Лелия Кели
Служител на правосъдието (21)

20

Обикновено Кени Нютън работеше изключително бързо. Понякога Лора му се беше обаждала сутринта и до обяд бе получавала готовия доклад. Затова се изненада, когато й се наложи да чака няколко дни, преди детективът да й се обади, а когато най-накрая го чу, научи лоши новини.

— Намерих един от свидетелите ти — оповести той и се настани на един от столовете в новия кабинет на Лора.

— Само един ли? — попита разочаровано тя.

— Всъщност дори и той не е цял — заяви тайнствено детективът.

— Престани с тези недомлъвки! От три дни стоя без работа и вече ме сърбят ръцете. Къде е този частичен свидетел и кога мога да поговоря с него?

— Намира се в погребално бюро „Братя Типтън“.

— Да тръгваме — заяви тя, понечи да стане и едва тогава осъзна смисъла на думите му. — По дяволите, Кени! Да не искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Абсолютно.

Лора седна и го изгледа разярено:

— Какво ти става. Не можеше ли направо да ми кажеш, че е мъртъв.

— В прекрасно настроение си — отбеляза весело Кени.

— А ти как би се чувствал на мое място? В този случай съм вложила доста лични средства, а вече започвам да мисля, че може и да загубя. Как е умрял?

— От чужда ръка — заяви мелодраматично той.

— Наистина ли? — разведри се тя. — Убит ли е?

— Не се ентусиазирай прекалено. Бил е убит по време на сбиване с ножове в градския затвор. Опасявам се, че е било просто случаен акт на насилие. Съжалявам, че трябва да те разочаровам. С най-голямо удоволствие бих ти поднесъл историята за тайнствен заговор, но в случая просто един нещастник е наръгал друг.

— Много лошо. Всъщност за кой свидетел става въпрос?

— Албърт Джаксън.

Лора въздъхна:

— Не бих казала, че съм особено учудена. Имаше вид на истински мошеник, въпреки че и другият му бе достойна конкуренция. За какво е бил в затвора?

— Май е имало някаква стара заповед за ареста му. Ченгетата са го прибрали по някое време миналата седмица. Не знам подробностите, но мога да ги разбера, ако искаш.

— Би ли го направил? Мисля, че ще е добре да знам колкото се може повече за господин Джаксън. Може би някой от неговите приятелчета ще ни помогне.

— Може би. Не се и съмнявам, че ще горят от желание — заяви иронично Кени.

— Ама че веселяк — засмя се Лора. — А какво става с втория и третия очевидец?

— Вторият, Джърмин Клей, се оказа костелив орех. Няма постоянен адрес, а през последните няколко години е живял при различни роднини и приятели. Никой от тях обаче не го е виждал напоследък. Или поне не си признават. Може да живее на улицата. Ще проверя приютите и парковете и ще разбера дали го познават в безплатните кухни. А третият свидетел…

— Терънс Уокър — уточни тя, като погледна документите.

— Да, бившият работник в автомивката. Късметът ми беше горе-долу същият като твоя. Не се е мяркал в квартала. Един от приятелите му каза, че може да е заминал за Флорида.

Лора кимна:

— Изглежда, се е сдобил с пари.

— Ако е така, скоро ще ги изхарчи и ще се върне към обичайните си занимания и места за шляене. Просто трябва да изчакаме.

— Не знам с колко време разполагаме. Крег няма вечно да ме спонсорира.

— Не се притеснявай. Ще ти намеря нещо. Имаш ли планове за събота и неделя?

— Не — заяви Лора. — Чудех се дали да не отида в Нашвил, за да се видя със семейството си.

— Ако си промениш плановете, заповядай на вечеря у нас. Синди винаги се радва да те види и ще се погрижи децата да не те безпокоят.

Всъщност Лора не искаше да ходи на гости на Кени, нито да пътува до Нашвил, но още по-малко искаше четирийсет и осем часа да си седи вкъщи и да брои мухите, затова реши да направи едно от двете, освен ако не получеше друго предложение. Тя мрачно си помисли, че с Еймъс бяха стигнали до онзи приятен етап, когато съвместното прекарване на почивните дни се разбираше от само себе си. Сегашните им отношения й напомниха нещо, на което преди Лора като че ли не обръщаше внимание — тя нямаше много приятели в Атланта.

