Лелия Кели
Служител на правосъдието (25)

24

Лора се опита да не се ядосва, че няма да може да присъства на срещата с ФБР, но не успя. Мрачно разказа на Крег за развоя на събитията. Той естествено не се трогна.

— Не се тревожи — отсече. — Остави ФБР да свърши черната работа. Ако открият, че клиентът ни е жертва на заговор, ние ще пожънем успехите. Иначе просто ще си загубим времето.

— А времето е пари — допълни Лора.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Крег. — Като заговорихме за това, ето ти малък подарък в израз на признателността ми за вчерашната ти работа. Не съм те наел за свой сътрудник и държа да знаеш, че не очаквам от теб безвъзмездно да ми вършиш работата. — Той й подаде чек, който за изумление на Лора бе за двайсет и пет хиляди долара.

— Крег, това е прекалено много! Работила съм едва няколко часа. Хонорарите ми в „Прендърграст и Кроли“ определено не бяха толкова високи.

— А може би е трябвало да бъдат. Както и да е, чувствам се виновен, че ти се е наложило да останеш, за да свършиш това, и че после си имала проблеми с акумулатора. Между другото, днес хвърлих един поглед на колата ти. Наистина трябва да я смениш.

— Благодаря, но докато все още се движи, мисля, че ще я задържа.

— Както искаш, но някой ден ще те изостави на място, което няма да ти е особено удобно, а може да не е и безопасно. Използвай парите като предплата за нова кола.

— Ще си помисля — отвърна уклончиво тя. Не й се искаше Крег да заеме мястото на Еймъс в спора за тойотата й.

— И следобед си почини — продължи адвокатът, чиято щедрост явно не се бе изчерпала с подписването на чека. — Иди на кино. Втренченият ти поглед няма да накара телефона да звънне, нали знаеш?

— Знам, но предпочитам да остана. Имам работа.

— Както искаш. Уведоми ме, като научиш нещо. И не ме гледай така. И аз се интересувам от случая, просто не възлагам големи надежди на ФБР. От собствен опит мога да ти кажа, че в момента, в който федералните се намесят, можеш да се сбогуваш със случая си.

Лора се върна в кабинета си. Наистина имаше работа — или поне една задача — да се обади на Даяна. Опита, но й отговори телефонният секретар. Хрумна й, че Джулиън Арнолд може и да не знае, че жена му се е свързала с нея. Мина й през ума и че е възможно Хелън Белю все още да е в града и да е отседнала у дъщеря си. И в двата случая реши, че ще е по-добре да не оставя съобщение.

Това до голяма степен изчерпа списъка от задачите й. Тя се отпусна на стола си и започна да извива един безпомощен кламер в непривични за него форми. Лора не беше свикнала да бездейства и липсата на работа я потискаше. Може би Крег беше прав. Може би имаше нужда да отиде на кино, за да се разсее. Тя извади вестника на Кени и погледна програмата на кината. В културния дом на „Чешър Бридж“ даваха няколко филма, които с удоволствие би гледала, и ако си тръгнеше веднага, щеше да хване евтината ранна прожекция.

Точно когато се накани да излиза, телефонът, който от толкова време не бе звънял, че тя вече на няколко пъти бе проверявала дали има сигнал, иззвъня. Лора знаеше, че не би могъл да е Кени — беше прекалено рано, — но се надяваше да е Даяна, дори и ако това означаваше да изпусне филма. Тя бързо вдигна слушалката.

— Здрасти, Лора. Карлтън е.

Младата жена се почувства объркана. Кой бе Карлтън? И през ум не й минаваше, че може да е полицаят. Не бе разговаряла с него от деня, в който снеха обвинението срещу Джарвис и тя неволно бе поставила Карлтън в центъра на вътрешното полицейско разследване. Дори и да й се обадеше, гласът му едва ли би звучал толкова бодро и весело. Явно беше някой друг Карлтън.

Но въпреки всичко от телефонната слушалка се разнасяше гласът на Карлтън Хемингуей и той не само й говореше, но и беше в обичайното си весело настроение.

— Как си? — попита Лора, като се опитваше да не показва изненадата си.

