Лелия Кели
Служител на правосъдието (1)

Пролог

Комбито едва докосна задната броня на ягуара.

Всъщност нито една от колите не би трябвало да бъде в центъра на кръстовището, но в дясното платно на Пийдмънт Роуд бе спрял огромен автобус и колите, които искаха да завият надясно по Пийчтри Роуд, трябваше да се престроят в средното платно, като се шмугнат сред непрекъсната върволица превозни средства, прекосяващи Пийчтри. Затова, вместо да спрат зад бялата линия, и комбито, и ягуарът се бяха придвижили към средата на кръстовището на Пийдмънт и Ийст Пейсис Фери Роуд.

Лора Частейн не можеше да се начуди на безочливия оптимизъм на шофьорите в Атланта. Те не само че не зачитаха знаците за предимство и червените светофари, не само че навлизаха в кръстовищата, когато беше очевидно, че няма да успеят да минат през тях, но и явно бяха твърдо решени никога да не спират напълно. Придвижваха се напред сантиметър по сантиметър, заемайки всяко свободно пространство пред себе си.

Точно това правеше и жената в комбито — със скорост от един метър в час тя постепенно блокира кръстовището. Може би се чувстваше неловко от начина, по който й се налага да се придвижва, и с право. Ако на мястото се появеше полицай, тя със сигурност щеше да отнесе доста солидна глоба. Всъщност на кръстовището вече имаше служител на реда, но жената не знаеше, че зад кормилото на джип „Уагъниър“, който изчакваше за ляв завой от Ийст Пейсис Фери по Пийдмънт, седеше ченге. Жената също нямаше как да знае, че нито шофьорът, нито пътникът в джипа бързаха да пресекат кръстовището.

Лора Частейн и Еймъс Ковалски се наслаждаваха на компанията си, слушаха дуета на Луис Армстронг и Ела Фицджералд и не обръщаха никакво внимание на задръстването. Еймъс току-що бе преместил ръката си от скоростния лост върху коляното на Лора. Тя се обърна да му се усмихне и тогава видя произшествието, което едва ли би могло да бъде наречено така, защото си беше просто докосване.

Комбито се движеше с около пет километра в час. Мъжът в ягуара едва ли бе усетил удара. Жената в комбито със сигурност не го бе усетила или поне не даде на заден, нито пък изскочи от колата, за да се извинява. Най-вероятно дори не беше разбрала, че е ударила ягуара. Сигурно се чудеше защо шофьорът му е излязъл от колата си и войнствено се е запътил към нея със стик за голф в ръка.

Обаче до момента, в който мъжът замахна с металния стик и разби предното стъкло на комбито, Лора се питаше какво смята да прави. Тя занемя от ужас. Реакцията на мъжа беше изключително неочаквана, направо налудничава, макар че той изглеждаше толкова… нормален. Обикновен мъж около четирийсетте, в ежедневното облекло на делови човек — сиви панталони и тъмносива, разкопчана на врата риза. Докато той се насочваше към фаровете на комбито, тя забеляза, че темето му е започнало да оплешивява, но затова пък отстрани косата бе по-дълга и закриваше яката му. По-късно и самата Лора се учуди на подробностите, на които бе обърнала внимание. Мъжът побутна нагоре малките си очила с метална рамка, понечи да заобиколи комбито и се озова точно пред джипа на Еймъс.

Лора понечи да каже нещо на приятеля си, но той вече бе изскочил от колата и тичешком се насочваше към средата на кръстовището.

— Обади се на полицията! — изкрещя той.

Младата жена припряно започна да търси мобилния си телефон, без да откъсва очи от Еймъс, който размаха полицейската си значка и с вик „Полиция!“ се запъти към мъжа със стика за голф.

Нападателят спря за миг, погледна приближаващия се, замахна отново и разби стъклото до шофьорското място. Гласът на телефонния оператор в полицията бе заглушен от ужасените писъци на жената и децата в комбито. Лора се опита да се съсредоточи върху въпросите, които й задаваше операторът — къде се намира, какъв е адресът, нападателят въоръжен ли е.

Еймъс бе разперил ръце, за да покаже, че не е въоръжен, и се опитваше да говори с мъжа. Лора би предпочела той да си беше извадил пистолета и да бе принудил нарушителя да легне по очи, без да се впуска в ненужни и безсмислени при създалата се ситуация преговори. Мъжът явно бе на същото мнение — той заплашително вдигна стика. Лора изскочи от колата, за да се притече на помощ на Еймъс, ако мъжът го нападне. Шофьорът на ягуара обаче не го направи. Той отново се насочи към комбито, вдигна стика и го стовари върху едно от страничните стъкла. Лора виждаше как децата в колата отчаяно се опитват да се скрият, чуваше ужасените им викове. Този път стъклото не се счупи. Мъжът се накани да удари отново.

