Лелия Кели
Служител на правосъдието (24)

23

— Защо колата ти беше на паркинга? — попита Крег следващата сутрин. — По-рано ли си дошла?

— Не, оставих я тук през нощта. Вчера ми се изтощи акумулаторът — хладнокръвно излъга Лора — и трябваше да я зарежа тук.

Крег се намръщи:

— Не бива да седиш тук сама. Арлийн ми каза, че вчера си останала до късно. — Той поклати глава. — Не го прави повече. Опасно е вечер да се прибираш сама.

— В Бъкхед ли? — попита тя. — Не се притеснявай, Крег. Кварталът е съвсем безопасен.

— Беше — поправи я той, — но покрай новооткритите барове в момента в Бъкхед се навъртат доста неприятни типове. Мошеници от предградията, мамини синчета от центъра… Предпочитам да си нямам работа с тях.

— И все пак едва ли може да се сравнява с Додж Сити^[1] — отбеляза тя. — Обадих се на пътна помощ и след по-малко от петнайсет минути се появи един изключително мил мъж, който ме откара до вкъщи.

— Защо просто не ти помогна да запалиш?

— Ами… трябваше ми нов акумулатор. Колата ми е доста стара, нали знаеш?

— А-ха. Добре си се справила с изложението — похвали я той и вдигна листовете, които бе оставила на бюрото му.

— Благодаря — отвърна Лора, доволна от смяната на темата. — Кога е изслушването?

— Ей сега тръгвам. Надявам се до обяд да се върна.

— Успех. Не би трябвало да имаш никакви проблеми. Преди да тръгнеш, исках да те попитам нещо. Днес ще се чуя с Кени, за да разбера как е минала срещата му с агентите от ФБР. Мислиш ли, че би имало смисъл да го помоля отново да говори с патолога от лабораторията, за да се опита да разбере нещо повече за някои от неяснотите в доклада му?

— Разбира се. Само да не споменава, че сме се консултирали и с друг патолог. Може да се засегне.

— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда от мен — допълни тя от любезност и излезе от кабинета. Нямаше никакво желание да слиза в центъра и да се изправя срещу някой от бившите си колеги, и Крег го знаеше.

Когато се качи в кабинета си, Лора прослуша телефонния си секретар. Вчера следобед Кени бе оставил съобщение, което тя, увлечена в писането на изложението, явно бе пропуснала да чуе. „Здрасти, Лора — гласеше то. — Докладвам от фронтовата линия. Говорих с приятеля си във федералните. Той каза, че ще предаде информацията на човек, който се занимава с разследването, и че ще ми се обади утре. Сигурен съм, че веднага ще поискат да се срещнат с Васович. Той ми се обади от Лас Вегас. Опасявам се да не размисли и затова ще се опитам да пришпоря момчетата. Обади ми се утре и ще имам повече информация.“

Лора веднага позвъни на Кени, но се включи телефонният му секретар. Прекалено нетърпелива да остави съобщение и да чака отговора му, тя затвори телефона, пусна съобщение на пейджъра и зачака.

Най-накрая детективът й се обади. Дори заяви, че има път към кантората, и я попита дали би искала да обядват заедно. Лора бързо прие поканата и добави:

— Искам да говоря с теб и за нещо друго.

— Значи се уговорихме — заяви той. — Ще се срещнем в дванайсет пред кантората ти. Можем да отидем в „Ла Фонда“ и да седнем навън.

— Идеално.

„Ла Фонда Латина“ бе местна верига ресторантчета, които предлагаха вкусна кубинска храна на доста прилични цени. Любимото ястие на Лора бе вегетарианската паеля, от която сервираха такава огромна порция, че й стигаше и за вечеря. Освен това бе крайно време в храносмилателната й система да попадне и някой истински зеленчук.

Кени бе изключително точен, въпреки че Лора вече от пет минути го чакаше пред входа.

— Здрасти — каза Кени и спря пред нея. — Видях статията в сутрешния вестник.

— Така ли? Забравих да си го купя.

— Не си ли абонирана?

— Не и след като си смениха редактора. Как беше?

— Горе-долу. Има много малко за жалбата. По-голямата част бе просто припомняне на информацията около ареста и пускането на свобода на Джарвис.

— Предполагам, че на този етап няма какво друго да се каже. Намекнах на репортера, че може да има някаква връзка с разследването на ФБР. Споменал ли го е в статията си?

— Значи това е имал предвид. Ето, вестникът е под седалката. — Той се наведе и заопипва по пода.

— Просто карай, Кен. Аз ще го намеря.

— Не се притеснявай, колите едва се движат.

