Лелия Кели
Служител на правосъдието (19)

18

Фермата на Емили бе сгушена в едно от множеството селца, пръснати по северните хълмове на Джорджия. Къщата бе построена на горист склон с изглед към пасищата, конюшнята, покрития с пръст манеж и обора. Емили отглеждаше боб, тикви, домати и пъпеши, но истинската й страст бяха екзотичните кокошки. От двете страни на кокошарника имаше оградени с тел дворчета, където птиците можеха да се разхождат. Понякога Емили ги настаняваше в преносими клетки, които поставяше на различни места из пасището, за да могат любимците й да се хранят с бръмбари и семена. Фермата беше място, където кокошки, коне и хора се чувстваха идеално.

Лора пристигна във фермата, а на задната седалка на колата й имаше хартиен плик, от който се процеждаше сосът на пикантно подправеното месо за барбекю. Емили и един от работниците й — мил мексиканец на име Анжел, който почти не говореше английски — сменяха част от телената мрежа на клетката под ужасените погледи на кокошките. Лора им се обади от предната веранда на къщата.

— Бих дошла да те прегърна — извика й в отговор Емили, — но съм изцапана.

Лора остави пакета в къщата и се присъедини към тях.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя от учтивост. Емили знаеше, че кудкудякането и пляскането на крила, както и непредсказуемият начин, по който питомците й подскачаха на цял метър във въздуха, ако нещо ги стреснеше, караше Лора да се чувства нервна и неспокойна около тях. Някои, особено „полските качулати кокошки“, изглеждаха направо страшничко със своите странни пера, стърчащи от миниатюрните им главички. Лора харесваше породата „Плимут-рок“, особено петлите, чиято черно-бяла окраска в комбинация с яркочервения им гребен според нея бе образец за външността на истинския петел.

Търговията с кокошки на Емили процъфтяваше — тя ги отглеждаше и ги продаваше във всички краища на страната. Понякога участваше и в изложби, въпреки че бе признала на Лора, че изложбите на кокошки не са сред любимите й забавления. Хобито й беше да стреля по всевъзможни неща. Емили бе една от изчезващия вид южнячки, които се чувстваха еднакво добре и във фермата си, и в града, по време на заседание и на светски прием в клуба, на лов за яребици или да кара трактор. Нямаше нещо, което Емили да не може да прави. Освен това бе спокойна, забавна и човек се чувстваше много добре в нейната компания.

— Тук се справяме, но би могла да почистиш конюшнята — отвърна Емили на отправеното от любезност предложение на Лора. — Ще ти бъда задължена и ако поизмориш Слим. От цяла седмица не съм го яздила.

Лора не чака да я подканят. Беше пътувала с ботушите си за езда, за да не губи време да се преобува. Запъти се към поляната пред конюшнята, където се намираха трите коня на Емили — Слим, кафеникавият скопен жребец, сивата арабска кобила и един стар черен сърцат жребец, който бе спечелил много награди за Емили по времето, когато тя се състезаваше. Слим бе любимецът на Лора — височината му беше идеална за високата й фигура, а демоничният му нрав превръщаше всяка езда в предизвикателство.

Тя спря за миг, загледа се в конете, които пощипваха трева, после решително се запъти към конюшнята. Разпръскването на мокри трици бе най-доброто упражнение за горната част на тялото и й гарантираше здрав и непробуден сън през нощта — нещо, с което определено бе имала проблеми през последните няколко дни.

Конюшнята беше тъмночервена и със заоблен покрив. Фермата — убежище от жаркото лятно слънце на Атланта — принадлежеше на семейство Бейли от повече от век. Къщата бе от края на деветнайсети век, но конюшнята бе построена през 1920 година от сглобяеми плоскости. Емили пазеше снимки на дядо си и на няколко местни работници по време на строежа. Осемдесетте години на сладък мирис на сено и кожа бяха придали на конюшнята идеален вид. Носещите се във въздуха прашинки проблясваха на лъчите на мекото следобедно слънце. Само три от дванайсетте отделения на конюшнята се използваха по предназначение. В другите се намираха малкият трактор на Емили, прашните шкафове, пълни с принадлежности за езда и всякакви други остатъци от стогодишния живот на конете и хората. Стълба водеше нагоре, към сеновала, където понякога намираха подслон птиците.