Не би се нарекла самотна или пък саможива. Обичаше компаниите и имаше приятели в Нашвил и из цялата страна. За осемте години, прекарани в Атланта обаче, не успя да завърже много приятелства, особено пък с други жени. Връзките, които бе установила с няколкото жени, работещи заедно с нея в „Прендърграст и Кроули“, се разпадаха, когато приятелките й една по една напускаха престижната юридическа фирма заради някоя по-спокойна работа, заради по-добри възможности за развитие или за да създадат семейства. Преди да напусне, Лора бе останала единствената жена, заемаща толкова висок пост във фирмата.

Имаше доста приятни съседи, но тъй като само тя бе неомъжена и без дете (поне доколкото знаеше), не изпитваше особено желание да приеме любезните им предложения да се запише в някой клуб на любителите на книгата, да участва в организираните вечеринки или неделните разпродажби на стари вещи. Беше си купила къща около Пийчтри Парк, защото кварталът бе спокоен и й бе познат. И все пак понякога й се искаше да си бе избрала някое по-вълнуващо място — Кебиджтаун, Източна Атланта или дори Вирджиния-Хайлънд, квартала, където живееше Еймъс. Но Лора не беше любителка на приключенията. Обичаше малката си къщичка, обичаше и спретнатите смешни женици, които живееха наоколо. Искаше й се да познава някоя от тях достатъчно добре, за да може просто да й се обади и да я покани на чаша вино и сладки приказки.

Искаше й се и да има повече професионални отговорности. Работата й за Крег се ограничаваше единствено с делото на Роланд Джарвис. От опит знаеше, че ще дойде време, когато това ще й бъде повече от достатъчно, но в момента, когато нещата тепърва се задвижваха, не й се налагаше да се напряга. Сведенията на Кени също не бяха особено обнадеждаващи. Лора трябваше да се ограничи с изчакване и наблюдение, което означаваше по-малко практикуване на адвокатската професия. Крег въобще не се интересуваше колко часа на ден работи Лора, което бе приятна изненада след миналия й опит в частните юридически фирми, където „платимите“ часове бяха свещени. Предложенията му да си вземе няколко почивни дни или да отиде на пазар в обедната си почивка не й помагаха. Лора се чувстваше добре само когато вършеше нещо. И тя ден след ден седеше в кабинета си, подреждаше бележките и записките си, провеждаше телефонни разговори, от които никога нищо не излизаше, и търсеше някакъв правен прецедент, който да има поне нещо общо с делото на Джарвис.

Два дни след посещението на Кени тя посегна към слушалката с намерението да му позвъни. Претекстът бе, че се обажда да види дали има нещо ново по случая, но тъй като много добре знаеше, че ако е научил нещо, той сам щеше да й позвъни, мотивът не беше особено убедителен. От друга страна, поне щеше да получи повторна покана за почивните дни.

Но така и не набра номера. Телефонът иззвъня веднъж, после втори път. Лора го погледна объркано. Тя бе толкова изненадана да го чуе да звъни, че се поколеба, преди да вдигне слушалката. Когато отговори, не очакваше да чуе нищо интересно.

— Госпожица Частейн? — попита непознат приятен женски глас.

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Ами… обажда се Даяна Арнолд. Сещате ли се? Сестрата на Лорънс Белю.

— Разбира се, че си спомням коя сте.

— Естествено, след сцената, която разигра майка ми. Исках да ви кажа колко съжалявам за всичко това, госпожице Частейн.

— Не сте виновна. Освен това съм напълно съгласна с някои от нещата, които каза майка ви. Единствено тонът й не ми хареса.

— Трябваше да я изхвърлите от кантората — отсече горчиво Даяна. — Това щеше да й е за урок.

— Тя скърби за сина си — отвърна внимателно Лора. — Бяхме длъжни да я изслушаме.

— Скърби ли? — засмя се другата жена. — Скърби като Медея. Не познавате майка ми. Тя не страда така, както друга майка би жалила за детето си. Тя не изгуби сина си, а своето творение. Сега няма начин той да извърши това, което му бе отредила.

— И какво бе то? — полюбопитства Лора.

— Да стане сенатор Лорънс Белю, разбира се. После — пост в кабинета, след това — кой знае?

