Лелия Кели
Служител на правосъдието (20)

19

— Идвай — заяви Крег Фанин, очевидно доволен от обаждането на Лора в понеделник сутрин. — Имам работа за теб.

— Къде точно се намира кантората ти, Крег? Знам, че е някъде на Мейпъл Драйв, но нямам представа за номера.

— Между Пийчтри и Ийст Пейсис Фери. Ако ти се разхожда, можеш да дойдеш и пеша.

— Така и ще направя. Току-що се прибирам от провинцията, така че трябва да се изкъпя и да се преоблека, но ще пристигна при теб най-късно на обяд.

— Не се притеснявай. Ще ти подготвя кабинет и телефон.

След два часа Лора стоеше пред вратата на скромна двуетажна тухлена постройка. Безброй пъти беше минавала оттук, но така и не бе забелязвала трите почти еднакви здания. Под сградата, в която се намираше кантората на Крег, имаше и паркинг. Днес тя с удоволствие бе дошла дотук пеша, но знаеше, че в дъждовен ден ще бъде изключително доволна, че има къде да остави колата си.

Кантората на Крег заемаше цялата сграда. Лора с известно учудване влезе в скромно обзаведената приемна. Очакваше кантората на Фанин да прилича на „леговището“ на Джеймс Бонд — кожа и хром, кръгли дивани и нежни секретарки с къси поли. Вместо това една добре облечена чернокожа жена на средна възраст се обърна към нея по име:

— Госпожица Частейн? Добре дошли. Аз съм Арлийн Търнър, секретарката на Крег. Той има среща и помоли, щом пристигнете, да се присъедините към него.

Лора последва Арлийн към кабинета на Крег. Тук мебелите бяха малко по-луксозни от тези в приемната, но консервативни.

— Лора! — възкликна Крег. — Идваш точно навреме. Нали помниш Роланд Джарвис? — Естествено, че си го спомняше, въпреки че може би не би познала усмихнатото му, щастливо лице. — А това е госпожа Ален, бабата на Роланд, и госпожа Уокър, леля му…

Лора с усмивка поздрави събралите се, учудена за причината да дойдат тук облечени в „неделните си премени“.

— Идваш навреме за пресконференцията — обясни Фанин.

— Всъщност няма да е точно пресконференция, а по-скоро малко тържество за някои от приятелите ни журналисти. Всеки момент ще пристигнат.

— Прекрасно — отвърна тя с пресилена усмивка. — Крег, мога ли да поговоря с теб за минутка?

— Естествено. Моля да ни извините. Ще ти покажа кабинета ти. Наложи се да те настаня на горния етаж, но кабинетът е ъглов. Арлийн в момента урежда прокарването на телефон.

Те се качиха по стълбите. Крег отвори вратата на просторен кабинет, мебелиран в същия консервативен стил, напомнящ на обстановката в някой английски клуб.

— Какво те притеснява?

— Каква е тази пресконференция, Крег? Какво ще съобщаваш?

— Че ние ще представляваме Джарвис в заведения от него граждански иск.

— Защо винаги трябва да се свиква пресконференция? — въздъхна Лора. — Не можем ли да свършим някаква работа, преди да съберем лешоядите?

— Хайде, Лора. Знаеш, че половината от битката се води извън съдебната зала. И преди си участвала в играта — и то доста успешно, ако ми позволиш да добавя.

— Благодаря — отвърна тя. — Просто ми се искаше да съм малко по-наясно с това, което в действителност се е случило.

— Знаем достатъчно, за да подадем иск — опита се да я успокои Крег. — Полицията на Атланта по недопустим начин е пренебрегнала задължението си за щателно разследване на убийство. Роланд Джарвис е станал жертва на престъпна полицейска небрежност.

— Това ли ще кажеш днес?

— Да. Все още не съм готов да отправям обвинения за подкупи и измами, ако от това се притесняваш.

— Да. Просто ми обещай, че няма да допуснеш да се заговори за нещо повече.

— Естествено, че не. Не и преди да имам достатъчно основания.

— И кой ще присъства на „тържеството“? — попита Лора докато слизаха по стълбите.

— Обичайните заподозрени — Боб Харпър от сутрешния вестник и Ян Буч от седмичника „Бъкхед“; някакъв тип, когото не познавам, от вечерния вестник и онзи, от списание „Терминъс“, който писа за последната ни среща в съдебната зала и оприличи победата ти на тази на Давид срещу Голиат. Иска да те интервюира.

— Не знам дали съм готова за това.

