Лелия Кели
Служител на правосъдието (3)

2

Когато спря пред гаража си, видя, че джипът вече е там. Въпреки че беше сигурна, че ще е така, тя изпита облекчение. Извади торбата с деликатесите, които бе купила на път за вкъщи. Надяваше се храната да замести извиненията — огромна скарида с малки, блестящи като мъниста очи, аспержи и вино, което струваше повече от десет долара и с това тя нарушаваше един от принципите си, но това бе любимото вино на Еймъс. Бе купила и сладолед — повече за себе си, отколкото за приятеля си, но не само той беше имал тежък ден.

Лора внимателно затвори вратата на колата и тихо влезе в кухнята през задния вход. Не искаше да я вижда, преди да е успяла да разбере в какво настроение е той. Постави покупките на масата и погледна през прозореца към вътрешния двор.

Положението изглеждаше обещаващо. Беше си пуснал Синатра, което бе сигурен знак, че е в добро настроение. Лора щеше да се притесни, ако бе избрал Били Холидей с неговото меланхолично и мрачно настроение. Но Франк означаваше, че всичко е наред. Известно време тя наблюдава как Еймъс мажеше хоросан върху тухлите и внимателно ги поставяше една до друга.

Докато го наблюдаваше, Лора усети, че коленете й се подкосяват. И за двамата физическото привличане бе все още нещо, с което не бяха свикнали. Естествено, тя винаги бе намирала Еймъс Ковалски за изключително привлекателен мъж. Но сега той беше нейният привлекателен мъж, а това бе доста по-различно. До неотдавна отношенията им бяха изцяло професионални и тя ясно си спомняше обхваналото я притеснение, когато осъзна, че оглежда високото му тяло, квадратната челюст и зелените му очи. Само мисълта за това накара краката й отново да потреперят. Все още не можеше да повярва, че го беше ударила. Подготви обяснението си за случилото се сутринта. Пое дълбоко въздух и излезе през плъзгащата се врата към вътрешния двор.

— Добре изглежда — отбеляза тя, като се надяваше гласът й да звучи весело.

Той се обърна и й се усмихна. Определено не изглеждаше ядосан. Тя с облекчение отвърна на усмивката му, но тревогата не я напускаше.

— Закъсняваш — промърмори разсеяно той. — Харесва ли ти? — Изправи се и изтри ръце в изцапаните си панталони.

— Да, Еймъс. Много съжалявам. Наистина съжалявам. През целия ден се чувствах отвратително…

Той я погледна объркано:

— Защо? За какво?

— За тази сутрин. Не знам защо го направих. Съзнавам, че е непростимо.

— За какво говориш?

— Еймъс, аз те ударих.

— Така си беше — засмя се той. — По-точно, удари ме една нещастна съсипана жена. Добре, че обичам физическата работа. Якото ми тяло не усети нищо.

— Не ми се подигравай! Опитвам се сериозно да обсъдим случилото се.

— Какво има да му обсъждаме? Ти беше изплашена до смърт и трябваше да реагираш. Случайно аз бях наблизо. Реших, че е по-добре да съм аз, отколкото някой нещастен смотаняк в съдебната зала.

— Е, наистина имах възможност да срещна един такъв в съда, но в момента не говорим за това. В нашата връзка няма място за насилие…

Еймъс отметна глава назад и гръмко се изсмя:

— Ти на това насилие ли му викаш? Скъпа, не прави от мухата слон — смешно е. От кое списание извади тази реплика?

Лора вирна глава:

— Виж какво, господинчо, фактът, че слушаш Франк Синатра и зидаш тухли, не означава, че можеш да нареждаш и замазваш всичко. Ако не внимаваш, много скоро ще си изпросиш и някой ритник.

— Така е по-добре. Виж, Лора, няма за какво да ми се извиняваш. Това е. Точка. Ти си цивилна и не знаеш как да се справяш с напрежението и повишения адреналин. Аз съм ченге. Свикнал съм.

— Да, бе! Ченгетата винаги се държат образцово — отбеляза тя и саркастично разпери ръце.

— Е, може би не всички, но аз определено го правя. Както и да е, знам точно какво ти се е случило. Мъжът ме нападна и на теб ти се е приискало да го убиеш. Според мен това беше много мило от твоя страна. А и аз сам си изпросих удара. Веднага след като всичко свърши, трябваше да проверя как си, а аз те оставих да седиш на бордюра и да се пържиш на собствения си огън, докато се занимавах с другите и помагах да оправим нещата. Трябваше да оставя истинските ченгета да се заемат с това.

