръгваме.

Докато приближаваха сивата врата, тя усети, че стомахът й се свива от напрежение. Подскочи почти колкото Даяна преди малко, когато, преди някоя от тях да събере смелостта да почука, вратата изведнъж се отвори.

Карл Васович беше изключително висок, слаб и блед млад мъж и изглеждаше по-уплашен и от двете жени.

— Господин Васович? — попита Лора, тъй като Даяна, изглежда, си беше глътнала езика.

— Вие ли сте сестрата на Лорънс? — попита недоверчиво той.

— Не, аз съм Лора Частейн… приятелка на Даяна. Тя е Даяна Арнолд. Сестрата на Лорънс.

— Добре. Искате ли да влезете? — попита с безразличие мъжът, сякаш не той се бе обадил, за да уреди тайнствената им среща. Със същата интонация можеше да посреща и момичета, продаващи курабийки от врата на врата.

Даяна явно също бе доста учудена от тона му или може би просто нервите й не издържаха.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя. — Защо ми се обадихте и заявихте, че искате да говорим за брат ми?

Васович потрепери:

— Моля ви, успокойте се. Познавах брат ви. Работех за него.

— Мислите ли, че знаете нещо за смъртта на Лорънс, Карл? — попита внимателно Лора. — Затова ли се обадихте на Даяна?

Той кимна:

— Да. Всъщност… Защо не влезете? Не искам да говоря за това в коридора.

— Добре — отвърна Лора. — Изглеждате ми безобиден — заяви малко по-високо и погледна чантичката си. — Струва ми се, че нямате лоши намерения спрямо нас.

— Аз ли? Господи, не! Да ви предложа ли нещо? Безалкохолно?

Двете жени, които вече бяха влезли в апартамента, не отговориха веднага. Лора не знаеше как се чувстваше новата й приятелка, но тя лично бе занемяла от учудване.

Дневната в апартамента на Карл — която според Лора бе повече от триста квадратни метра — беше, противоположно на занемарения вид на сградата, парад на съвременните технологии. С вкус бяха подредени ярко оцветени мебели с модерен дизайн, но основното, което се набиваше на очи, бе електрониката. До едната стена имаше огромен плоскоекранен телевизор. В шкаф от зелено стъкло бе поставена лъскава стереоуредба. Навсякъде имаше компютри. Приличаше на огромна площадка за игра, въплъщаваща мечтите на милиони тийнейджъри.

— Господи! — промърмори тя. — Удивително.

— Готино е, а? Имах късмет, че намерих това място. В нормален апартамент никога не бих могъл да постигна същия ефект. Освен това и кварталът си го бива. И така, да ви предложа ли нещо за пиене?

— Нещо безалкохолно ще ми дойде добре — отвърна Даяна. — Уплашихте ме до смърт. Защо трябваше да бъдете толкова тайнствен?

Карл, който бе отворил хладилника от неръждаема стомана, я изгледа виновно:

— Нямах такова намерение. Просто не исках да съобщавам нищо по телефона, може да го подслушват. Обикновено познавам, но никога не мога да съм напълно сигурен. Както и да е, сигурно ако се бях опитал да ви обясня нещата по телефона, щяхте да решите, че съм луд. Най-вероятно просто щяхте да ми затворите или да се обадите на ченгетата. Лимонада или сок от малини?

— Лимонада — отвърна Даяна.

— Вие искате ли нещо? — попита той Лора. — Всъщност защо я доведохте? — обърна се Карл към Даяна с обвинителен тон.

— А защо да рискувам сама да се срещна с някакъв луд?

— И аз ще пия лимонада — отвърна Лора. — И все пак трябваше да се представите по телефона. Толкова опасно ли щеше да бъде да кажете, че сте работили за Лорънс?

— Не знам. Може би. Някой го е убил, нали? Извинявайте — обърна се той към сестрата, — но това е истината.

— И мислите, че този някой може да убие и вас ли?

— Не съм луд — заобяснява той. — Когато чух, че Ло е мъртъв, и през ум не ми мина, че може да е убит. Мислех, че може би е катастрофирал или нещо такова. — Той подаде чашата на Лора, приближи се към един от полупрозрачните фотьойли с цвят на желирани бонбони и се отпусна в него. Двете жени седнаха една до друга на алуминиевия диван, тапициран в отвратително светлозелено. — Искам да кажа, кой си мисли, че някой от приятелите му ще бъде убит? После се разчу всичко за кражбата на колата, хванаха някакъв човек и аз си казах, че тук има нещо гнило. Ло не обичаше да се перчи. Искам да кажа, че в този град сигурно има около пет милиона абсолютни идиоти, които карат лексуси, а Ло, най-свестният тип на света, е убит заради колата си. — Карл поклати глава. — Знаете ли какво направих? Още на следващия ден смених сааба си за сатурн. Не си струва.