Еймъс се възползва от мига, в който нападателят замахваше. Хвърли се към него, удари го през краката като защитник, спиращ атаката на противниковия нападател, и двамата се стовариха на земята. Лора видя как главата на мъжа се удари в паважа и отскочи. Очакваше, че той ще остане да лежи в безсъзнание, но това не стана. Нападателят яростно се бореше с Еймъс, опитваше се да извади пистолета на полицая, и когато разбра, че няма да успее, започна да му нанася удари със стика си по раменете.

Когато видя това, Лора прекъсна разговора си с оператора, захвърли телефона и изпълнена с желание за мъст, се затича към двамата мъже. „Ще те убия! — чу се да вика. — Ще те убия!“ Вече се виждаше как удря главата му в паважа. Искаше да го ритне със заострения връх на лачената си обувка; представяше си задоволството, което ще изпита, когато чуе изхрущяването на ребрата му.

Заслепена от гнева си, Лора не забеляза бояджията, който бе слязъл от камиона си. Почти бе стигнала до биещите се, когато бояджията се наведе, сграбчи нападателя и го изправи, докато Еймъс все още държеше краката му. Бояджията преметна мускулестата си ръка през врата на нападателя, постави другата зад гърба му, като в същото време успя да избие стика.

Еймъс се изправи и свали белезниците от колана си — белезниците, от които Лора толкова се притесняваше, когато приятелят й свалеше сакото си на публично място. Нападателят видя белезниците, престана да се съпротивлява, изстена и се притисна към бояджията. Полицаят тъкмо слагаше белезниците, когато се чу воят на сирените. Всичко бе свършило.

Лора стоеше, разтърсвана от ярост. Ръцете й продължаваха да бъдат стиснати в юмруци и тя като че ли все още беше готова да цапардоса шофьора на ягуара, който в момента сърцераздирателно ридаеше в ръцете на бояджията. Еймъс бе влязъл в комбито и проверяваше дали децата са добре. На кръстовището се появиха две патрулни коли и от тях изскочиха няколко униформени полицаи. Лора се запъти към бордюра и седна, без да се замисля, че може да си изцапа полата или да си скъса чорапогащника. Не обръщаше внимание на погледите на шофьорите, които вече заобикаляха джипа, минаваха през разчистеното кръстовище и бързаха за работа — вярно, малко закъснели, но пък с необикновена история, която ще разкажат, докато с наслада отпиват сутрешното си кафе.

Лора изчака да преместят комбито на паркинга пред ресторанта на ъгъла. Ягуарът бе натоварен на един от „паяците“, които при произшествие се появяваха изневиделица като лешояди на мърша. Никой не я забелязваше. Дори и Еймъс я бе забравил. В момента той говореше с едно от униформените ченгета, описваше случилото се и се смееше. Как можеше да се смее, след като само преди минути едва не загина. Лора сви юмруци и ноктите й се впиха в дланите й.

Най-накрая, както й се стори след цяла вечност, той се приближи към нея и я попита:

— Добре ли си? — В отговор тя го погледна с изпепеляващ поглед. — Знам, че си ми ядосана. Предпочиташе да изчакам истинските полицаи. Не искаш гаджето ти да усмирява превъртели маниаци. Но, скъпа, все пак това ми е работата.

Тя сви рамене и избегна погледа му. Беше бясна. На всичкото отгоре той беше прав. Искаше й се да го удари, почти толкова силно, колкото преди минути бе искала да удари мъжа със стика за голф. Еймъс като че ли прочете мислите й:

— Обзалагам се, че си готова да ме удариш, за да ме накараш да престана да се правя на герой, нали? Това е от напрежението. След малко ще се успокоиш. Хайде. Нека ти помогна.

Беше прав. Гневът и страхът преминаваха. Тя го погледна, хвана ръката му и му позволи да я изправи и да я прегърне.

— Бъкхед — изсумтя той. — В доста гаден квартал живееш, Частейн. Ако това е обичайното поведение на жителите му в понеделник сутрин, не ми се мисли какво става тук в събота вечер.

Тя се засмя. После му тегли едно кроше.