— Може би — съгласи се Лора. — А може би, ако беше дошъл веднага, направо щях да те нокаутирам. Просто ми се иска да не се намесваш безразсъдно в подобни опасни ситуации. Той се опитваше да вземе пистолета ти, Еймъс, и те удряше със стик, който определено може да бъде смъртоносно оръжие. Не ви ли учат да не правите нищо сами, без подкрепление?

— Прецених ситуацията и взех решение. Той нямаше да ме нарани. Между другото, нямаше никаква вероятност да вземе пистолета ми. Имам известен опит със задържането на подобни типове. А и той беше объркано кълбо от опънати до краен предел нерви. Знаех, че само след минута ще се срине.

— Какво стана с него?

— Заведоха го за психиатрична оценка. Според мен става въпрос за поредния случай на стрес — загубил работата си, в семейството му нещата не вървели добре и когато бедната жена побутнала задната му броня, чашата преляла и той избухнал. И то си беше чисто избухване. Нали видя колко бързо премина всичко. Знаех, че ще стане така. Между другото, докато го откарат в участъка, за да се обади на адвоката си, той беше в пълно съзнание и съвсем адекватен. Всъщност се обади на старото ти другарче Крег Фанин, така че няма за какво да го съжаляваш.

— Определено няма да го съжалявам. Надявам се Фанин здравата да го одруса. Може дори да му се наложи да си продаде ягуара и да си купи хюндай, за да покрие хонорара на адвоката си — отбеляза жлъчно тя.

— Ако наистина е бил собственик на ягуара и ако е бил като деветдесет процента от хората, сигурно го е взел на изплащане. Стилът на ягуар при бюджет на хонда.

Лора се засмя:

— Най-вероятно си прав както винаги. Минах и купих нещо за вечеря. Скариди. И аспержи към ризото.

— Е, сега вече знам, че наистина съжаляваш. Трябва по-често да ти позволявам да ме удряш.

— Млъкни или ще го направя. Привършваш ли с работата за днес?

— Почти. Само ще си взема един душ преди вечеря.

— Няма проблеми. Ще ми трябва малко време, за да приготвя всичко, а и преди да започна, все пак ще трябва да се преоблека.

— Ей сега привършвам и отивам в банята. — Лора понечи да се запъти към кухнята, но той я хвана за ръка. — Можеш да продължиш да ми се извиняваш, ако искаш.

Тя го прегърна и се засмя на целувката му. След малко се отдръпна.

— Ако не спрем сега, няма да има вечеря.

— И какво от това?

— Гладна съм. Пусни ме, преди да съм припаднала от глад.

— Глупости — промърмори той и отпусна ръце.

След половин час Лора режеше аспержите и наглеждаше тенджерата на котлона, когато в кухнята влезе вече изкъпаният Еймъс.

— Искаш ли чаша вино? — попита той.

— Естествено. Купих ти от австралийското вино. В хладилника е. Как мина денят ти?

— Нормално — отвърна той, докато търсеше тирбушона. — А при теб?

— Обичайният парад на човешката суета. В съда срещнах Карлтън Хемингуей.

— Така ли? Какво прави?

— Занимава се със случая за изчезналия човек — нали се сещаш, онзи програмист? Съобщиха го по новините. Карлтън е убеден, че се крие някъде и тайничко се наслаждава на нечестно придобитото си богатство. Предложих му да поровя из архивите, за да видя дали е имал някакви проблеми с бизнеса.

— Намери ли нещо? — попита Еймъс и й подаде чаша вино.

— Не. Истинска вода ненапита. Дори помолих един приятел да провери в базата данни на данъчното управление. Човекът е примерен данъкоплатец. Мен ако питаш, Карлтън просто не си пада особено по хора като Лорънс Белю.

— Какво му е на Белю?

— Нищо — просто е чернокожо юпи. Нали се сещаш, чернокож бизнесмен, който познава всички важни клечки в Атланта. Учил е в престижни колежи и университети и животът му е вървял по мед и масло, поне ако го сравниш с този на Карлтън. Честно казано, мисля, че приятелят ни уважава единствено хора, преминали през огън и жупел.

Еймъс се засмя:

— Би казал, че е „просто реалист“.

— Всъщност точно това ми заяви. Би ли подредил масата? Трябва непрекъснато да разбърквам яденето. Както и да е, каквото и да се е случило с Лорънс Белю, то не е свързано с укриване на фирмени средства. А и защо му е да го прави? Фирмата си е негова. Все едно да краде от себе си.

Еймъс извади чиниите и приборите и поклати глава:

— Най-вероятно е изчезнал, за да изживее някоя лична мечта.

— Сексуална мечта ли имаш предвид?

— Има ли други? — ухили се той. — Сигурно води таен живот и просто е забравил да вземе предвид очакванията, отправени му от заобикалящия го свят. Случва се.