— Но вие казахте, че мислите, че не е бил убит заради колата си — отбеляза Даяна.

— Да, така мисля вече. Когато пуснаха оня тип и казаха, че не го е направил той, аз си помислих: — „Майчице! Кой тогава го е убил?“ И ми хрумна, че може би… ами… знам, че звучи малко странно…

— Кое, Карл? — попита Лора.

— Вижте, аз не съм от хората, които зад всяко нещо виждат заговор. Искам да го знаете. Но когато се случи подобна гадост, мисля, че това не е просто случайност. Знаете с какво се занимаваше брат ви, нали?

— Разбира се, че знам. Беше системен администратор.

— Да. С други думи, той съставяше различни компютърни системи за хората — за фирми и организации. И беше изключително добър. Освен че беше първокласен програмист, имаше и нюх за бизнес. Сключваше договор и после наемаше няколко души като мен да работят за него. Беше страхотно. Нямахме офис. Просто връзвахме компютрите си в мрежа. Много хора работеха за него, но аз съм един от тези, които се задържаха най-дълго. Обичах работата и харесвах Ло. Много. А и заплащането си го биваше — добави той и посочи с жест апартамента си. — Мога да живея така единствено благодарение на брат ви. Без него сигурно щях да бъда някакъв компютърен мухльо, работещ за някоя огромна компания. Тук всичко беше идеално. Именно затова му казах да не се забърква в тази работа.

— В какво да не се забърква? — попита рязко Даяна. — Хайде да минем по същество. След около час трябва да взема сина си от училище.

— Добре. Просто ви обрисувах ситуацията. Както вече ви казах, Лорънс беше човекът, който се занимаваше с договорите. Работехме, общо взето, всичко, което ни възложеха — финансови системи за банки, система за таксуване на абонатите на кабелна компания. Вършехме много работа и за правителството.

— Той е помогнал за разработването на системата за поемане на случаи от Върховния съд в окръг Фултън, нали? — попита Лора.

— Това беше готино, защото се опитвахме да изработим система за компютърна комуникация, така че полицаите да могат да обсъждат с областните прокурори случаите си по Интернет. Полицаите щяха да спестят много време и щяха да могат да патрулират по улиците по-дълго. Така и не успяхме да го завършим, защото отпуснатите средства свършиха. Както и да е, съществува процес за подбор на кандидатстващите за спонсориране от общината проекти. Предполага се, че той е напълно безпристрастен, така че данъкоплатците да нямат повод да си мислят, че даден проект е спечелил, защото някой е завел човека, който взима решенията, на стриптийз бар или го е поканил на голф.

— Ясно — заяви Лора. — Разбираме.

— Тогава сигурно знаете, че нещата не стават по този начин, поне невинаги. В процеса на договаряне има известна свобода. Тук участват и други неща, освен цената, репутацията и опита на човека, който се занимава с договарянето.

— Неща като расата и пола ли? — попита остро Даяна.

— Да. И за мен това не е проблем. Искам да кажа, колко чернокожи мъже или жени биха успели да пробият без някаква подкрепа? Но Ло мразеше подобни работи. Не знам защо. Винаги съм си мислел, че той знае, че е най-добрият в нещата, които прави, но мразеше, че хората смятат, че получава работата, защото е чернокож и — извинявайте — защото семейството му е доста влиятелно. Той искаше хората да го приемат сериозно заради самия него.

— Знам — намеси се Даяна. — Непрекъснато се карахме за това. Според него специалните отстъпки и привилегиите пречат на чернокожите и спъват развитието им, а не им помагат.

— Да. Така и не успях напълно да го разбера — заяви Карл.

— Но от време на време той много разпалено защитаваше тезата си. С две думи, по-добре да побързам, за да можете да си вземете детето. И така той измисли тази далавера. Всъщност не беше точно далавера, защото нямаше да получи никакви пари. Имаше конкурс за проект и той реши и двамата да кандидатстваме поотделно. Той попълни всичките ми документи и разработи идеалния проект. Сложи му и изключително ниска цена. И аз отидох и го подадох — бял и издокаран в изискания костюм, който той ми беше купил. После той подаде доста нескопосана оферта от свое име, която на всичкото отгоре бе за повече пари.

— Какво стана? — попита Лора.

Карл сви рамене:

— Излезе прав. Той спечели търга, въпреки че офертата му не струваше и бе по-скъпа.

— И вие мислите, че затова са го убили, така ли? — попита невярващо Даяна.

