Лелия Кели
Служител на правосъдието (27)

26

Наблюдателният поглед на Крег не пропусна тъмните кръгове под очите на Лора на следващата сутрин.

— Изглеждаш изтощена — отбеляза, когато тя тежко се отпусна на стола срещу бюрото му.

— Благодаря, Фанин. Много мило — отвърна Лора, но възмутеният й тон бе притъпен от сподавената й прозявка.

— Тежка нощ, а? Надявам се поне да е било весело.

— Не особено. — Тя бе размишлявала дали да каже на Крег и Кени за станалото. Отначало бе склонна да го премълчи, но знаеше, че ако не тя, то Еймъс непременно ще разкаже на Кени, а той ще сподели с Крег… „А казват, че жените били клюкарки“ — помисли си тя. Най-добре беше сама да им разкаже.

— Имах малък проблем — призна, като отчаяно се опитваше да измисли как да представи „проблема“ като малък. — Вчера някой бе решил да влезе с взлом вкъщи.

— В твоята къща ли? Странно. А аз си мислех, че всички майки на твоята улица, които по цял ден си стоят вкъщи, са по-сигурна защита срещу престъпността от глутница скитащи се добермани.

— По принцип си прав. Но за съжаление този тип не е ламтял за богатствата на династията Частейн. — Тя разказа цялата история, въпреки че това включваше и признанието за лъжата относно проблема с колата й. Той я слушаше с все по-мрачно изражение.

— По дяволите, Лора — отсече, когато тя свърши. — Първо, позволи ми да ти кажа, че съм доста ядосан, че си решила, че не е необходимо да бъдеш откровена с мен…

— Но… — започна тя.

Той й направи знак да замълчи:

— И второ, кое те кара да бъдеш толкова сигурна, че случилото се има връзка с делото? Може да те преследва някой вманиачен обожател.

— Глупости, Крег. Не съм толкова егоцентрична да си мисля, че имам чак такива врагове, нито пък, че някой дотолкова е запленен от мен, че да започне да краде частите на колата ми.

— Не бъди толкова сигурна за второто.

— Стига, бе! Не се правя на прекалено скромна. Знам, че изглеждам добре. Но не мисля, че имам особено много тайни обожатели.

— На първо място, въпреки че според мен ти си много повече от „добре изглеждаща“, в случая не става въпрос за външния ти вид. Човек, който би направил подобно нещо… Ами, кой го знае какво го привлича. Всъщност може би знам. Мислила ли си, че може да е някой, когото познаваш, и то доста добре?

— А, не. Нали не мислиш и ти, че е Еймъс?

— Кой друг мисли така?

— Никой. Следователят ме питаше за отношенията ни, за които между другото нямаше да знае нищо, ако не бяха с полицай. Всъщност съмнявам се, че въобще би попитал за личния ми живот, ако вече не разполагаше с достатъчно информация. Нали знаеш какви клюкари са.

— Права си. Вероятно е знаел за теб и Ковалски. Въпреки всичко не мисля, че това е била причината да попита. Който и да е полицай в подобна ситуация би попитал за личния живот и отношенията с приятеля.

— Може би просто за да се отхвърли тази възможност. Но едва ли някой наистина мисли, че Еймъс е способен на подобно нещо. Това е нелепо.

— Той е мъж, Лора. Ако отчаяно се е опитвал да привлече вниманието ти, бих казал, че и той като всеки друг мъж е способен на напълно тъпа и идиотска постъпка. Това е в кръвта ни. В моята също.

— С това бих могла да се съглася. Но ако Еймъс го е направил с цел да си върне благоразположението ми, защо не се възползва миналата нощ? Той можеше… ами можеше да се възползва от развоя на събитията.

— Той дойде у вас, нали? — попита Крег.

— Разбира се. Той ме обича. И естествено, беше чул за случилото се. — Тя изведнъж се почувства уморена да обсъжда личния си живот и рязко стана от стола. — Знаеш ли какво? Писна ми да говоря за това. Питай Кени Нютън. Той ще ти каже, че Еймъс никога не би направил подобно нещо. Ако Еймъс иска да сме заедно, знае, че просто трябва да ми го каже.

— Сигурна ли си? Понякога си голям инат, нали знаеш?

— Той също. Както и ти.

— Не си го изкарвай на мен.