— Нищо не съм му обещавал — успокои я Крег. — Запознай се с него и ако решиш, му дай интервю. Ако ли не — много му здраве. Готова ли си? Арлийн ги е събрала в заседателната зала и им е дала да преживят кашкавалени солети.

— По-готова няма да стана — въздъхна Лора.

— Ще доведа Роланд и роднините му.

Ако Крег беше прав и всичко беше част от голямата игра, Лора не беше много сигурна кой е спечелил този рунд. Въпреки изключително вкусните кашкавалени солети журналистите гледаха Крег с известен скептицизъм, основаващ се най-вероятно на горчивия им опит. Боб Харпър, познатият й репортер на криминалната хроника в сутрешния вестник, сякаш се забавляваше. Но все пак всички, дори и Роланд, и любящото му семейство, се справиха отлично с отредените им роли и половинчасовата пресконференция премина без особени издънки. Крег се беше превъплътил в образа на загрижения благочестив гражданин, който се бори за възтържествуването на справедливостта, а журналистите бяха привели глави над бележниците си с подходящото за случая изражение. Поне никой не се изсмя на глас.

Когато те си тръгнаха, Лора последва Крег в кабинета му.

— След като спуснахме завесите на малкия ни театър — започна тя, — най-добре е да се захващаме за работа. Нямаме време за губене.

— Напълно съм съгласен. И мисля да прехвърля сто процента от работата на теб. Поемам друг случай и той ще отнеме по-голямата част от времето ми.

— Какъв е случаят?

— Едно от тези федерални обвинения, повдигнато вследствие на разследването на ФБР на процедурите за сключване на договори в градската администрация.

— И кой мошеник защитаваш този път?

— Моят абсолютно невинен клиент е набеден, че е подкупил някои служители, за да обърнат особено внимание на офертата на фирмата му по време на търг за сключване на договор за преработка на отпадъците. Естествено, това са глупости. Всеки гражданин има правото да даде своя принос в подкрепата на кампанията на който и да било политик, нали?

— Разбира се. Убедена съм, че не съществуват абсолютно никакви доказателства, че с това си действие твоят гражданин си е осигурил някакво по-специално отношение към офертата му — потвърди иронично Лора.

— Естествено, фактът, че е спечелил конкурса, е съвсем друга тема — отсече Крег със сериозно изражение. — Жалко само, че човекът, който е приел чека, на следващия ден си е купил ново беемве. Всъщност това може и да се окаже полезно за клиента ми. Срамота е дарение, направено с най-чисти намерения в подкрепа на кампанията на даден политик, да бъде присвоявано от касиера, не мислиш ли?

Лора усещаше, че мисълта на Крег вече се движи в тази посока, и побърза да насочи вниманието му към Джарвис.

— Според мен най-важната ми задача в момента е да събера доказателства, че при разследването на случая полицията не си е свършила работата както трябва. За да направя това, трябва да говоря с тримата мними очевидци, а за да успея, първо трябва да ги намеря. Ако нямаш нищо против, искам отново да наема Кен Нютън.

Крег махна с ръка:

— Можеш да правиш всичко, стига да си убедена, че си струва усилията и парите. Надявам се да не ме разориш, но мисля, че си достатъчно разумна.

— Разбира се. — Лора се изправи. — Ще се обадя на Кен, за да започне работа веднага. Искам да взема и клетвени декларации от техниците в лабораторията. Мисля, че, общо взето, това ще бъде всичко. Освен, разбира се, ако не попаднем на доказателство за злоупотреба със служебно положение.

— Нека да се изразя по следния начин — заобяснява Крег. — Мисля, че можем доста бързо да се споразумеем по обвинение за неправомерен арест. Ако успеем да докажем и съществуването на нещо повече, ще можем сами да определим сумата, на която ще възлиза споразумението.

— Като съвестен данъкоплатец много ми се иска да си мисля, че преувеличаваш. Не ми харесва идеята да измъквам пари от градската хазна, които биха могли да бъдат използвани за запълване на хилядите дупки по улицата пред къщата ми.

— Ако им оставим парите, те просто ще бъдат похарчени за турнири по голф и почивки на Бахамските острови — засмя се Крег. — Въобще не се надявай, че парите от данъците ти ще стигнат до училищата или социалните служби.

— Сигурно е приятно да си циник — заяви Лора.

— Поне никога не съм изненадан — намигна й той.

Тя се качи в кабинета си, където вече бяха инсталирани телефон и компютър, и се зачуди дали Крег въобще се е съмнявал, че тя ще приеме предложението му. Набра номера на Кени.

