Лелия Кели
Служител на правосъдието (29)

28

Когато будилникът й иззвъня в седем часа на следващата сутрин, Лора надигна глава само колкото да види, че навън вали. После отново се зави и реши, че няма нужда да става. Беше обезкуражена от събитията от предишния ден — или по-скоро от предишните дни. Напрежението и объркването й бяха дошли прекалено много — вчерашната среща с агентите на ФБР бе извадила на повърхността натрупаните през последните седмици проблеми.

Там, в кабинета на Лорънс Белю, Лора бе усетила, как нещата едно по едно излизат извън контрола й. През нощта дълго лежа будна, мислейки за сегашното си положение: беше без работа, парите й се топяха, нямаше приятел. Неприятна й беше мисълта, че ще й се наложи да защитава всеки достатъчно богат арогантен мошеник в Атланта, работата, която най-вероятно щеше да върши в ролята си на дясна ръка на Фанин. Сигурно щеше да има и хубави моменти, но Лора едва ли някога щеше да превъзмогне чувството, че не си е на мястото. Тя трябваше да бъде в прокуратурата. Размисли върху вероятността Маршал отново да я вземе на работа и заключи, че това е невъзможно.

Най-накрая успя да престане да мисли за проблемите си и да подремне няколко часа. Звънът на телефона я сепна. Лора погледна часовника и видя, че минава девет — време, когато всички работещи хора вече бяха потънали в професионалните си задължения. Обаждаше се Арлийн:

— Лора, болна ли си? Събудих ли те?

— Не, не. Просто малко се забавих тази сутрин — отвърна тя. — Какво става?

— Има едно обаждане, което реших, че може да е важно. Позвъни ми госпожица Нортън. Представи се за адвокатка от фирмата, която представлява градската управа по случая с Джарвис. Настояваше спешно да говори с теб.

Лора седна в леглото:

— Дай ми номера й. Ще й се обадя. Днес малко ще позакъснея.

Тя веднага позвъни на продиктувания й номер, като отчаяно се опитваше да накара гласа си да звучи делово, а не като на човек, облечен по долнище на пижама и размъкната тениска. Ейми Нортън вдигна още на второто позвъняване и Лора се представи.

— Благодаря ви, че толкова бързо отговорихте на позвъняването ми, госпожице Частейн. Аз работя в „Портър, Самюълс и Ле Боу“. Ние представляваме градската управа по случая с Роланд Джарвис.

— Да, известно ми е — отвърна Лора. — С какво мога да ви помогна?

— Ще говоря направо. Градската управа иска да уреди въпроса, без да се стига до процес. Упълномощена съм да ви отправя предложение за споразумение.

— Разбирам. Можете ли в момента да назовете сумата, за която става въпрос?

— Как ви се струва сто и петдесет хиляди?

Лора се засмя:

— Малко. Прекалено малко. Клиентът ми беше обвиняем по процес, в който се настояваше за смъртната му присъда, госпожице Нортън. Струва ми се, че той оценява живота си на малко повече от посочената от вас сума. — Тя заяви това с ясното съзнание, че ако градската управа бе предложила лично на Джарвис и петдесет хиляди, той би се съгласил без ни най-малко колебание.

Ейми Нортън като че ли също бе наясно със ситуацията:

— Така ли? Може би все пак, преди да отхвърлите предложението ни, бихте искали да го съобщите на клиента си.

— Естествено. Още сега ще се свържа с него. Ще ви се обадим следобед.

— Ще ви очаквам.

Лора набързо се облече и отиде в кантората. Крег знаеше за обаждането и я поздрави с усмивка:

— Какво стана?

Тя назова сумата и добави:

— Аз, естествено, отхвърлих предложението.

— Колко мислиш, че можем да искаме?

— Можем да започнем с половин милион и да се съгласим на триста или триста и петдесет хиляди.

Крег кимна:

— Добре. Знаех си, че ще измислят нещо. Кметът не иска този цирк да продължава по време на цялата му предизборна кампания.

— Не, аз също не искам — отвърна Лора. — Бих се съгласила и на по-малко, но знам, че ти няма да си доволен. Това, което ме притеснява, е, че парите идват от джоба на данъкоплатците.

— Естествено, но аз лично не бих се безпокоил за това. Трябва ли да ти напомням, че правото да заведеш съдебен процес е една от най-важните гаранции за нашата свобода?

— Стига, моля ти се — заяви тя. — Нямам нищо против това, което правиш, Крег, но вече взех важно решение. Не мога да продължавам да бъда защитник и не искам да се занимавам с гражданско право. Искам да бъда прокурор.

— И какво предизвика тази рязка промяна?

— Погледни какво става, Крег — аз се превръщам в пасивен наблюдател. Едва вчера осъзнах всичко. Свидетелят, когото Кени намери, няма да ни свърши никаква работа, ФБР не искат да им съдействам… Аз съм вън от играта. И когато уредя случая на Джарвис, вече няма да имам абсолютно никаква връзка с убийството на Лорънс Белю. Ще бъда просто поредният порядъчен гражданин на Атланта.

