Лелия Кели
Служител на правосъдието (31)

30

Мишел изглеждаше стъписана. Крег току-що бе разкрил най-силния й коз. Лора би изпитала известна наслада от създалата се ситуация, но Крег очевидно бе силно разстроен. Тя му съчувстваше. Не беше лош човек, но в момента, в който историята се разчуеше, той щеше да отнесе доста критика за това, че е представлявал Толивър. Изражението му подсказваше, че Крег сам щеше да бъде първият и най-яростният си съдник.

Даяна първа заговори:

— Бях права. Знанието е по-добро от неведението. По-добре е да знам истината, колкото и ужасна да е. — Тя погледна Лора. — Трябваше да разбера кой го е направил и сега вече мога да се погрижа убиецът на Лорънс да бъде справедливо наказан. Знам името му — Шон Толивър. Той е баскетболист, нали?

— Да — потвърди адвокатката.

— Той е известен с невъздържаността си — заяви Крег, — но никога не е правил нещо толкова жестоко. Господи, Даяна, иска ми се никога да не го бях представлявал. Вече на няколко пъти трябваше да бъде в затвора. Никога не съм мислил, че е способен на подобно нещо.

— Вие не сте виновен — отсече тя, въпреки че гласът й трепереше. — Само той е отговорен за стореното. Иска ми се… иска ми се… много ми е трудно. Не мисля, че сте лош човек, Крег. Вие просто сте част от системата и си вършите работата. Всичко е погрешно, всичко.

— Така е — съгласи се той. — Дори и да не беше направил подобно изстъпление, той имаше редица прояви, а баскетболната лига му разреши да продължи да играе. Рекламодателите продължаваха да го наемат. А аз продължавах да го защитавам.

— И след случилото се ли ще продължи да играе?

— Не — отсече Крег. — Самият аз ще представя експертно писмо на съда, в което ще настоявам за най-тежка присъда. Освен това, ако ми разрешите, безплатно ще представлявам семейството ви в гражданския процес срещу Толивър.

— Не мисля, че ще искаме да го съдим. Просто трябва да приключим с цялата история.

По време на разговора Лора мълчеше. Даяна добре понасяше развоя на нещата — по-добре отколкото би го понесла самата тя — но имаше вероятност да е прекалено шокирана, за да осъзнава какво точно се случва. А Лора знаеше, че на Даяна ще й се наложи да научи и още някои факти.

— Даяна, може ли да поговорим насаме?

— Можете да отидете в банята — заяви Мишел. — Съжалявам, че не можех да си позволя да наема апартамент, за да има някое по-приятно място, където да си говорите.

Те влязоха в банята и Лора затвори вратата:

— Трябва да ти кажа нещо. Може би трябваше да ти го съобщя по-рано, но не исках да ти причинявам допълнителна болка. Вече знам какво се е случило с брат ти.

— И аз знам — отвърна Даяна.

— Не. Знаеш само част от историята. Мишел също не знае всичко. Още преди да се срещнем с нея, аз и Крег имахме известни подозрения. Разбираш ли, Шон Толивър не е убил Лорънс. Не отричам, че го е пребил жестоко, но човекът, който го е убил, е бодигардът.

— Мисля, че не те разбирам.

— Крег помоли докладът от аутопсията да бъде разгледан от втори патолог. Нараняванията на Лорънс са били изключително тежки, но този човек — професор в „Емъри“ и много уважаван специалист — твърдеше, че според него брат ти е оцелял от първия побой. Той е бил в безсъзнание, най-вероятно е бил изпаднал в кома, но е бил жив.

— Какво искаш да кажеш? — попита Даяна, седна на ръба на ваната и закри с длани лицето си.

— Мисля, че бодигардът е отнесъл Лорънс от местопрестъплението. Може би и той го е помислил за мъртъв. Може би е искал да се отърве от трупа, за да прикрие престъплението на Толивър. Но по някое време е разбрал, че Лорънс все още е жив. Даяна, той е човекът, който го е убил. Предполагам, че никога няма да разберем абсолютно всичко. Може би Лорънс е щял да умре от нанесените му от Толивър травми. А може би не. Бодигардът най-малкото е виновен в убийство, причинено от безразличие, тъй като е отказал медицинска помощ на ранен човек. Но според нас става въпрос за нещо по-сериозно. Мислим, че той е ударил Лорънс по главата и именно този удар е причинил смъртта му.