Тя застана неподвижно, приятна й беше тишината, нарушавана единствено от пърхането на крила на птица или прошумоляването на някоя мишка в сеновала. После се залови за работа, взе лопатата и количката и започна да изсипва тор върху торището. След това разпръсна трици във вече почистените конюшни и взе седлото и поводите на Слим.

Спомни си, че трябва да направи нова дупка на стремената — бяха се разтегнали и й бяха прекалено дълги. Отвори шкафа, където Емили държеше инструментите си, с надеждата, че ще намери някакво шило, което да й свърши работа. Това, което видя, я втрещи.

В отключения шкаф между инструментите и кутиите с вакса за седла имаше револвер. Известно време Лора го гледаше с недоумение, преди да посмее да се приближи и да го разгледа отблизо. Не беше играчка, както се бе надявала. И проклетото нещо изглеждаше заредено. Не можеше да си обясни как Емили е проявила небрежност и е оставила револвера на такова видно място. Наистина, стаята с такъмите обикновено беше заключена, но ключът беше под седалката на един от счупените трактори в конюшнята.

Лора взе оръжието. Беше малко и тя с известна гордост го разпозна — „Смит и Уесън“, 38-ми калибър — точно като това, на което Еймъс я учеше да стреля, или по-скоро на което се опита да я учи. Провери пълнителя — беше пълен със смешни патрони със сини пластмасови върхове. Лора за пръв път виждаше подобни патрони. Предположи, че може да са някакви специални патрони за стрелба по някоя от мишените, използвани от Емили — трябваше да я попита.

Пъхна обратно пълнителя, но не върна револвера в чекмеджето. Оръжието бе събудило чувствата, които се бе надявала поне временно да успокои с идването си тук. Лора не обичаше оръжията; не обичаше пушките, с които баща й и братята й ходеха на лов, не обичаше и отвратителния девет-милиметров пистолет, с който Еймъс ходеше на работа. Но с удоволствие си спомняше за деня миналата есен, когато с Еймъс бяха на гости на Емили и той я беше убедил да се опита да стреля.

Под галещите лъчи на слънцето Лора бе следвала напътствията на учителя си Еймъс, който, застанал зад нея, бе обвил ръце около тялото й, помагаше й да заеме правилната поза и я хвалеше за попадение близо до целта. Тя се бе справила относително добре. Съзнаваше, че хвалбите му бяха малко преувеличени, точно като нейните, когато той бе успял цял час да се задържи изправен на седлото. Толкова много бяха свикнали един с друг. Нима всичко това бе просто опит да си затвори очите за истината в думите на Крег Фанин — че ченгетата и адвокатите винаги ще се привличат взаимно, но никога няма да успеят да преодолеят пропастта между коренно различните си възгледи?

Лора отново погледна към револвера. Не, Крег беше циник и грешеше. Тя нямаше нищо против професията на Еймъс. Това, което не харесваше, бяха страничните неща, свързани с работата му, а не самата професия. Не харесваше непрекъснатите опасности, съпътстващи дежурствата му, не харесваше и кошмарните неща, с които се сблъскваше и които бяха част от задълженията му. Лора го беше виждала измъчван от някои от най-тежките случаи и още помнеше чувството, което бе изпитала, когато онзи идиот го бе нападнал със стика за голф. Тя се почувства глупаво, като си даде сметка, че се опитва да го защити, да защити целия сто осемдесет и осем сантиметров Еймъс.

„Доникъде няма да стигна така“ — каза си Лора, постави оръжието в чекмеджето и намери шило. Когато проби дупките, вдигна седлото на парапета и постави стремената на местата им. Закачи поводите на един пирон и излезе навън с въже в ръка.

Слим бе в далечния край на поляната, но Лора знаеше как да го накара да се приближи. Бе донесла моркови за всички коне, но Слим, най-лакомият, пръв стигна до нея. Тя хвана оглавника му, промуши въжето и преметна края му през оградата. После раздаде морковите. Когато свършиха, взе въжето и поведе Слим към конюшнята, сложи му седлото и успя да надене поводите на мятащата му се глава. Изведе го навън до стъпенката за качване и го възседна.

Два часа по-късно, когато слънцето вече залязваше, Лора поведе Слим около пасището, после го вкара в конюшнята.