— Значи ще чакаш Маршал отново да те назначи на работа, така ли?

Тя поклати глава:

— Едва ли ще го направи. Мислех си да се върна в Нашвил и да се опитам да пробия в тамошната прокуратура.

Крег я погледна изненадано:

— Сериозно ли говориш? Наистина доста си мислила.

Тя се изправи:

— Прекарах един прекрасен месец, Крег, за което много ти благодаря, но нещата вече вървят към края си и трябва да помисля за следващите си планове.

— Ще изкараш доста пари от случая с Джарвис. Ако се договориш за триста хиляди, деветдесет от тях ще са за теб…

— А за теб — трийсет плюс разходите. И аз го пресметнах. Освен това бих могла да продам къщата, при това с печалба.

— Май наистина си решила да се местиш.

— Така е. Не ме разбирай погрешно, Крег. Ти беше прекрасен. Работата с теб ми беше интересна и научих много неща.

— Тук винаги ще има място за теб. Би ли променила мнението си, ако ти предложа да станем съдружници?

Предложението беше неочаквано и изключително ласкателно. Крег обичаше да работи сам и не бе имал съдружник от повече от петнайсет години.

— Не ти трябва съдружник, Крег. Поне не такъв като мен. Още преди да сме се усетили, ще се хванем за гушите.

— Все пак би ли помислила върху предложението ми? Не върши нищо прибързано.

— Ще го направя — искам да кажа, че ще си помисля. А и без това трябва да приключа, преди да съм уредила делото на Джарвис. Предполагам, че трябва да се обадя на клиента ни и да му съобщя добрите вести. Ще получи сърдечен удар, като му кажа колко са предложили.

Но тя така и не се обади. В момента, в който влезе в кабинета си, телефонът иззвъня. Тя го погледна злобно. Напоследък телефонните разговори не й бяха донесли особено приятни изживявания и на нея въобще не й се искаше да научава поредната лоша вест. Въпреки всичко преодоля нежеланието си и вдигна слушалката.

Думите на Даяна Арнолд бяха почти неразбираеми от хлипалия и заеквания.

— Даяна, успокой се. Какво е станало?

— Обади ми се една жена… Господи, Лора, ужасно е. Трябва да ми кажеш какво да правя.

— Каква е тази жена? Какво ти каза? У вас ли си? Ей сега идвам.

— Не, не тук. Ще дойда в кабинета ти… — другите думи бяха неразбираеми.

— Би ли повторила, Даяна? Не мисля, че трябва да шофираш в такова състояние. Идвам веднага.

— Не разбираш. Тя не е тук. Трябва да отида при нея. Тя го е видяла, Лора. Всичко е видяла…

— Какво е видяла?

— Видяла е как убиват Лорънс.

Лора, която все още стоеше изправена до бюрото си, трябваше буквално да се хване за него, за да не залитне.

— Искаш да кажеш, че изведнъж се е появил някой, който твърди, че е свидетел на убийството, така ли? Кой? Къде е тази жена?

— В някакъв хотел. Тя ми се обади. Не знам откъде е взела името ми. Предполагам, че го е научила от вестниците, но ми каза адреса, на който мога да я намеря. Иска да отида да я взема. Казва, че е много уплашена.

— Може да е някаква шега — предупреди я Лора. — Има хора, които биха направили подобно нещо просто заради тръпката или пък от злоба.

— Мисля, че казва истината — отвърна Даяна. Думите й бяха станали по-разбираеми. Лора с облекчение отбеляза, че тя постепенно възвръща самоконтрола си. — Готова е да ни посочи извършителите. Твърди, че знае имената, но настоява да я защитим. Страхува се от убийците. Струва ми се, че и тя е наранена. Мъжът, който е убил Лорънс, я е ранил.

— Къде се намира хотелът й?

— В Бъкхед, до теб. — Даяна й продиктува адреса.

— Добре. Ела в кабинета ми и ще отидем заедно. Каза ли й, че ще отидеш при нея?

— Да, но заявих, че няма да бъда сама. Тя изрично ме предупреди да не водя полицаи. Беше непреклонна. Струва ми се, че в убийството може да е замесено и някое ченге. Надявах се Кени да може отново да дойде с нас.

— Той е в Алабама. Ще се върне чак късно през нощта. Бих могла да помоля Крег да ни придружи…

— Предполагам, че така ще е по-добре, отколкото да сме сами. Но да не губим време. В момента излизам от къщи. Ще пристигна след около половин час.

Лора постави слушалката, като се опитваше да обмисли всичко, което току-що бе научила. Появата на очевидец сега, седмици след убийството и след като всяка нишка ги бе отвела до задънена улица, изглеждаше направо невероятна. Тя си спомни нещо, което Еймъс обичаше да повтаря. Понякога единственото, на което може да се разчита, е щастливата случайност. Лора обаче не вярваше в късмета, особено сега. Опасяваше се, че това ще е просто поредният капан. Която и да беше тази жена, тя явно имаше свои планове, които въобще не бе задължително да съвпадат с тези на Лора и Даяна.