— Брат ви интересуваше ли се от политика?

— Лорънс ли? Сигурно се шегувате! Той мразеше политиците. Правеше това, което му харесва — ръководеше собствената си компания. Печелеше доста добри пари за човек, който се занимава с хобито си, а това бяха компютрите. Беше щастлив.

— Оставам с впечатлението, че е бил изключителен човек.

— Наистина беше — отвърна Даяна.

— Радвам се, че се обадихте, госпожо Арнолд — каза Лора.

— Чувствах се много неловко заради вас и майка ви.

— Наричайте ме Даяна. Трябваше по-рано да ви се обадя, за да се извиня. Обаче просто… просто не го направих. Но сега трябва да говоря с вас за нещо друго.

— Разбира се. С какво мога да ви помогна?

— Става въпрос за Лорънс. Разбирате ли, аз така и не повярвах на тази история с кражбата на колата. Брат ми може и да беше компютърен маниак, но беше доста едър и поддържаше формата си. Когато видях Джарвис, си помислих, че просто няма начин да го е пребил до смърт. Но никой друг от семейството ми не искаше и да чуе за това. Не знам защо. Може би им беше по-лесно да повярват, че случилото се е просто поредният акт на случайно насилие.

— Но вие като че ли не мислите така.

— Не, особено сега, не.

— Защо сега? — попита Лора.

— Трябва да говоря с вас, госпожице Частейн…

— Наричайте ме Лора. Искате да се срещнем ли?

— Да. Трябва да дойдете с мен на едно място и не бива да казвате на никого, дори на шефа си.

Лора се поколеба. Да не би това да бе някакъв заговор за отмъщение? Привидно нежната Даяна Арнолд дали нямаше да я отвлече, да я замъкне в някое тъмно и влажно мазе и да я задържи… но защо?

Сякаш прочела мислите й, Даяна заговори:

— Не е това, което си мислите. Просто един човек иска да се срещнем, а аз се боя да отида сама.

— Защо не се обадите в полицията?

— Той каза, че не иска ченгета. Не мога да помоля съпруга си, защото той ще се обади на полицията. Този човек се страхува. Мисля, че знае нещо за смъртта на брат ми.

— Кой е той? — попита Лора.

— Каза, че познавал Лорънс.

— Не можете да вярвате на думите на някакъв тайнствен непознат, Даяна. Напоследък доста се говори за вас, а и вие сте изключително красива. Ами ако това е някой, който е видял снимката ви във вестника и е решил, че му се иска да остане насаме с вас?

Даяна нетърпеливо изсумтя:

— Точно затова ви моля да ме придружите. Ще му е доста трудно да изнасили и двете ни, не мислите ли?

— Би могъл, ако има оръжие — предупреди я Лора. — Имам предложение. Ще дойда с вас, но частният ми детектив ще ни следи. Не се притеснявайте, той е изключително добър. Ако няма проблеми, вашият човек въобще няма да разбере за присъствието му.

— А ако има проблеми?

— Ще определим някакъв час. Ако дотогава не сме излезли, Кени ще връхлети в „скривалището“. И в това е много добър — добави тя, въпреки че никога не го беше виждала да връхлита където и да било. Надяваше се Даяна да не долови промяната в тона й.

Сестрата на Лорънс дълго се колеба, после отсече:

— Добре, да го направим. Но нека да е днес, и то скоро — в три часа трябва да взема сина си от училище.

— Дайте ми телефонния си номер. Ей сега ще се обадя на Кени. Къде сте?

— Не, не идвайте у дома. Някой може да ви види. Аз ще се отбия в кабинета ви. Кажете на детектива си да дойде колкото може по-бързо. След около половин час ще съм при вас — отсече Даяна и затвори телефона.

Лора се надяваше да намери Кени. Ако не успееше, щеше да се наложи да измисли нещо друго, и то бързо. Позвъни в кабинета на детектива, но се свърза с телефонния секретар. С мобилния му телефон нямаше връзка, така че тя изпрати съобщение на пейджъра и се надяваше Кени да й се обади при първа възможност. После позвъни на вътрешния номер на Крег.

— Вече ми звъниш по телефона, така ли? Да не си станала прекалено важна, че не можеш да слезеш на долния етаж?