— Добре. А ти? Как върви работата с Фанин?

— Идеално — отвърна и се зачуди с какво да продължи. — Ами… с какво се занимаваш в момента?

— Работя, както обикновено. Всъщност затова ти се обаждам. Трябва ми една услуга.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че отново работиш като следовател?

— Разбира се. А, вярно, забравих, че ти и Ковалски се разделихте. Това сигурно е повлияло на потока информация за ставащото в полицейското управление на Атланта.

— Не сме се разделили — отвърна кисело Лора. — Ченгетата наистина са големи клюкари. Може би, ако прекарвахте повече време в разследване на престъпления и по-малко в обсъждане на личния живот на колегите си, престъпността щеше да намалее с няколко пункта.

— Май те настъпих по мазола, а? — засмя се Карлтън.

— Може би. Както и да е, последното, което чух, беше, че срещу теб и Алекс се води вътрешно разследване.

— Да. Все още разследват Алекс. Аз обаче съм чист и отново съм на работа.

— Да не искаш да кажеш, че Алекс е бил замесен в случая с Джарвис?

— Не, няма нищо общо с това. Беше отстранен, защото работеше извънредно без разрешение.

— За Дарил Майкълс ли? Това всички го знаеха. На предизборната кампания на кмета го видях да охранява един спортист.

— Да, но не е имал разрешение да го прави. Никой не би обърнал особено внимание на това, но когато Службата по професионална етика започна да го разследва заради бъркотията с Джарвис, откриха, че е работил в извънработно време. Беше отстранен за една седмица, но си получаваше заплатата. Нищо страшно. Всъщност от утре се връща на работа.

— Радвам се. Притеснявах се, че съм ви създала неприятности.

— Не, скъпа. Е, не беше най-приятното нещо, което ми се е случвало, но не се притесних особено. А сега започвам да си мисля, че си била права. Опасявам се, че при разследването наистина сме пропуснали някои неща.

Лора хвърли програмата на кината в кошчето и се облегна на стола.

— Какво те кара да мислиш така?

— Сега работя върху един нов случай, който е свързан с делото по убийството на Белю. Нали знаеш, че единият от очевидците, който свидетелства срещу Джарвис, е бил убит?

— Да. Албърт Джаксън.

— Да. И както се оказва, по това време е бил в затвора.

— Разбрах, че се е сбил с друг затворник, което въобще не ме изненада. Приличаше ми на побойник.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Смъртта му все повече ми прилича на обмислено убийство, отколкото на обикновено сбиване.

— Наистина ли? — учуди се Лора. — Че кой би искал да го убива?

Карлтън се засмя:

— Ехо… точно това се опитвам да разбера. Което ме връща на причината за обаждането ми. Твоят човек, Кен Нютън, разпитваше за смъртта на Джаксън. Надявах се да мога да говоря с него.

— Разбира се. Този следобед е зает, но веднага щом се освободи, ще му кажа да ти се обади. Кажи ми още нещо — какво те кара да мислиш, че на някого е било платено, за да убие Джаксън?

— Носят се разни слухове. Освен това човекът, който го е направил, е имал ловджийски нож. Явно някой му е помогнал да се сдобие с подобно оръжие. Затворът не е най-строго охраняваният на света, но все пак обикновено успяват да ограничат достъпа на затворниците до всякакви остри предмети. Ако аз трябваше да ги пазя, доста бих се старал в тази насока. След това при преместването на убиеца в областния затвор е станало „случайно“ объркване на досиетата. Вместо да го затворят до процеса за убийство, те го пускат на свобода. Едва ли трябва да добавям, че оттогава никой не го е виждал.

— О-хо. Наистина звучи доста странно.

— Това е всичко, което знам за момента. Надявах се, че Нютън може да е извадил късмет с издирването на другия човек — Джърмин Клей.

— Честно казано, попаднал е на някаква следа за мястото, където може да го намери. Вече поне е съвсем ясно, че нарочно се старае да слезе от сцената. Всъщност — сподели мислите си Лора — след случилото се и той може да се окаже мъртъв. И според теб зад всичко това стои убиецът на Белю, така ли?