Младата жена шумно слезе по стълбите и връхлетя в кабинета на Крег.

— Виж ти! Изглеждаш така, сякаш току-що си спечелила от тотото — отбеляза той. — Какво се е случило?

Лора се сепна. Наистина ли изглеждаше като спечелила от тотото? Може би разчиташе прекалено много на тази внезапно появила се непозната. Тя разказа на Крег за телефонния разговор, като се опитваше да говори колкото се може по-спокойно.

— Даяна идва насам. Искахме да ни придружиш.

— С удоволствие — кимна Крег, — но мисля, че все пак трябва да се обадим на полицията. Знам, че жената изрично е заявила, че не желае никакви полицаи. Не твърдя, че трябва да връхлетим в стаята й с полицейски значки и пистолети в ръка. Но ако нещата се объркат, искам ченгетата да са на наша страна.

Лора обмисли думите му и кимна:

— Ще се обадя на Карлтън. Няма да му обяснявам никакви подробности. Просто ще му съобщя, че по-късно може да имаме работа за него. Това достатъчно ли ще е?

— Да. Ще отменя срещата си за обяд. Кога ще дойде Даяна?

Лора погледна часовника си:

— Сега е десет и половина. До единайсет ще е тук. Господи, така и не се обадих на Роланд Джарвис, за да му съобщя за предложеното споразумение. Адвокатката също иска да се срещнем…

— Позвъни на Роланд и му разкажи с две думи за какво става въпрос. После се обади на адвокатката и й заяви, че клиентът ти се нуждае от известно време, за да обмисли предложението. Насрочи срещата за утре следобед.

— Слушам! — заяви тя и с престорена сериозност отдаде чест.

— Колко неща може да промени едно телефонно обаждане, а? Между другото, кога ще се свържеш с агента си по недвижими имоти, за да обяви за продан къщата ти?

— Забрави. Преди малко просто споделях мислите си. — И тя бързо излезе от кабинета, за да не позволи на Крег да продължи да се забавлява за нейна сметка.

Беше трудно да не се държи рязко с Роланд Джарвис, който, Бог да благослови смиреното му сърце, не можеше да разбере, защо адвокатът му го съветва да не приема най-голямата парична сума, която някога му бе предлагана.

— Имам нужда от парите, госпожице — заяви печално той. — Живея в къщата на мама, а тя плаче за нов покрив. Идва лятото и бих искал да си купя климатична инсталация.

— Чуй ме, Роланд. Ще ти осигуря много повече пари. Ако решиш да приемеш предложението им, не забравяй уговорката ни — господин Фанин и аз получаваме шейсет хиляди плюс направените разходи. Това означава, че за теб ще останат по-малко от деветдесет хиляди, които след това ще бъдат обложени с данъци. Можеш да получиш много повече.

— Щом казвате — промърмори унило с предпазливостта на човек с богат опит с неизпълнени обещания. Лора бе потресена от мисълта, че той всъщност й няма доверие. Тя затвори телефона и си обеща, че ще притисне до стената адвокатите на градската управа, за да докаже на Джарвис, че се грижи за интересите му.

Ейми Нортън реагира доста по-остро на обаждането на Лора:

— Предложението ни не е валидно за неопределен период от време — заплаши тя. — Не можем да седим и да чакаме благоволението на клиента ви.

— Ще получите благоволението на клиента ми, когато му отправите реалистично предложение, госпожице Нортън — отвърна Лора. — Ще се видим утре.

Когато след няколко минути Лора излезе пред сградата, Даяна, видимо разстроена, вече бе пристигнала. От обичайните й безупречни прическа и грим нямаше и следа. Бе вързала косата си на опашка, а по лицето й се виждаха следи от сълзите.

— Не издържам вече — изхлипа тя. — Не може повече. Ами ако си права и това е някаква мошеничка, която просто иска да изкопчи от мен пари?

— Възможно е — отвърна Лора, — но ако е така, ще подадем оплакване срещу нея. Би ли предпочела полицията да се заеме със случая?

— Тя каза, че ако се появят ченгета, нищо няма да каже.

— Да, но ни е дала името на хотела и номера на стаята си. Лесно можем да разберем името й и предполагам, че ако полицаите я арестуват и я обвинят в опит за изнудване, тя ще изпее всичко, което знае. Вече се обадих на Карлтън Хемингуей, за да го предупредя, че може да се нуждаем от помощта му. Той с удоволствие ще се погрижи за ареста й. Ти решаваш. — Лора се притесняваше. Даяна изглеждаше по-разстроена и уязвима от първия път, когато бяха отишли на адрес, посочен им от тайнствен непознат. Първия път бяха стигнали до задънена улица или в най-добрия случай до мъчителното усещане от зърването на истината, която никога няма да излезе наяве.

Даяна внимателно обмисли предложението й, после поклати глава:

— Не. Искам да се срещна с нея. Искам да я погледна в очите.

— Добре. Крег ще дойде с нас. Чака ни в кабинета си.