Знам, че това е по-ужасно от всичко, което си си представяла. Съжалявам, че нямах смелостта да ти го кажа по-рано. Но не бяхме сигурни. Какъв би бил смисълът да ти разказвам нещо толкова ужасно, без да съм сигурна, че е истина?

Даяна поклати глава:

— Никога не бих могла да го кажа на мама. Кой е бил този човек, Лора? Как можем да го намерим?

— Мишел може и да не знае името му, но със сигурност ще ни даде някаква информация. Добре ли си?

— Ако питаш дали съм ти ядосана, не съм. Разбирам защо не си ми казала. Обаче искам да удуша малката мръсница в съседната стая и Шон Толивър, и другия човек, който и да е. Те са пълни боклуци и аз ги мразя. Мразя ги! — Тя се изправи със стиснати юмруци. Лора беше доволна да я види, че излиза от пасивното състояние, в което се бе намирала до момента, но много добре съзнаваше, че Даяна прави едва първата крачка по дългия и мъчителен път на психическо възстановяване, който щеше да продължи през целия й живот.

— Ще се погрижим за тях, като започнем с Мишел. Тя със сигурност ще отиде в затвора.

— Но ние й обещахме…

— Какво сме й обещали? Какво право имаме да й обещаваме каквото и да било? Вече не съм заместник-областен прокурор. Нямам правото да сключвам сделки. А ако бъде предявено обвинение в убийство, не можем да направим абсолютно нищо. Не, тя сама влезе в капана. Но ще трябва да си поиграем с нея още малко. Ще можеш ли да продължиш да участваш в играта?

— Да.

— Тогава нека да се върнем и да се опитаме да измъкнем колкото се може повече информация от нея. Ще се обадя на Емили и ще откарам Мишел във фермата, но едва след като имам ясна представа за това кой е бил бодигардът.

Те излязоха от банята. Крег, застанал с гръб към стаята, гледаше през прозореца. Раменете му бяха отпуснати. Разговорът в тази хотелска стая бе поставил началото на нов път и за него.

Мишел пушеше цигара и сменяше с дистанционното управление каналите на телевизора.

— За какво ставаше въпрос? — попита.

— Мишел, ще те отведа във фермата, но трябва да ни разкажеш повече за бодигарда. Той също е замесен в случилото се и няма да си в безопасност, преди и той да бъде арестуван, нали разбираш?

— Ама вече ви казах, че не си спомням името му! Как мога да си спомня нещо, което най-вероятно никога не съм знаела?

— Помисли добре — предупреди я Лора, — защото ако той знае, че в момента говориш с нас, сигурно ще се опита да направи нещо, за да те спре. — Думите постепенно достигнаха до съзнанието на малката егоистка. Тя остави дистанционното и погледна Лора. — Каза, че е бил голям. Какво имаше предвид — висок, як или и двете?

Мишел разпери широко ръце:

— Предполагам, че и двете. Беше рус или поне русоляв. Косата му не беше толкова светла като моята.

— Колко беше висок? Сравни го с Шон. Колко по-нисък от него?

— Господи, предполагам, че Шон е около… колко?

— Два метра и пет сантиметра — заяви Крег.

— Онзи мъж трябва да е бил над метър и осемдесет, но все пак бе доста по-нисък от Шон.

— Защо реши, че е полицай? — попита Лора.

— Не знам. Предполагам, че по държанието му. Беше много надут, сякаш охраняваше не някакъв тъп спортист, а самия президент. През цялата вечер се опитваше да организира всички около нас, да кара хората да се отдръпнат настрана и други подобни глупости. Направо ми писна. Обичайният му бодигард не е такъв.

— Помисли си добре. По някое време на вечерта запозна ли се с него?

— Предполагам.

— Опитай се да си спомниш. Ръкувахте ли се?

— Едва ли. Бяхме в къщата. Я да видя… Той пристигна, а аз все още се обличах, слязох долу, защото си търсех чантичката и Шон ми каза: „Мишел, това е еди-кой си.“ А! — сепна се тя. — Д. Името му започваше с Д. Това може ли да ви помогне?

— Може би — отвърна Лора, а сърцето й биеше лудо. — Да не е било Дон?