— Възможно е да има някаква връзка — отвърна уклончиво Карлтън. — Може и да са просто слухове. Затворите и арестите са прословути с измислянето на всякакви теории за заговор.

— Точно като полицейските участъци.

— Да. Както и да е. Как е да работиш за Фанин?

Лора въздъхна:

— Не бих казала, че е особено вълнуващо. В момента просто изчаквам. — Реши да не разказва на Карлтън за Карл Васович. — Нали знаеш, че подадохме иск срещу градската управа и полицейското управление на Атланта?

— Да.

— Нищо лично — побърза да добави тя.

— Не го приемам лично. Джарвис не беше убиецът. Сбъркахме.

— Радвам се да го чуя, Карлтън. Опасявам се, че някои хора го приемат прекалено лично.

— Е, Ковалски е тежък случай. Но ще се оправи. Искаш ли да поговоря с него?

— Да не си посмял!

Той се засмя:

— Предположих, че ще го кажеш. Трябва да затварям. Помоли Кен да ми се обади, когато има време.

— Обещавам. Радвам се, че се чухме, Карлтън.

— И аз. Какво ще кажеш някой ден да обядваме заедно?

— Добра идея.

Лора изпита облекчение. Високоморалното й решение се бе оказало доста пагубно за личния й живот. Безгрижното отношение на Карлтън й даде надежда, че може би някой ден и Еймъс ще се върне при нея. Всичко беше много хубаво с изключение на това, че бе пропуснала началото на прожекцията и пак нямаше какво да прави.

Реши, че вместо да седи в кабинета си, ще е по-добре да се прибере вкъщи и да измие ваната или нещо подобно. Кени знаеше къде да я намери. Тя си прибра нещата, сбогува се с Крег и останалите в кантората и се запъти към паркинга, където видя пикапа на Кени. Докато колата спираше, тя почти се затича към нея.

— Какво стана? — попита още преди детективът да е успял да слезе от колата.

— Спокойно. Всичко ще ти разкажа. Къде е Фанин? Може би и на него ще му е интересно да чуе разказа ми.

— Вътре. Хайде — подкани го тя, като едва се въздържа да не го задърпа за ръкава.

Крег се зарадва на Кени, въпреки че бе значително по-сдържан от Лора.

— Остави го да си поеме дъх, Лора. Кен, искаш ли кола или нещо друго?

— Би било идеално. Ама че ден. — Крег излезе, за да вземе кола — Не ме гледай така — обърна се детективът към Лора. — От цялото това тичане се чувствам като парцал. На всичкото отгоре мога да се обзаложа, че искаш да отида и до Алабама, за да търся тайнствения ти свидетел.

— Така е. Трябва да ти разкажа какво научих от Карлтън.

— Говорите ли си вече?

— Да. Не е имал особени неприятности. Обади ми се днес… — Крег се върна в кабинета. — Ще ви го разкажа, след като чуем как е минало при теб, Кен.

— Добре — съгласи се детективът. — Благодаря, Фанин. — Той отпи от колата и заразказва: — Ще започна с пояснението за тези от вас, които от известно време не са имали работа с колегите ни във ФБР, че нещата не са се променили особено. С други думи, когато имате среща с „мъжете в черно“, можете да сте сигурни, че вие ще говорите, а те ще слушат. Горе-долу така беше и днес. Добрата новина е, че те силно се заинтересуваха от разказа на нашия приятел Карл. Особено ги заинтригува човекът, който е молил Лорънс Белю да подава офертите му от свое име.

— Но Карл не знаеше кой е.

— Не, но имах чувството, че агентът, с когото се срещнахме, знаеше нещо по въпроса. В момента, в който Карл спомена за него, федералният направо подскочи.

— Според теб във ФБР мислят ли, че това има нещо общо с убийството на Белю?

— Кой знае? — сви рамене Кен. — Ще трябва просто да изчакаме и да видим развоя на събитията. Междувременно поставиха охрана в сградата на Карл, което ме кара да мисля, че и според тях той може да е в опасност.

— Бедният Карл! — съчувствено промълви Лора. — Надявам се да не ни е много сърдит, че го замесихме.