— Трябва да съм до телефона — отвърна тя и го осведоми за случилото се. — Опитвам се да открия Кени, за да дойде тук най-много след половин час. Имаш ли някаква идея какво да правя, ако не успея?

— Бих могъл да се обадя на друг детектив, но тя може да не вярва на човек, когото не познаваш. Без ченгета, така ли?

— Абсолютно никакви. Мислех си за Карлтън… изчакай, телефонът ми звъни. Ще ти се обадя пак. Ало?

— Ти ли ми изпрати съобщението? — чу тя гласа на Кени.

— Слава Богу! Къде си? Моля ти се, не казвай, че си в Дълут, в Алабама или на другия край на света.

— В момента съм на Нортсайд Драйв, близо до Уест Пейсис Фери.

— Чудесно. Ела в кабинета ми. Трябваш ми.

— В момента следя един неверен съпруг.

— Ще продължи да изневерява. Следващия път ще го хванеш.

— Какво толкова спешно има?

— Ела в кантората на Крег и ще ти кажем. Хайде, идвай!

Лора отново набра номера на Крег:

— Всичко е наред. Кени ще дойде.

— Не ми харесва това — заяви Крег. — Може да е капан или пък просто някой да си играе на стражари и апаши.

— Знам. Никога не бих отишла сама, въпреки че Даяна Арнолд бе готова да го направи. Ако не я придружа, тя ще реши, че ще трябва да се справя сама, и кой знае какво може да й се случи. Не искам да тежи на съвестта ми.

— Ти си знаеш най-добре — отвърна Крег. — Само не се впускай в лов на вещици. Трябва да се подготвиш за делото, а тази среща едва ли ще допринесе за благоприятния му развой.

— Обещавам да не забравям за какво правим всичко това — заяви тържествено Лора.

Петнайсет минути по-късно невзрачният син пикап на Кени спря на малкия паркинг пред сградата. В каросерията се виждаха няколко стълби и кофи — дегизировка, която даваше на детектива възможност спокойно да паркира почти навсякъде в Атланта, която напоследък все по-малко приличаше на град и все повече на огромна строителна площадка. Лора с одобрение забеляза, че бе прибавил още няколко инструмента. Тя забърза към изхода и го пресрещна още преди да е влязъл в сградата.

— Мътните го взели, какво ти става? — попита той. — Не съм те виждал толкова развълнувана от деня, в който ме накара да извадя онзи опосум от кофата ти за боклук.

— Сега е много по-лошо от опосум — отвърна тя и го поведе към кабинета на Крег. Разказа му за обаждането на Даяна.

— И аз предложих ти да ни проследиш — завърши тя.

— Бих предпочел да дойда с вас. Никак не ми харесва идеята да ви следвам отдалеч и да чакам да се случи нещо лошо.

— Той е казал, че не иска ченгета — напомни му Лора.

— Аз не съм ченге — възпротиви се Кени.

— Но приличаш. Виж, ако си наблизо, всичко ще бъде наред. Трябва да измислим и как да се свързваме. Мога ли да си сложа микрофон?

Мъжете се засмяха.

— Гледаш прекалено много филми, Лора — заяви детективът. — Ще ни трябва цяла вечност, за да го инсталираме. Ето какво ще направим — в пикапа имам няколко радиостанции. Те са пълно копие на мобилните телефони. Ако я нагласиш на „приемане“ и я пъхнеш в чантата си, ще мога да чувам какво става.

— Да, само дето ще трябва да държа чантичката си до устата на тоя тип.

— Не очаквам първокласен звук, но със сигурност ще чуя вика ти, ако нещата се объркат. Не е идеалното, но ще трябва да свърши работа.

— Значи идваш.

— Май да. Макар и с известни възражения.

— Добре. Защото ако този човек наистина съществува, ще бъдеш свидетел на срещата ни. А, ето я и Даяна. — Арлийн въведе разтревожената жена и затвори вратата. — Даяна, познаваш Крег Фанин. А това е Кени Нютън, частният детектив, за когото ти казах. Той ще ни следва с пикапа си, а аз ще нося малка радиостанция. Ако имаме неприятности, той ще ни измъкне.

— Здравейте — тихо изрече тя и се ръкува с Кени. — Не мисля, че е чак толкова опасно… Просто исках с Лора да отидем да се срещнем с човека.