Мишел се замисли:

— Да, Дон! Точно така. Освен това беше доста нахален — непрекъснато ми оглеждаше задника. Да, той беше.

На Лора не й беше необходимо нищо повече, за да е сигурна, че става въпрос за Дон Арчър. До този момент й се бе струвало странно, че някой наемен бодигард би взел толкова присърце задължението да охранява клиента си, че да убие човек. Извършилият подобно нещо трябва да е имал и друг мотив. Дон Арчър бе имал мотив в момента, в който е разпознал човека, проснат в безсъзнание на улицата. Той сигурно е видял в лицето на Лорънс някаква заплаха. А единствената причина за това според Лора бе, че той е бил тайнственият бял мъж, предложил на Лорънс да подава от свое име чужди проекти.

Лора погледна Крег:

— Дон Арчър. Той отговаря за охраната на кмета.

— И мислиш, че той е вършил черната работа за кмета и приятелчетата му ли?

— Звучи логично. Ако е мислел, че Лорънс представлява някаква опасност, ще е имал мотив да се отърве от него, нали?

Крег не беше особено убеден:

— Според мен нещата са се развили така, както предположихме отначало. Бодигардът — който и да е той — мести тялото на човека, когото мисли за мъртъв, за да може по-късно да се отърве от трупа. Когато се оказва, че жертвата не е мъртва, се появява проблем. Не може да отиде в болница, не може да се обърне и към ченгетата.

— Тогава защо не са ти се обадили? Ако всичко е било просто поредната изцепка на Шон Толивър, защо така и не си научил за нея? Някой доста се е потрудил или за да отърве задника на Толивър, или по някаква друга причина. Мислиш ли, че някой обикновен бодигард би си дал чак толкова зор?

— Не знам — отсече Крег. — Мисля, че е време да оставим ченгетата да се заемат със случая. Повикай Хемингуей и Девъру.

— Чакайте — намеси се Мишел, останала с погрешното впечатление, че все още тя определя правилата. — Казах, че не искам ченгета.

Лора я погледна разярено:

— А кой очакваш да арестува Толивър и Арчър? Да не си мислиш, че ще правим граждански арест? Преди да тръгнат да арестуват когото и да било, трябва да вземат показанията ти. За съжаление, опасявам се, че само моята дума няма да им е достатъчна.

Мишел се нацупи, но не каза нищо. Лора се свърза с Карлтън и му даде адреса. С надеждата да умилостиви свидетелката и да я накара да сътрудничи на полицаите, тя реши да позвъни и на Емили. На домашния телефон се включи секретарят и Лора започна да прелиства тефтерчето си, за да намери номера на мобифона на Емили.

— Емили, ти ли си? Лора се обажда. Чуваш ли ме?

— Чакай малко. Само да оставя това пиле… Вече те чувам. Какво става?

Лора й обясни положението:

— Надявах се да можем да я подслоним при теб за няколко часа, най-много за една нощ, докато сме сигурни, че лошите са под ключ.

— Няма проблеми. Ти ще останеш ли?

— Най-вероятно не. Мисля, че трябва да се върна веднага щом я настаня. Имам страшно много работа, но някой ще дойде да я вземе утре.

— С удоволствие ще се погрижа за нея. Всеки твой приятел…

— Не бих се изразила за нея точно така. Много съм ти задължена, Ем.

— Една вечеря във фермата ми ще изравни сметката.

С пристигането на Карлтън и Алекс в стаята изведнъж стана тясно. Мишел бе като буреносен облак и заяви, че ще говори само след като си поръча нещо за ядене. Когато поръчаната от нея салата пристигна, тя започна да я чопли и да преповтаря разказа си. След това Лора добави извода, който си бе направила за самоличността на бодигарда. По лицето на Девъру се изписа изненада и тревога, но той си замълча. После двамата с Карлтън започнаха да разпитват Мишел за подробностите.

— Твърдите, че не можете да си спомните къде сте се блъснали или къде сте вечеряли, така ли? — попита Карлтън.

— Да. Всъщност може би бяхме в „Нава“. Май така беше. Шон обича това място.

— Добре. Можете ли да си спомните пътя, по който се движехте, когато си тръгнахте от ресторанта?