— Здрасти, шефе — поздрави я той, — откъде се обаждаш? Не разпознавам номера на телефона.

— От новия си кабинет — отвърна тя — в Бъкхед.

— Доста бързо се ориентираш. Кой те нае?

— Познай.

— Не и Фанин! Това вече е върхът. Какво казва Еймъс?

— Не знае. Поне не още. Говорил ли си с него?

— Вчера.

— Не ти ли каза, че се разделихме? — попита Лора, като установи, че това въобще не я учудва.

— Не. Ама че идиот! Какво е направил?

— Нищо. Аз съм виновна. — Накратко му разказа причината за скарването им. — Според него изпитвам прекалено голямо недоверие към ченгетата. Но проблемът не е в това. Аз не ги подозирам в убийство — просто мисля, че в случая с Белю полицията си свърши работата през пръсти. Затова ти се обаждам. Искам отново да те наема. Свободен ли си?

— Бих могъл да се освободя. За какво става въпрос?

— Искам да говоря с очевидците. Мога да ти дам имената и адресите им. Всички те лъжат — в това поне съм сигурна. Искам обаче да разбера защо. Какво, по дяволите, би могло да накара някого да излъже и да твърди, че е чул Джарвис да се хвали, че е убил Белю?

— Ще се учудиш колко малко е необходимо — отвърна Кени.

— Мога да се обзаложа, че и двамата са спечелили по по-малко от пет стотака от сделката.

— Направи ги трима — искам да се свържа и с мошеника, който е заявил, че Джарвис е работил в автомивката. Той е човекът, за когото със сигурност знам, че е бил вербуван от някого. — Тя описа на Кени тайнственото бяло ченге. — Това е и причината леко да ме гложди съвестта — призна Лора. — Знам, че в цялата тази история е забъркан някакъв бял мъж, но в момента никой не търси него, а всички са се втурнали да разследват Карлтън Хемингуей и Алекс Девъру. С удоволствие бих се погрижила за оневиняването им.

— Едно по едно, мила. Ако те нямат нищо общо, нещата сами ще се оправят. Ти и Фанин не сте се захванали да разкривате убиеца, нали?

— Не, това е работа на ченгетата. Просто трябва да докажем, че причината за повдигнатото срещу Джарвис несправедливо обвинение е била небрежно проведеното полицейско разследване. Мисля, че Крег се надява да може да разкрие съществуването на някакъв заговор в полицията, но смятам, че това ще бъде изключително трудно за доказване. Според мен също става въпрос за нещо повече от небрежност, но не вярвам да е работа на шайка корумпирани ченгета.

— Наистина е трудно да си го представим, но ако има такава шайка — ще я разкрием. Веднага започвам. Дай ми имената и адресите.

Лора му ги продиктува и затвори. С периферното си зрение забеляза, че Арлийн е застанала на вратата. Беше се приближила толкова тихо, че не я беше чула.

— Здравей, Арлийн, какво има.

— Долу има две жени, които искат да се срещнат с вас, госпожице Частейн.

— Наричай ме Лора. Представиха ли се?

— Не, но едната е майката на Лорънс Белю. Познах я от снимката й във вестниците.

Лора се изправи и облече сакото си:

— Хелън Белю ли? За какво ли е дошла и как е разбрала, че съм тук?

— Нямам представа — отвърна секретарката. — Да извикам ли и Крег?

— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна тя, докато слизаха по стълбите. — Струва ми се, че в момента е зает.

Арлийн отвори вратата на заседателната зала и мълчаливо изчака Лора да влезе. На далечния край на масата бяха седнали Хелън Белю и дъщеря й Даяна Арнолд.

— Здравейте — започна Лора. — Какво мога да направя за вас?

— Мисля, че вече направихте предостатъчно — отвърна госпожа Белю. — Не само че пуснахте на свобода мъжа, който уби сина ми, но сега искате и да му помогнете да получи толкова пари, че да може сам да отиде и да си купи лексус, за да не е необходимо да убива нечий друг син. Много ви благодаря. Направихте ни огромна услуга. — Изпълненият й със сарказъм тон едва прикриваше яростта й.

— Госпожо Белю, не знам откъде сте получили информацията си, нито как сте разбрали къде да ме търсите, но ви уверявам, че грешите — отвърна Лора. — Роланд Джарвис не е убил сина ви. Не мисля, че ако изпратим на смърт невинен човек, ще постъпим справедливо спрямо паметта на Лорънс.