— Още не съм свършил — отвърна Карл леко обидено. — Причината Ло да измисли този шантав план бе, че някакъв бял му беше предложил да му плати, за да подава от свое име оферти за разработване на компютърни системи за градската, областната и държавната управа. Лорънс просто трябваше да се подпише под офертите. Оня тип заявил, че „ще се погрижи за всичко останало“.

— Какво направи Лорънс? — поинтересува се Лора.

— Изрита го от кабинета си, разбира се, и заяви, че ще разкаже за целия този долен замисъл на ФБР. Мисля, че в момента ФБР разследва градската администрация.

— И общинската — кимна тя. — И после е разиграл с вас онзи театър, за да провери дали наистина може да спечели търга само защото е чернокож, така ли?

— Да, мисля, че да. Много се ядоса за цялата тази работа.

— Направи ли това, което е решил? Отиде ли във ФБР?

— Не знам. Следващото нещо, което научих за него, бе, че е изчезнал, а после — че е умрял. Предполагам, че разбирате как стигнах до този извод. И както вече ви казах, отначало реших, че е било просто нещастен случай. Но когато съдията пусна оня, когото бяха арестували, и разследването трябваше да започне от самото начало, тогава вече се замислих. И реших, че вие сте човекът, на когото трябва да се обадя — обърна се той към Даяна. — Ло непрекъснато говореше за вас и сина ви. Много се гордееше с вас.

Даяна, неспособна да отговори, закри лицето си с длани. Лора я потупа по гърба и продължи да разпитва Карл:

— Имате ли някакви доказателства? Пазите ли офертите?

— Естествено — отвърна той. — Затова се обадих. Реших, че ще знае какво да прави с тях.

— Можем ли да ги вземем? — попита Лора.

— Чакайте малко. Аз дори не знам коя сте.

— Аз съм адвокат — обясни тя. — Работех в областната прокуратура. Аз се погрижих за освобождаването на Роланд Джарвис.

— На оня, когото арестуваха ли? И защо го направихте?

— Предполагам, че просто ми се искаше да ме уволнят и да скъсам с приятеля си — заяви иронично тя. — Не, истината е, че Джарвис не го беше извършил и аз знаех това от самото начало. Предполагам, че просто бях по-заинтересувана да открия истинския убиец, отколкото беше шефът ми и затова използвах всички средства, за да открия истината, докато той не ме уволни.

— И сега помагате на Даяна, така ли? — попита Карл.

— Не точно — обясни Лора. — Формално представлявам Роланд Джарвис. Даяна ме помоли да я придружа тук като приятелка.

— Лорънс казал ли е за това на друг човек? — попита Даяна.

— Не знам. Никой не е идвал да ме пита нищо по въпроса.

Лора кимна:

— Не мисля, че се е обърнал към ФБР. Или пък, ако го е направил, не е споменавал името ви. Иначе вече щяха да са обсадили апартамента ви.

Карл ги изгледа стреснато, сякаш току–що бе осъзнал сериозността на положението.

— Искате да кажете, че ФБР ще искат да говорят с мен ли?

— Естествено. Вие сте свидетел по провеждащо се в момента разследване.

— А ченгетата от Атланта?

— И те — отвърна Лора, макар да виждаше, че мъжът изглежда все по-притеснен. — Съжалявам, но вие сте замесен в случая. Ще трябва да кажете всичко, което знаете.

— Да не споменаваме, че го дължите на Лорънс — намеси се Даяна. — Не искате да им се размине, нали?

Той сви рамене:

— Зависи кои са. Ако са убили Ло, какво ще ги спре да очистят и мен?

Даяна понечи да отвърне нещо доста грубо, но Лора й отправи предупредителен поглед и се опита да подходи по-дипломатично:

— Ако сте прав и ако хората, които са замесени в спекулацията с оферти, са убийците на Лорънс, те вече знаят за вас. И ако наистина е така, единственият известен ми начин да сте в безопасност, е да се обърнете към ФБР.

— Ако отида и говоря с тях, мислите ли, че ще имам нужда от адвокат?

— Да — отсече Лора.

— Мога ли да ви наема?

Тя поклати глава:

— Опасявам се, че ще има конфликт на интереси. Аз представлявам Роланд Джарвис, което означава, че съм заинтересувана да измислям алтернативни теории за убийството на Лорънс Белю. Конфликтът няма да е особено голям, но мисля, че ще е по-добре, ако имате друг адвокат. Ако искате, мога да ви свържа с някой колега.

— Разбира се. Прекрасно — отвърна Карл, но на лицето му бе изписан ужас.