— Така ли правя? Извинявай. Чувствам се страшно объркана — промърмори тя и отново седна на стола. — Всеки път, когато си мисля, че напредваме по случая, нещо ни дърпа назад. Намирам идеалния свидетел и ФБР ми го отмъква. Или пък той умира. Или изчезва. Или изневиделица напуска работа. Май взе да им става навик.

— Може да е просто съвпадение — напомни й Крег. — Особено изчезването на свидетелите. Безработните обикновено се местят от град на град и е доста трудно да бъдат намерени. Бандитите често участват в сбивания по затворите, които понякога имат фатален край. Хората — дори и лекарите — се уморяват от конкретната си работа и отиват някъде другаде. А за ФБР не казвай, че не съм те предупредил. Но, честно казано, не мисля, че историята на Васович щеше да ни е от особена полза.

— Може би не за делото, но се надявах по някакъв начин да помогне на Даяна.

— Която, ако ми разрешиш да вметна, не ни е клиент.

— Да, Крег, знам. Знам какво искаш от мен — да си седя кротко и да чакам отговора на иска. Но много добре знаеш, че не мога да бездействам.

— Знам. Имам предложение за теб.

— Наистина ли?

— Не се въодушевявай толкова. Няма нищо общо с Лорънс Белю. Чудех се дали би поела още един-два случая. Работата ти по тях няма да попречи на случая на Джарвис.

— Не съм сигурна, че искам. Какви са случаите? — попита предпазливо Лора.

— Защита при наказателни дела. Неща, с които ще се справиш доста бързо и успешно. Условията са същите — каквото спечелиш, си е твое. По-точно деветдесет процента са твои.

— Изглежда, вече имаш предвид някой случай.

— Да — призна той. — Атланта се превръща в рай за защитата при наказателни дела. На път сме да се превърнем в световната столица на бандитите, а за тях важи едно нещо — те се мислят за по-специални хора, на които всичко им е разрешено, и това винаги им навлича неприятности. В момента имам такъв случай, който ще трябва да откажа просто защото нямам време да се занимавам с него. Става въпрос за една жена — съпругът й търгува с недвижими имоти — която е нападнала някакъв полицай.

— Не ти вярвам — заяви Лора.

— Наистина. Искал да я глоби за преминаване на червено. Тя се опитала да му обясни, че говорела по телефона и не забелязала, че светофарът се е сменил и че глобите са за простолюдието, но полицаят не й влязъл в положението. Тя се разгорещила, наругала го и когато той се опитал да я арестува, тя се сбила с него.

— Господи, Крег, не бих могла да защитавам подобен човек. Някой, който напада полицай за това, че си върши работата, не може да бъде защитен.

— Просто ти давах пример. В този град има хиляди хора, които си мислят, че след като имат няколкостотин хиляди долара в банката и купена на изплащане елегантна кола, са част от богоизбраните. Арогантността и самодоволството им са безгранични. Казвам ти го, за да ти покажа, че невинаги се налага да защитаваш истински престъпници; често става въпрос просто за въшливи с пари глупаци. Аз виждам нещата така: ако и без това управляват града ми, защо да не измъкна част от парите им, докато го правят. Това е като да стреляш по риба във варел, само че аз нямам повече място в кошницата си. Ако не ти харесват хората, които се обръщат към мен, сама си намери случаи — вземи няколко дела в полза на обществото, не ми пука. Не искам да те гледам да се мотаеш. Ако искаш ми вярвай, но говоря сериозно. Не искам да съжаляваш, че си започнала да работиш с мен.

— Не съжалявам. Ако съжалявах, вече щях да съм напуснала. Ти много ми помагаш. Ще си помисля върху предложението ти. Но не съм сигурна…

— Че искаш да се върнеш към тъмната страна ли? — попита той, довършвайки мисълта й.

— Не бих се изразила точно така.

— Разбира се, че не. Ти си прекалено тактична. Както и да е, приятно ми беше да си поговорим, но ме чака работа. Помисли върху предложението ми, моля те.

— Добре — обеща тя. Наистина щеше да помисли. Крег досега изцяло я беше подкрепял и на Лора й хрумна, че може би искаше да я помоли за малко помощ. Единственото, което я спря да не приеме предложението му веднага, бе натрапчивото чувство, че ако вложи цялата си енергия в работата в кантората на Крег, може никога да не я напусне. А тя не искаше да си се представя като дългогодишен защитник по наказателни дела. Някога може би с възторг би приела тази възможност, но като помощник-областен прокурор бе видяла прекалено много и преминаването към „тъмната страна“ определено не й изглеждаше привлекателно.