— Не се опитвай да ме поучаваш, арогантна кучко. На теб въобще не ти пука дали убиецът на сина ми ще бъде наказан. Роланд Джарвис ви направи голяма услуга, като ви отърва от едно преуспяващо чернокожо момче, което така и не научи къде му е мястото. Вие бихте предпочели да имате милион Джарвисовци, отколкото един Лорънс Белю — горд чернокож, пред когото не струвате и пукната пара. Не, вие предпочитате да защитавате прословутите граждански права на този не…

— Мамо! — прекъсна я възмутено Даяна Арнолд.

Госпожа Белю не обърна внимание на дъщеря си:

— Предпочитате да пуснете този престъпник на свобода, защото знаете, че никога няма да се издигне дотолкова, че да представлява такава опасност за вас, каквато беше синът ми. Само като си помисля, че аз самата се борих, че демонстрирах по улиците в защита на хора като него — пълна измет, — за да може после да убият сина ми!

— Мамо, моля те — проплака разтреперана Даяна. — Стига. Тя не е виновна.

— Не се притеснявайте, госпожо Арнолд — отвърна Лора, въпреки че и самата тя вътрешно трепереше. — Разбирам, че на семейството ви е изключително тежко…

— Изключително тежко ли? — изкрещя госпожа Белю. — Не съзнаваш ли, че това унищожи семейството ни? Погледни дъщеря ми — само я погледни. Не трябваше да позволявам на нито един от двамата да идва в този град. Семейството ми е напуснало Юга преди шейсет години и не трябваше да се връщаме. Нищо не се е променило от времето, когато дядо ми е напуснал Алабама — само че сега линчувате по друг начин. Вместо въже използвате адвокати и съдебни заседатели.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Арлийн и Крег:

— Има ли някакъв проблем? — попита тихо Крег.

— Вие ли сте прословутият Крег Фанин? — попита Хелън Белю. Той кимна и тя продължи: — Радвам се да се запозная с вас, господин Фанин. Радвам се да се изправя срещу човека, който унищожава сина ми. Роланд Джарвис… — тя произнесе името му сякаш плюеше отрова — Роланд Джарвис само уби сина ми. Вие сте тези, които го унищожавате — унищожавате го и го заравяте под тоновете ненужни формуляри и правна документация!

— Разбирам болката ви, госпожо Белю — отвърна спокойно Крег, — но грешите. Роланд Джарвис не е убил сина ви. Откраднал е колата му, но не го е убил. Лора и аз вярваме, че някой изключително влиятелен човек е замесен в смъртта на сина ви. Не можем да направим нищо по въпроса, освен да се опитаме да накараме обществото и полицията да разкрият истинския убиец. Затова представляваме Джарвис. Истината няма да излезе наяве без известен натиск.

— Копеле! — избухна госпожа Белю. — Как смееш да ме гледаш в очите и да ме лъжеш? Въобще не ти пука кой е убил сина ми — нито на теб, нито на тази сметкаджийка, която си наел. Единственото, от което се интересувате, са хонорарите. Да не сте посмели да ми говорите за някакво си по-голямо добро, което ще излезе от всичко това. Единственото добро нещо ще бъде, ако Даяна най-сетне се вразуми и напусне града ви. Още в самото начало ви казвах — обърна се тя към разтрепераната си дъщеря, — и на теб, и на Лорънс казвах да не идвате тук. С баща ви знаехме как стоят нещата. Тук, в Атланта, единственото, което има значение, са парите. На белите не им пука дали кметът или директорът в училището на децата им е чернокож — те не притежават истинска власт. Истинската власт е в центъра на града, където са небостъргачите, и можеш да бъдеш сигурен, че никой чернокож няма да припари там. Ако някой се приближи прекалено много, веднага го поставят на мястото. Това е причината за смъртта на сина ми, това е причината и вие двамата да помагате на Роланд Джарвис.

Лора трябваше да признае, че Хелън има право. Властта в Атланта се разпределяше единствено в зависимост от размера на банковата сметка. Фактът, че няколко чернокожи бизнесмени и политици бяха преуспели, не променяше основната структура на градската икономика, която все още бе управлявана от шепа „бели“ корпорации. Кариерата на чернокожите, поне доскоро, бе символична, нямаше реална стойност. Но Хелън грешеше, като казваше, че малцинствата нямат никаква власт. „Да вземем например Маршал — помисли си Лора. — Той определено не е пример за безропотно подчинение и многократно го е доказвал.“