— Не се притеснявайте — успокои го Лора. — Просто ще кажете каквото знаете и ФБР ще се погрижи за вас.

Даяна погледна часовника си.

— Ще закъснея за Мартин. Всъщност, Лора, ако нямаш нищо против да се качиш в колата на Кени, това ще ми спести малко време — допълни.

— Няма проблеми — отвърна Лора, изправи се и понечи да извади визитка от чантичката си. Радиостанцията падна на пода.

— Какво е това? — попита подозрително Карл. — Кой е Кени?

— Хванахте ни — призна Лора. — Помолихме един частен детектив да подслушва разговора. — Вдигна радиостанцията и заговори: — Качи се, Кен. Издадох те. Освен това искам да ме закараш до кантората.

Даяна се засмя:

— Сега, когато ви познаваме, всичко изглежда толкова нелепо — обясни тя на обидения Карл. — Но трябва да признаете, че да се обадите на някого, когото не познавате, и да настоявате да се срещнете с него, е малко необичайно.

Мъжът се опита да се усмихне:

— Предполагам. Но, за Бога, аз съм съвсем безобиден.

— Надявам се да не сте чак толкова безобиден — отвърна тя.

— Много бих искала да направите нещо на този, който е убил брат ми. Лора, ще ти се обадя.

Докато тя си тръгваше, се разнесе звън и Карл отвори външната врата на сградата, а след малко отвори вратата на апартамента си и изчака детективът да влезе.

— Вие наистина ли сте частен детектив? — попита той.

— Да — заяви Кени. — Аз съм експерт по следене, проследяване и надзъртане. Господи, как сте се подредили тук. Каква марка са колоните? — попита и се приближи към шкафа със стереоуредбата като привлечен от магнит.

Карл го последва:

— „Бенг и Олъфсън“, човече. Добри са, но трябва да видите онези, които висят на стените. А звукът… чакайте да ви покажа.

— Извинете — прекъсна ги Лора, — но може ли да не се отклоняваме от темата? Кен, чу ли всичко?

— Чух достатъчно. Казахте, че имате всички материали по офертата, нали?

Карл кимна:

— За офертата, която представях аз — със сигурност. Нямам нещата на Лорънс, нито пък писмата от градската управа, с които му възлагаха изпълнението на поръчката.

— Те сигурно са в къщата или кабинета на Белю — заяви Лора. — Ще попитам Даяна, дали можем да ги потърсим.

Кени кимна и продължи да разпитва Карл:

— Какво знаете за човека, който му е предложил сделката, този, който е искал Лорънс да представя офертите му?

— Нищо, освен че е бял. Ло не спомена името му. Каза само, че бил някакъв як тип, който твърдял, че има солидни връзки в градската управа. Предложил му огромна сума пари, ако той само се подпише под няколко оферти.

Кени погледна Лора:

— Той трябва да отиде във ФБР. И в полицейското управление на Атланта. Но когато това се разчуе, ще му трябва защита. Карл, ще имате ли нещо против един–два дни да се „покриете“, докато успея да измисля нещо с ФБР и ченгетата?

— Не, човече. Бих могъл да замина някъде. И без това трябваше да ходя до Вегас.

— Защо не поостанете там няколко дни? Само ми оставете съобщение къде сте и аз ще поддържам връзка с вас.

— Разумно ли е? — попита Лора.

— В момента никой не го търси — отвърна Кени, — а когато се върне, аз вече ще съм уредил защитата му. — Детективът се огледа. — Всъщност не би трябвало да е особено трудно да обезопасим тази сграда. Има само един вход, контролиран достъп… да, ще го направя.

— Мислите ли, че убийците на Лорънс могат да се опитат да очистят и мен? — попита Карл.

— Не знам. Нищо от това, което споделихте с дамите, не ни дава някаква представа кои биха могли да бъдат тези хора. Просто ни подсказва, че някой може да е имал мотив да иска да премахне Лорънс Белю от пътя си. И ако сте прав, че това са хората, които са убили Лорънс, те могат да се опитат да нападнат и вас. Разбира се, ако знаят за вас.

Лора се намръщи:

— Кен, не мислиш ли, че трябва направо да се обърнем към ФБР? Знаеш какво е положението в полицейското управление на Атланта. Информацията често изтича. Какво ще стане, ако тези с офертите разберат от ченгетата, че някой има доказателства срещу тях?

— Права си — съгласи се Кени.

— Чакайте! — извика ужасено Карл. — Това въобще не ми харесва.

— Спокойно — отвърна Кени. — Направо ще се влюбите във ФБР. Я по-добре ми покажете стереото.

Лора въздъхна, облегна се на дивана и отпи от лимонадата си.