Когато се отправи към къщата, почти се беше стъмнило и тя бе уморена, но изключително доволна. От часове не се бе сещала за Еймъс или Маршал Оливър. Емили също се беше прибрала и сега си взимаше душ. Лора отиде в „своята“ спалня — идваше толкова често, че Емили я възприемаше по-скоро като член на семейството, отколкото като гост, — съблече потната си тениска и бричовете за езда и се запъти към банята за гости.

Чиста, но доста уморена, тя набързо среса мократа си коса и се присъедини към Емили в кухнята. Приятелката й загряваше скарата и отпиваше от своя джин с тоник. Лора отказа питието и си взе бира.

— Хей — подсети се тя, — докато не съм забравила, за какво, по дяволите, държиш зареден револвер в конюшнята?

— А, това е идея на Анжел. Имахме проблеми с плъховете, а той изпитва ужас от змии. Взех един от старите си револвери, намерих няколко празни гилзи и ги напълних със сачми. Така може да стреля по гадините без особени поразии.

— Тези неща със сините върхове са патроните със сачмите, така ли?

— Да, патрони 38-ми калибър, пълнени със сачми вместо с барут.

— Безопасни ли са?

— Не бих казала. Едва ли би се почувствала особено добре, ако те прострелят с някой от тях. Но Анжел едва ли възнамерява да стреля по когото и да било. Честно казано, струва ми се, че се страхува от оръжието повече, отколкото от змиите. Както и да е, държим го заключен в стаята с такъмите.

— Чиято врата днес беше широко отворена — отбеляза Лора.

— Обикновено не е. Ще поговоря с Анжел, че ако иска да държи оръжие в конюшнята, трябва да бъде по-внимателен. Готова ли си за вечеря?

Докато вечеряха на верандата, водеха приятен неангажиращ разговор. Едва след като сложиха съдовете в миялната машина и се върнаха на верандата с купички сладолед, Емили повдигна въпроса за тежката седмица на Лора.

— Разкажи ми какво става с теб — подкани я тя с типичната си прямота.

— Няма много за разказване. За пореден път успях за броени часове да объркам живота си.

— Преувеличаваш.

— Я да видим: нямам работа, нямам приятел… на мен лично ми звучи като истинска катастрофа.

— Не съм убедена, че нямаш приятел. Просто трябва време, за да се поуталожат нещата.

Лора безпомощно разпери ръце:

— Как биха могли да се уталожат. Времето няма да промени факта, че се обадих на Крег, а това според Еймъс и Маршал е предателство. Не ми пука какво мисли Маршал, но държа на мнението на Еймъс.

— Ами, ако се окаже, че си имала право да се обадиш на Фанин? Ами, ако наистина има нещо гнило в полицията?

— Дори тогава Еймъс едва ли ще се върне при мен. Сякаш между нас има някаква бариера — той е ченге, а аз — адвокат. Или може би трябва да кажа ченге срещу адвокат, защото, доколкото мога да преценя, той възприема нещата точно по този начин.

— Не мисля, че си права.

— Такова е мнението на Фанин — отбеляза Лора и й разказа за Крег и бившата му жена заместник-шериф.

Емили се засмя и поклати глава:

— Не мога да повярвам, че му позволяваш да те съветва за личния ти живот. Не, това, което винаги съм виждала между теб и Еймъс, е известно напрежение, което обаче е свързано с произхода ви, а не с някакви си философски различия.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си от заможно южняшко семейство, Лора, а той не е. Той е ченге от полски произход, роден е в Чикаго. Той е аутсайдер — изключителен човек, но все пак аутсайдер. Струва ми се, че не можеш да осъзнаеш значението на тези различия за мъж като Еймъс.

Леко ядосана, Лора избърса в салфетката лепкавите си от сладоледа ръце:

— И кой ми казва това. Твърдиш, че аз съм от заможно семейство, а? Та ти би могла да купиш и да продадеш цялата ми рода, Емили.

— Възможно е, но в момента ти говоря от собствен опит, мила. Невинаги съм била циничната и огорчена от живота старица, която познаваш.

Лора се засмя. Емили бе едва на петдесет.