— Това не означава, че не можеш да катастрофираш — отбеляза тя, като се сети за драматичните последствия, когато жената с микробуса беше блъснала ягуара. Не че някой нормален човек би връхлетял върху Кени със стик за голф. Тя намери вестника. За нейно разочарование статията, която беше доста кратка, бе забутана някъде по средата. — „Запознат със случая източник информира, че в бъдеще могат да бъдат предоставени доказателства, свързващи делото с други, провеждани в момента разследвания“ — прочете на глас Лора. — Прав си. Доста е мъгляво. Чакай, накъде караш? Мислех, че отиваме в „Ла Фонда“.

— Там отиваме, обаче не харесвам ресторанта в Бъкхед. Запътили сме се към Розуел Роуд. Там по-лесно ще намеря къде да паркирам.

— Прав си. На мен лично ми е все едно, стига да си получа паелята. Разкажи ми за срещата си с онзи от ФБР.

— Всичко с времето си. Но те определено се заинтересуваха.

— Кога можем да се срещнем с тях?

— Днес наистина си доста нетърпелива.

— Мразя да бездействам. Между другото, искам да отидеш в лабораторията и отново да говориш с патолога. Крег мисли, че може и да научим нещо.

— Сигурно. От друга страна, може и да е напълно безполезно. Има две възможности. Той или най-безсрамно лъже и в този случай разговорът с него, сега или след десет години, няма да ни даде абсолютно нищо, или пък просто е претупал нещата и не си е свършил работата. Ако е така, ще се опитва да се защити и определено няма да желае да ни сътрудничи.

— Днес си абсолютна „контра“.

— Просто съм реалист. Всеки ден.

Вече бяха минали през обедното задръстване в Бъкхед и се движеха по Розуел Роуд. Подминаха автомивката, което подсети Лора, че Кени не бе казал нищо за издирваните от него двама свидетели.

— Имаш ли някакъв напредък по издирването на Терънс Уокър?

— Абсолютно никакъв. Обаче надуших следите на Джърмин Клей.

— Наистина ли? Това е добра новина — зарадва се тя.

— Информацията ми не е съвсем сигурна — отвърна предпазливо Кени. — Дочух, че има роднини в Южна Алабама, в Атмър. Май ще трябва да се разходя дотам, за да видя дали ще открия нещо.

— Доста приятна перспектива — отвърна иронично Лора.

— Обичам да ходя в Алабама — заяви Кени с укорителен тон.

— Имам братовчед в Мобайл. Мога да отскоча до Атмър, да проверя историята и после да мина през Мобайл и да се порадвам на живота. Пристигнахме — отсече той и спря на паркинга пред „Ла Фонда“.

Лора бързо скочи от големия пикап и пооправи полата си. Кени я изгледа критично:

— Май не се храниш много добре — отбеляза, докато се настаняваха на масата. — Струва ми се, че си отслабнала.

— Възможно е — отвърна уклончиво тя.

— Знам какъв е проблемът — заяви Кени и взе менюто. — Когато Ковалски го няма, не се храниш както трябва, прав ли съм?

— Струва ми се безсмислено да готвя само за себе си, пък и напоследък имах доста работа. Вчера се прибрах чак в девет. Останах да подготвя едно изложение за Крег.

— Господи. Фанин те използва, малката.

— Не е така — наежи се Лора, въпреки че беше доволна, че темата се измести от Еймъс към Крег. — Аз предложих да го напиша. И нямаше да се наложи да оставам до късно, ако принтерът не се беше задръствал непрекъснато. Отпечатването на тъпото изложение ми отне почти толкова, колкото подготовката и написването му.

— Модерни технологии. Не всичко е толкова прекрасно, колкото го описват. — Към тях се приближи келнер с купа чипс и салфетки. — Готова ли си с поръчката? — попита я Кени.

— Готова съм. Не ми трябва менюто. Вегетарианска паеля, моля.

Кени поиска кесадиля.

— Ще си поръчам бира — оповести той. — Поръчай си и ти, за да не изглеждам като пияница.

— Бързо ме убеди.

Когато бирите пристигнаха, Лора продължи да разпитва детектива:

— Каква е уговорката? Кога ще се срещнем с агентите от ФБР?

Кени се забавляваше да отлепя етикета от бирената си бутилка:

— Не знам дали ще е добре да идваш.

— Защо, по дяволите?

— Не познаваш федералните — обясни той. — Ще започнат да се чудят защо присъстваш на срещата и това може да ти създаде доста неприятности.

— Няма от какво да се притеснявам — отвърна тя. — Джарвис ми е клиент, а те и без това трябва да споделят с мен всяка свързана с делото информация, дадена им от Васович. Не виждам какъв е проблемът.

— Искат да се срещнат само с Васович и адвоката му. Дори не желаеха и аз да присъствам, но аз настоях — призна той.

— Вече си уговорил всичко, така ли?

— Съжалявам. Трябва да действам по правилата им. Обещавам, че веднага след като приключи срещата, ще ти разкажа абсолютно всичко.