— Може въобще да не е опасно — успокои я детективът. — Но винаги е по-добре да вземем предпазни мерки. Къде отиваме?

— Не познавам мястото. Някъде в Източна Атланта. — Тя подаде на детектива бележка.

Той кимна:

— Знам къде е. Най-лесно ще стигнем там, ако тръгнем по Мемориал и на пресечката с Морланд завием на юг. Веднага след бензиностанцията ще свием по разклонението за Флет Шоулс.

— Мисля, че се сещам — заяви Даяна. — Хайде да тръгваме. След няколко часа ще трябва да взема сина си.

— Да се повозим тогава — усмихна се Кени. — Ела до пикапа, за да ти дам радиостанцията, Лора. Ще получиш петнайсетсекунден инструктаж за употребата й.

След няколко минути тя вече седеше на предната седалка на волвото на Даяна Арнолд. Пътуваха на юг по магистрала „Джорджия 400“. Тя завъртя копчетата на радиостанцията и предпазливо попита:

— Кен? Чуваш ли ме?

— Съвсем ясно. Даяна, мини в най-дясното платно и слез от магистралата по отклонението за Кортланд Стрийт. От там ще ти кажа как да стигнеш до Флет Шоулс.

— Откъде го познаваш? — прошепна Даяна.

— Можеш да говориш спокойно. Сложила съм радиостанцията само на приемане. Кени ми е стар приятел. Работили сме заедно по доста случаи. Много е добър и човек може да разчита на него.

— Надявам се — отвърна тя и после добави: — Това е доста вълнуващо, нали? Искам да кажа, че е страшничко и бих искала да не се случва, защото единствената причина за всичко е смъртта на Лорънс, но…

— Знам какво имаш предвид. Хубаво е, когато чувстваш, че правиш нещо.

— Какво те накара да мислиш, че онзи тип, Роланд Джарвис, не го е направил?

— Доказателствата ми показаха, че в случая е замесен и някой друг, някой значително по-умен от него. Надявам се и ти да го разбираш, въпреки че майка ти е на друго мнение.

— Мисля, че разбирам. Господин Фанин също ли мисли, че е замесен и някой друг?

— Да. Той… той има опит с много дела. — Смяташе да й разкаже за второто мнение по аутопсията, което Крег бе взел от доктор Хилмън, но реши, че е по-добре да не го прави. В края на краищата можеха и да грешат, пък и какъв бе смисълът да тревожи Даяна с новината, че брат й е прекарал няколко дни безпомощен, но все още жив, в ръцете на убийците си?

Кен им каза да завият. С приближаването си до адреса, продиктуван на Даяна от тайнствения мъж, те се умълчаха.

Пред тях се виждаше тухлена сграда, която някога сигурно е била склад или хале, но сега, ако се съдеше по щорите на някои от прозорците, бе превърната в кооперация.

— Готово — заяви Лора. — Пристигнахме. — Зад тях се движеше пикапът на Кени, а когато спряха, той ги задмина.

— Слезте от колата — инструктира ги. — Пооправете си прическите, чантичките и каквото искате. Аз ще завия и ще заема позиция. — Те зачакаха и се засуетиха, докато Кени си намери подходящо място с добра видимост към входа на сградата.

— Добре. Виждам ви. Я да проверим дали ви чувам. Лора?

— Тук съм.

— Лора? — Тя отново му отговори. — Скъпа, виждам, че мърдаш устни, но не те чувам. Да не си включила радиостанцията само на приемане, за да можете да си говорите за мен?

Лора трескаво оправи връзката.

— Извинявай. Говорехме само хубави неща.

— Че има ли нещо друго? Добре, чувам те доста ясно. Даяна, кажи нещо.

— Какво?

— Това беше достатъчно. Превключвам само на приемане, но ви чувам добре. Стойте колкото се може по-близо една до друга. А когато влезете в сградата, говорете си високо за нещата, които виждате. Опишете всичко, за да мога да се ориентирам, ако ми се наложи да вляза.

— Добре — отсече Лора. — Даяна, готова ли си?

— Предполагам — отвърна неуверено тя.

— Да тръгваме — заяви адвокатката с надеждата, че звучи по-уверено, отколкото се чувства.