— Не — отсече тя и взе последната скарида от купата със салата. — Попитайте Шон. Той със сигурност ще си спомни.

Карлтън и Алекс си размениха многозначителни погледи. Лора прехапа устни и успя да се въздържи да не се засмее.

— Разкажете ни нещо повече за бодигарда — смени темата Девъру.

— Какво ви интересува? Беше висок, не колкото Шон — но кой е висок колкото него? — и от погледа му ме побиваха тръпки. Не беше този, който обикновено охраняваше Шон. Казваше се Дон. Тя твърди, че бил някой си Дон Арчър. Аз лично не знам.

Девъру изглеждаше объркан:

— Дон Арчър не работи извънредно. На хората, отговарящи за сигурността на кмета, им е абсолютно забранено.

Лора се изкашля:

— И на теб ти е било забранено да работиш извънредно без разрешително, но това не ти е попречило да го правиш.

— Различно е — отвърна леко троснато Алекс. — Не съм на толкова висок пост като Дон, пък и не съм толкова забележим.

— Може просто да е вършил услуга на Дарил Майкълс — предположи Лора. — Те са доста добри приятели, нали?

— Може би — отвърна замислено Девъру. — Каква кола караше бодигардът? Сигурно поне това си спомняте.

— Не знам — промърмори Мишел. — Беше черна или тъмносиня. Не беше нито беемве, нито мерцедес, това поне съм сигурна. Тях мога да ги разпозная от двайсет метра — добави гордо тя.

Девъру погледна Карлтън:

— Дон не кара ли още онази червена камионетка?

Карлтън сви рамене:

— Май да. Но може да е взел кола назаем. Дарил никога не би му позволил да излезе със своята.

— Не беше камионетка — опита се да помогне Мишел, — а вече казах, че не беше червена.

С все така замислено изражение Девъру кимна на Карлтън:

— Добре. Мисля, че имаме достатъчно основания, за да вземем заповед за арестуването на Толивър. Засега ще извикаме Дон само за разпит.

— Чакайте! — изкрещя Мишел. — Тя ми каза, че и двамата ще бъдат арестувани.

— Ще бъдат — обясни Карлтън. — Ще арестуваме Толивър в момента, в който вземем заповедта за задържането му и го намерим.

— Около четири ще е на стадиона и ще се подготвя за поредния баскетболен мач — обясни услужливо Мишел.

— Идеално. Ще привикаме Дон, ще му зададем някои въпросчета и ако отговорите му не ни харесат, ще го задържим за през нощта. Но утре ще трябва да дойдете в управлението, за да го идентифицирате. В момента описанието ви е доста неясно.

Мишел отметна коса:

— Както кажете. Стига само да арестувате Шон. За предпочитане пред съотборниците му.

— Това беше — намеси се Лора. — Сега мога ли да я отведа?

— Моля — отвърна Девъру. — Надявам се пътуването да не е прекалено дълго.

При нормални обстоятелства и пътуването до следващата пресечка с прекрасната Мишел би било прекалено дълго, но в името на благородната кауза Лора бе готова да понесе компанията й за цели два часа. Те поеха към кантората на Крег, където Даяна се качи в колата си.

— Ще се оправиш ли? — попита загрижено Лора. — Искаш ли да се обадим на някого да дойде да те вземе?

— Добре съм — отвърна тя. — Само се чувствам леко замаяна. Може би ще мина през работата на Джулиън и ще го помоля да се прибере по-рано.

— Утре ще ти се обадя — обеща Лора. Двамата с Крег проследиха с поглед отдалечаващото се волво.

— Хайде — подкани Лора Мишел. — Това е моята кола.

— Пфу — заяви блондинката и изгледа с презрение раздрънканата кола. — Мислех си, че адвокатите изкарват доста добри пари.

— Така е — потвърди Лора. — Изключително добри пари. Господи, Крег! — извика и смъкна прозореца на колата си. — Забравих за срещата по споразумението с Ейми Нортън.

— В колко часа е? — попита той.

— Утре в два. В кабинета й.

— Аз ще я поема. Ти върви и не се притеснявай. Ще се погрижа да вземем доста добра сума.

— Най-вероятно ще се справиш по-добре от мен.

— Естествено. И ще можеш да си купиш нова кола — отбеляза многозначително той. — Тогава Мишел няма да се срамува да се вози с теб.