— Така си е — продължи приятелката й. — Смей се, ако искаш, но някога и моето сърце бе младо, нежно и доста податливо на чара на мъже, които бяха… — тя се запъна, докато се опитваше да намери подходящата дума.

— От работническата класа? — опита се да отгатне Лора.

— Не. Харесвах мъжете, които не приличаха на хората, сред които бях израснала и които определено не ме привличаха. Бяха прекалено мекушави. Харесвах мъжете, които знаеха как да се грижат за себе си, защото си мислех, че ще знаят как да се грижат и за мен. Това, което не ми беше хрумнало, бе колко чувствителни ще бъдат към парите на семейството ми. Много от тях побягваха само при мисълта за тях.

— Според мен Еймъс не е от чак толкова скромно потекло. Нали знаеш, че е завършил колеж?

— Знам. Просто споделях с теб усещането си. А след като ми разказа, че те е обвинил, че си настроена против ченгетата, започвам да си мисля, че има и още нещо. Тъй като ти не мразиш полицаите, може би просто не харесваш някои от нещата, с които е свързана професията им.

— Не е вярно. Това, което мразя, е, че докато е на работа, всеки идиот би могъл да го нападне и да го нарани. — Разказа й за мъжа със стика за голф. — Може би това бе началото. Тогава се замислих. Сякаш в онзи момент нещо в мен се промени.

— Разбирам те. Но дали това има връзка с професията му? Брат ми не беше полицай, а ти го видя да умира. От това ли се страхуваш, Лора — че и Еймъс ще умре?

— Не знам. Наистина не знам — прошепна тя.

Настъпи неловко мълчание, което Емили прекъсна с въпроса:

— Обичаш ли го?

— Еймъс ли? Да. — Хрумна й, че Емили може да има лични причини, за да я попита, и добави: — Много обичах и брат ти.

— Ти го боготвореше — поправи я приятелката й. — Всички го боготворяхме. Не мога да се освободя от мисълта, че ако не беше така, той може би все още щеше да е сред нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Той беше всеобщият любимец. Родителите ми не вярваха, че ще могат да имат второ дете. Никой не му се караше — нито те, нито аз. Но всеки ден той трябваше да оправдава факта, че всички го възприемат като неповторимо чудо. — Тя въздъхна и поклати глава: — Да бяхме му позволили поне от време на време да прави грешки…

— Не говори така. Том сам взимаше решенията си. Просто се оказа, че някои от тях не са правилни. Той беше добър човек и изключителен адвокат — добави Лора. — Много научих от него.

— Можеш да научиш много и от Еймъс. Ти си късметлийка, Лора. Достатъчно млада си, за да имаш възможност да бъдеш щастлива.

Лора се учуди на думите й.

— Но ти също си щастлива. Виж какво имаш! Много хора от Атланта биха дали всичко само за да се докоснат до фермата ти.

Емили горчиво се изсмя:

— Да. Аз и кокошките ми. Добре се справяме. Но ти можеш да се справиш още по-добре. Просто не бива да се отказваш. Ти и Еймъс можете да оправите нещата помежду си. Сигурна съм. Просто му дай малко време — той ще дойде или ти ще отидеш при него.

— Мислиш ли, че много ще се ядоса, ако започна да работя по случая заедно с Крег?

— Наистина ли обмисляш подобна възможност?

— Да. Крег ми каза някои неща, които ме карат да искам да продължа да работя по този случай.

Емили поклати глава:

— Играеш си с огъня, Лора. Доколкото разбирам, от всичко това има два възможни изхода — ти или ще излезеш права, или ще се окаже, че си сбъркала. Ако се окажеш права, ченгетата стават лошите и ако това, което ми казваш, е истина, Еймъс няма да го приеме много добре. Ако пък се установи, че си сбъркала, той ще има оправдание да твърди, че наистина си предубедена спрямо полицаите.

Лора не беше съгласна с приятелката си:

— Мисля, че подценяваш Еймъс. Ако има нещо нередно в начина, по който полицаите са разследвали случая, и то излезе наяве, той ще е първият, който ще настоява те да бъдат наказани.

— Ще приемеш предложението на Фанин, нали? — попита Емили.

— Да.

Приятелката й погледна към светлосиния покрив на верандата и въздъхна:

— Ще ти кажа какво общо имате с Ковалски: и двамата сте упорити, и двамата не падате по гръб.