Лора се опита да потисне разочарованието и раздразнението си.

— Добре — въздъхна тя. — Предполагам, че няма място за мен. Говори ли с Даяна Арнолд?

— Не. Мислех, че може би ти ще искаш да го направиш.

— А, значи ми прехвърляш топката — усмихна се тя. — Прекрасно. Предполагам, че след като уредиш това, ще потеглиш към Алабама, така ли?

— Да. Стига да не възникне нещо спешно.

— Когато се върнеш, искам да се заемеш с патолога от лабораторията. Трябва да има някаква причина за сериозните разминавания между неговия доклад и този на човека на Крег.

— Съгласен съм. Мислиш ли, че лъже?

— Нямам представа — въздъхна Лора. — Защо му е да лъже? По никакъв начин не е замесен в случая, поне доколкото ми е известно. Но ми направи впечатление на голям особняк. Не можах да разбера каква е причината да се държи така, но съм сигурна, че няма да се зарадва, ако му кажем, че някой друг патолог е разглеждал доклада му.

— Веднага щом се върна от Атмър, ще му се обадя и ще се поразходя до лабораторията. Като заговорихме за Атмър, какво става между вас с Ковалски?

— Много плавен преход — похвали го Лора. — Отговорът е — нищо. Не ми се е обаждал и аз не съм му се обаждала. Нищо не се е променило и не виждам никаква причина да говорим за това.

— И двамата сте големи инати — заяви Кени.

— Не мисля. Според мен става въпрос за базови различия в светогледите ни.

— Да не искаш да кажеш, че всичко е свършило?

— Разбира се, че не. Поне не и за мен. Не е задължително винаги да се съгласява с мен. Вие със Синди невинаги сте на едно и също мнение, нали?

— Разбира се, че не. Но не спираме да си говорим в продължение на две седмици. Просто защото не сме инати.

— Да сменим темата — предложи Лора. — Май всеки човек в Атланта има собствено мнение за връзката ни с Еймъс. Полицейските участъци са развъдници на клюки и сплетни. Когато бях в центъра, за да подам жалбата, срещнах Дон Арчър — нали го познаваш?

— Големият Дон ли? Естествено. Свястно момче.

— Не съм съгласна с теб. Тръпки ме побиват от него. Не мога да разбера защо Еймъс обича да излизат заедно.

— Те не излизат заедно, а играят баскетбол. И ако искаш мнението ми, Дарил Майкълс е този, от когото трябва да те побиват тръпки. Той е гадняр от класа — добави Кени. — По едно време играех с тях и никога не ми е бил симпатичен. Арчър си го бива. Просто не го разбираш правилно.

— Може би, но той е от мъжете, които непрекъснато мислят за секс.

— Смятах, че всички сме такива.

— Но някои от вас умело го прикриват. Да сменим темата — разбираш ли от коли?

— Горе-долу. Мога да сменям гума и да заредя акумулатор.

— Знаеш ли нещо за разпределителя?

— Знам за какво служи. Защо питаш?

— Наложи се да си купя нов.

Кени сви рамене:

— Предполагам, че това е съвсем нормално за кола като твоята.

— Трябваше да си купя, защото моят го нямаше.

— Как така го е нямало?

— Ей така. Искам да знам дали е лесно да бъде свален.

— На скала от едно до десет — около четири. Ако имаш подходящите инструменти.

— Колко време би отнело?

— Ако знаеш какво правиш — няколко минути. Накъде биеш? Да не искаш да кажеш, че някой ти е взел разпределителя?

— Така изглежда. Бях паркирала на закрития паркинг и когато реших да се прибирам, не успях да запаля колата. Помислих, че акумулаторът ми се е изтощил, но механикът от Пътна помощ заяви, че разпределителят ми го няма.

— Кой може да го е направил?

— И аз това се питам. Трябва да е била някаква шега. Механикът каза, че те не са толкова скъпи, че някой да си прави труда да ги краде. Най-вероятно на някого просто му е хрумнало да се повесели за моя сметка.

— Може и да е било по-сериозно — намръщи се Кени. — Изваждането на разпределителя изцяло блокира колата ти. Някой може да е искал да останеш на сухо.

— Моля те, не ставай параноик. Действието се развива в центъра на Бъкхед, а не на Бейрут. Забрави. Нищо не е станало. Никой не е пострадал. Който и да го е направил, е имал прекрасната възможност да се наслаждава на безпомощността ми. Но единственият човек, когото видях, бе татуираният механик.

— Все пак бих внимавал — предупреди я детективът.

— Аз винаги внимавам. Кени, моля те, не казвай на Еймъс за случилото се. Просто исках да чуя твоето мнение, това е всичко.

— Нищо няма да му кажа. Искаш ли още чипс?

— Естествено.