— Не, няма проблеми — отвърна Кен. — Мисля, че наистина е обичал Белю и иска да направи всичко, което може, за да осъществи желанията на приятеля си. Но не се надявай на някакви бързи резултати. Федералните си имат строг график и няма да започнат да арестуват наляво и надясно само защото се е появила нова информация. Те са готови да продължат разследването толкова, колкото им е необходимо, за да разберат каквото им трябва.

— Предполагам, че става въпрос за арестуването на големи клечки на държавни постове — отбеляза сухо Крег.

— Определено. Мисля, че искат да хванат някоя голяма риба. Досега са разкрили доста мошеници, но обвинените или осъдените са все дребни риби. Затова не се разочаровайте, че на срещата не се случи нищо особено — тази последна забележка определено се отнасяше за Лора.

— Не съм разочарована. Освен това искам да ви разкажа за разговора си с Карлтън. Той разследва убийството на оня свидетел, Албърт Джаксън, в затвора. — Тя накратко им предаде разказа на Карлтън. — И иска да говори с теб, Кени, за Джърмин — когато го намериш.

— Добре, добре, разбрах те. Време е да си размърдам задника. Тръгвам за Алабама.

— С банджо на коляно ли? — попита Крег.

— Мисля, че ставаше въпрос за Луизиана — поправи го Лора.

— И двамата бъркате. Песента е „Идвам от Алабама с банджо на коляно“ — обясни Кени. — Както и да е. Ще ви се обадя, щом науча нещо. Освен това — допълни, предугаждайки следващия въпрос на Лора — обадих се в лабораторията, за да си уредя среща с онзи патолог. Оказа се, че си е отишъл.

— Как така си е отишъл? — изуми се младата жена.

— Подал си оставката и напуснал без предупреждение. Не знаят къде мога да го намеря или дори и да знаят, не искат да кажат на някакъв си случаен частен детектив.

— Трябва да призная, че това е доста странно — промърмори Крег. — Първо си върши работата през пръсти, а после напуска града.

— Може да има нещо съмнително — отвърна Кен. — А може просто да са искали да ми кажат „уволнихме този некадърник“.

— Възможно — съгласи се Фанин. — Началниците на доктор Купър може да не са били особено доволни от работата му.

— Ще се обадя на приятелчетата си в лабораторията и ще поразпитам — заяви Лора, — но имам чувството, че все по-голяма част от хората, които са замесени в случая, тайнствено изчезват от сцената.

— Напускането на доктор Купър наистина е странно — призна Кени. — Но за другите свидетели изобщо не се учудвам. Тук не става въпрос за отговорни и благонадеждни членове на обществото.

— Така е — съгласи се Лора, — но все пак ме притеснява фактът, че доктор Купър можеше, по-скоро трябваше, да свидетелства по делото за убийството на Лорънс Белю, когато и да се проведе то.

— Пак ще свидетелства — отвърна Крег. — Винаги можем да го издирим. Но нашият случай си е добре и без него. Дори може би е по-добре. Няма да има кой да оспори версията на доктор Хилмън.

— Добре е за нас, но не и за другите. Това ме подсеща, че трябва да се обадя на Даяна Арнолд и да й разкажа какво става. Кени, имаш ли минута да се качиш в кабинета ми, за да говориш с нея? Ако я намерим, разбира се. Досега не съм успяла.

— Няма проблеми, стига да имам време да се върна вкъщи и да целуна жена си и децата, преди да се отправя на следващата мисия.

— Няма да продължи дълго. Всъщност и без това няма какво толкова да й разказваме.

Наистина нямаше, а и Даяна, както се оказа, не разполагаше с много време. Тъкмо слагаше масата, а синът й бе поканил на гости свой съученик. Все пак успяха да надвикат шума от другата страна на линията и да й предадат наученото от Кени.

Даяна се заинтересува от новините и слушаше изключително внимателно за човек в компанията на две шестгодишни момчета.

— Мислят ли, че има някаква връзка между този, който се е опитал да подкупи Лорънс, и последвалото убийство? — попита тя.

— Трудно е да се каже — отвърна Кени.

— Имаше ли чувството, че те знаят кой е бил този човек?

— Може би. Те умеят да прикриват чувствата си, но ми се стори, че долових известен интерес.