Не биваше да пренебрегва и факта, че беше безработна. Проблемът не бяха парите — поне засега. Лора бе пестелива и имаше доста средства, заделени още преди да напусне „Прендърграст и Коули“. Но въпреки това скоро щеше да й се наложи да плати данъците за къщата, а и самата къща още не бе изплатена… не можеше да продължава да стои без постоянна работа. От друга страна, можеше и да не й се наложи. От кметството можеха да решат да се съгласят на споразумение по жалбата на Джарвис, вместо да я оспорват. С приближаването на сезона на лятната кампания политиците едва ли биха желали публична дискусия по проблемите в полицията. Това я подсети, че трябваше да се обади на Джарвис. „Странно — мислеше си, докато бавно се качваше към кабинета си, — колко маловажен бе той в цялата тази бъркотия.“ Бедният човек никога нямаше да бъде нищо повече от марионетка в играта на други, сред които беше и Лора. Той съвсем естествено искаше да знае какво става и тя беше длъжна от време на време да го осведомява за развоя на събитията, макар и в момента да нямаше нищо особено.

За съжаление Джарвис беше една изключително добра причина да не се захване отново с работа като защитник. Той беше един от жалките нещастници, с които Лора знаеше, че ще й се наложи да работи. Сега обаче трябваше да приключи с това телефонно обаждане и да си намери някаква работа до края на деня. Тя намери номера и го набра. Никой не отговори. Явно дори клиентът водеше по-интересен и изпълнен със събития живот от злочестата си адвокатка.

Лора включи компютъра, провери електронната си поща и започна да търси в правната мрежа прецедент, който би могъл да й помогне в случай, че от кметството отговореха на подадения иск така, както тя си мислеше, че ще направят. Времето за търсене на нещо, което евентуално можеше и да й потрябва, беше лукс. Или пък чиста загуба на време. Но Лора обичаше да се рови из правната информация, така че с удоволствие се потопи в юридическите тайни. Всъщност тя дотолкова се бе вглъбила в търсенето, че когато телефонът иззвъня, изпита раздразнение от това, че някой я прекъсва.

Беше Кени. Обаждаше се от Алабама:

— К’во ста’а? — попита той.

— Стига, Кени. Знаеш, че мразя, когато някой ми говори така — предупреди го. — Моля те, кажи ми, че се обаждаш с много хубави новини по случая. Намерил си Клей и той ти е разказал всичко, нали?

— Не точно, въпреки че наистина намерих Клей в един мотел в покрайнините на Атмър. Жив е, за разлика от първия свидетел. И успях да го накарам да ми каже истината. Призна, че са му платили, за да отиде в полицията и да разкаже, че е срещнал Джарвис.

— Обичам те — възкликна искрено Лора.

— Не бързай толкова. Единственото, което успя да ми каже за самоличността на този, който го е подкупил, бе — приготви се — „голямо бяло ченге“.

— Шегуваш се. Не научи ли и някакви подробности? Как е разбрал, че е ченге?

— Клей безпогрешно разпознава полицаите. Всъщност дори се опита да си плюе на петите, когато видя, че се приближавам към него. Успя да ми каже единствено, че е голям — предполагам поне метър и осемдесет и пет — и рус. Това е малко повече отколкото знаех, но не много. Доста хора отговарят на подобно описание, включително и аз.

Лора безуспешно се опита да прикрие разочарованието си:

— Мислиш ли, че би могъл да го познае, ако го види?

— Най-вероятно. Ако успеем да стигнем дотам — добави предпазливо Кени.

— Май не трябваше да се надявам, че от това ще излезе нещо.

— Не бива да спираме да се надяваме. Все ще изскочи нещо, скъпа. Просто трябва да имаме търпение. Този тип — нашият голям бял приятел — се е показал на прекалено много хора, които не са от най-мълчаливите. Има ли нещо от Карлтън във връзка с убийството в затвора?

— Не, нищо.

— Значи просто ще трябва да изчакаме. Ще остана у Мори през нощта. Прибирам се утре късно вечерта и ще се видя с теб вдругиден. Горе главата!

„Добър съвет — помисли си Лора, — но за съжаление почти неизпълним.“