Лора заплашително размаха дървената лъжица:

— Съвсем типично — Карлтън мисли, че всичко е свързано с пари, а ти — че единствената възможна причина е сексът. Гледните ви точки са в пълно съответствие с характерите ви!

— Така ли? — учуди се Еймъс и си наля чаша вода. — А каква е твоята теория, велики и непогрешими вълшебнико от Оз?

Тя се замисли:

— Карлтън е прав поне за едно — в случаи на убийство колата обикновено бива намерена изоставена на някое шосе. И тъй като това не е станало, мисля, че Белю и колата му наистина са все още заедно. Но не мисля, че се укрива от данъчните. По-скоро е станала катастрофа, колата му е изскочила от пътя и е паднала в някое дере. Някой ще се натъкне на колата и на трупа на Белю през есента, когато опадат листата на дърветата.

Еймъс се изсмя победоносно:

— Трябваше да се досетя! Ние с Карлтън можем да мислим, че изчезналият е крадец или извратен тип, но поне допускаме, че той е още жив. Ти обаче си убедена, че е мъртъв — това са последствията от адвокатската професия.

Лора понечи да му възрази, но вместо това само се засмя:

— Предавам се. Предполагам, че работата ми като прокурор поне донякъде определя готическия ми поглед върху нещата. Е — тя вдигна чашата си, — където и да е Лорънс Белю в момента, моля се да е в безопасност. Изглежда ми доста… доста свестен човек.

— Амин — допълни Еймъс.

— Готово е. Подготви се да бъдеш смаян от кулинарните ми умения.

Тя сипа ризотото, остави купата със салатата и седна на масата. Докато вечеряха, обсъждаха по-приятни неща — плановете за уикенда, новородения племенник на Лора, наближаващите избори. Когато привършиха, той отбеляза:

— Беше фантастично. Ти си истинска Марта Стюард.

— Естествено. Още утре започвам да правя полилей от амбалажна хартия и капачки от бира. Наистина ли ти хареса?

— Много — заяви Еймъс, докато й помагаше да разчисти масата. После попита: — Имаш ли някакви планове за вечерта?

— Не, но предполагам, че ти си намислил нещо.

— Честно казано, не бих имал нищо против да погледам малко хокей.

— Хокей ли? Господи, че вече е лято, още ли играят хокей?

— Да. Играят в зала, за да не се притесняват, че ледът ще се разтопи под краката им.

— Не ми се прави на много умен. Естествено, че можем да гледаме мача. Ще ми обясняваш какво става.

— Знам, че не те интересува. Няма нужда да ме глезиш толкова, вече приех извинението ти.

— Не те глезя. Имаме сладолед и кутия замразени ментови сладки. Ако има ментови сладки, мога да гледам всичко…

— И някой сапунен сериал ли?

— Не, за това ще ми трябва нещо по-силно. Включи телевизора, аз ще дооправя тук.

Когато Лора влезе в хола, по телевизията предаваха мач на „Блакхокс“, а Еймъс се бе настанил в единия край на дивана. Лора му подаде купичка сладолед, остави чинията със сладки на масичката и се разположи в другия край на дивана. Вдигна краката си и си взе две сладки:

— Не ми позволявай да ям прекалено много. Какво става?

— Току-що започна — обясни той. — „Блакхокс“ водят с един мач в сериите.

— Значи, ако спечелят и сега, минават на следващия кръг, така ли?

Еймъс се засмя:

— Не. Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но това не са плейофите. В момента все още сме в разгара на сезона.

— С други думи, ще имаме възможност да се наслаждаваме на подобни забавления още поне няколко седмици.

— Теоретично да.

Известно време гледаха мълчаливо, а Лора драматично потреперваше от ужас всеки път, когато играчите се сблъскваха или се удряха в мантинелата.

— Хайде, стига — засмя се Еймъс. — Когато искаш, нали и аз гледам с теб фигурното пързаляне. А то би било много по-интересно, ако имаше и телесен контакт. Определено би увеличило напрежението — представи си две от тези оскъдно облечени девойчета заедно на леда. Ето това би привлякло мъжката публика.

Час по-късно Лора спеше дълбоко пред телевизора, без да обръща никакво внимание на маневрите, головете, нарушенията и на всичко друго, което се случваше на ледената пързалка в Чикаго. Еймъс я събуди малко след единайсет.

— Пропуснах ли нещо? — прозя се тя.

— Нищо, освен най-вълнуващия хокеен мач на света — успокои я той.

— По дяволите. Разкажи ми какво стана. — Тя протегна ръце. Еймъс я подръпна, за да й помогне да стане. Може би я дръпна прекалено силно, защото тя залитна към него. Той я прихвана и я прегърна. Тя се вгледа в очите му:

— Хайде да оставим разказа за по-късно — прошепна с усмивка.