— Съжалявам, че мислите така, госпожо Белю. — Тя възвърна смелостта и увереността си. — В случая грешите и това е всичко, което мога да ви кажа. Започнах да работя по случая с твърдото решение да осъдя Роланд Джарвис за убийството на сина ви. Още от самото начало имах чувството, че дължа нещо на сина ви, и това усещане не ме е напуснало. Но накъдето и да се обърнех, попадах на противоречия. Видях неща, които ме накараха да мисля, че някой много по-умен и влиятелен от Роланд е отговорен за смъртта на сина ви. Права сте за Джарвис — той е просто една отрепка и не заслужава да бъде награждаван за това. Но също така не заслужава и да умре. А за парите грешите — парите не ме интересуват. Ако работех заради парите, със сигурност нямаше да се откажа от мястото си, където получавах двеста хиляди долара годишно, за да работя в прокуратурата за седемдесет и пет хиляди! И не бих работила с Крег върху някакво неясно дело, от което дори не е сигурно дали ще получа каквито и да било пари. Исках да продължа да се занимавам с този случай, а това бе единствената ми възможност. Ако знаехте това, което ни е известно на нас… Крег, разкажи й за доклада на доктор Хилмън.

Адвокатът започна накратко да обяснява разкритията на патолога, но госпожа Белю гневно го прекъсна:

— Дотегна ми от вашите лъжи и оправдания. Хайде, Даяна, да си тръгваме. А вие двамата ще горите в ада заради постъпките си.

Тя изхвърча като хала от залата, а разтрепераната й дъщеря я последва с несигурни стъпки. На излизане Даяна отправи извинителен поглед към Лора и прошепна:

— Съжалявам. Той беше единственият й син. — И с тази многозначителна реплика напусна залата.

След като жените излязоха, Крег и Лора останаха като вцепенени. Арлийн, която бе застанала в ъгъла, заговори първа.

— Нямаше право да говори такива неща. — Обикновено спокойният глас на секретарката трепереше от вълнение. Тя не знае абсолютно нищо нито за Атланта, нито за Крег Фанин. Познавам този тип хора — тя и приятелите й са постигнали всичко, а другите да вървят на майната си!

Лора се сепна от думите на Арлийн и горчивината в гласа й.

— Всъщност — допълни секретарката — колкото по-зле са останалите от нас, толкова по-добре са те. Не ме гледай така, Крег. Отлично знаеш какво имам предвид. Първо, белите се опитваха да ни смачкат и когато стана ясно, че това няма да може да продължи дълго, разрешиха на някои от нас да се издигнат. Не им пукаше кои точно, стига да не бяха прекалено много. На хора като Хелън Белю не им е трябвало много време, за да разберат, че тортата няма да стане по-голяма — и затова вече от трийсетина години се опитват да запазят колкото се може повече за себе си. И вие знаете това, но нямате нищо против.

— Таралеж и във вашите, и в нашите гащи, така ли? — попита язвително Крег.

— Точно така — отсече Арлийн. — Сега, ако ме извините, трябва да се заема с работата си.

Лора изгледа секретарката, която гордо изправена напусна стаята, и тежко се отпусна на един стол:

— Господи, в какво, по дяволите, ме забърка, Фанин?

— Не се притеснявай за Арлийн. От време на време имаме подобни разговори. Обича да ми напомня, че аз съм най-низшата форма на живот.

— А какво ще кажеш за Хелън Белю и Даяна Арнолд?

— Посещението им не ми направи кой знае какво впечатление. Ти и преди си защитавала не особено популярни каузи, знаеш какво е да се опитват да ти подпалят чергата под краката.

— Май за пръв път ми се струва, че огънят е много близо. Откъде ли са разбрали, че съм тук?

Крег се усмихна на наивния й въпрос:

— От дамите и господата от пресата, разбира се. Според теб колко време му е трябвало на Боб Харпър, за да се обади в кабинета на кмета, за да чуе мнението му? А колко време е било необходимо след това, за да се разчуе новината? Случило се е, че точно сега госпожа Белю е в града. Това обаче не ме притеснява. Чу Арлийн — Хелън едва ли може да разчита на особена обществена подкрепа в този град.

Лора махна с ръка:

— Това няма значение. Да говорят каквото си искат. В края на краищата всички други вече го направиха.

— За кого говориш? За Маршал и приятеля си? Сега, когато до тях застана и Хелън Белю, сякаш си се изправила пред светата троица — засмя се той. — Кураж, малката!

— Да, бе — промърмори Лора и се изправи, — винаги мога да се надявам на светлината в края на тунела — току–виж все пак се намерили двама-трима души в града, които още не са ме взели на мушката си.