— Предполагам, че не можем да се надяваме на нищо повече — въздъхна тя.

— Скоро ще знаем още — окуражи я Кени. — Разполагаме и с друга информация, която трябва да проверим. Лора, разкажи й за Албърт Джаксън.

Лора сподели подозренията на Карлтън.

— Значи сега вече и полицейското управление на Атланта мисли, че е възможно да си била права — обобщи Даяна. — Надявам се обикновено да схващат по-бързо.

— Честно казано — отвърна адвокатката, — мисля, че вината, ако въобще има такава, бе на по-висшестоящите. Карлтън и Алекс просто са си вършили работата.

— А сега и ФБР ще си свърши работата — добави Даяна, — а брат ми ще си остане мъртъв.

— Съжалявам.

— Не си виновна. Предполагам, че просто трябва да го приема и да започна да гледам напред. Не се обиждай, Кени, но не мисля, че в Алабама ще имаш по-голям успех, отколкото този следобед. Който и да стои зад всичко това, е една крачка пред нас.

Лора изтръпна от тона й. Опасяваше се, че скърбящата сестра може да изпада в депресия.

— Ще продължим да опитваме — увери я.

— Знам. Вие поне наистина се опитвате да направите нещо. Не мога да кажа същото за градската управа и полицията.

— Не се предавай, Даяна. Те само това и чакат.

— Просто се справям с нещата едно по едно. В момента трябва да се заема с две момченца, които тормозят една котка. По-добре да се намеся. Обадете ми се, ако има нещо ново.

— Непременно — обеща Лора.

Затвори телефона и поклати глава:

— Опасявам се, че е депресирана. Все още не го съзнава, но дори и да заловим убиеца на Лорънс, няма да й стане по-леко.

— Ще се оправи. Тя е силна жена. — Кени погледна часовника си. — По-добре да тръгвам. Ще ти се обадя от Алабама.

— Благодаря. Ще е чудесно, ако успееш да намериш Джърмин Клей.

— Ако успея, ще го вържа на предния капак на пикапа и ще ти го поднеса като коледен подарък. И ти си върви вкъщи, малката. С нищо няма да помогнеш, като се притесняваш.

— Да, знам. Но поне не се притеснявам за нищо друго — усмихна се тя.

— Синди смята, че Ковалски е луд, ако от това ти става по-добре.

— Жена ти е изключително добра и интелигентна. Дръж се прилично в Алабама.

— Винаги се държа прилично в Алабама.

Лора погледна часовника си. Щеше да успее да хване Томи Уд, преди да си е тръгнал от лабораторията. Тя провери телефона му и набра номера.

— Тъкмо се канех да се измъкна от работа — заяви той. — С какво мога да ти помогна?

— Знаеш ли защо Джей Купър е напуснал лабораторията?

— Знам, че е напуснал, но не знам защо — отвърна предпазливо той. — Не сме много хора и бързо се разчува, когато някой напусне. Но невинаги се разбират причините.

— Знаеш ли дали е напуснал доброволно?

— Доколкото знам, да. Но тук всички толкова се страхуват от предявяване на обвинения, че може просто да са искали да изглежда така.

— Значи мислиш, че може да са го помолили да напусне, така ли?

— Господи, така ли казах? Ти си по-зле и от онова ченге.

— Кое ченге?

— Оплесках нещата. Добре де, едно ченге от полицейското управление на Атланта разпитваше за Купър, това е. Казах му същото, което ти казвам и на теб.

— Кой беше?

— Не се срещнахме. Просто ми се обади по телефона.

— Но все пак ти се е представил, нали?

— Беше Алекс Девъру.

— Но той е… — Лора замълча. — Както и да е. Не исках да те притеснявам. Извинявай, че те забавих.

— Не се безпокой. Обаждай се, ако мога да помогна с нещо.

„Много интересно — замисли се Лора и постави слушалката. — Защо Девъру продължава да се рови в случая, след като е отстранен?“ Известно време остана да седи загледана в една точка. После реши, че гениалната идея едва ли ще й хрумне дори и цяла нощ да седи така в кабинета си. Беше време да се прибира.