Лелия Кели
Служител на правосъдието (2)

1

— Въобще не ме интересува какво мислите, млади човече. Искам да разбера какво знаете! Как смеете да се явявате в залата ми неподготвен само защото сте прекалено несериозен и не сте намерили време да говорите с клиента си!

Лора Частейн присви очи. Дори когато не бяха насочени към нея, гневните думи на съдия Рут не бяха особено приятни. Злочестият защитник пооправи вратовръзката си, опита се да спечели време и да възвърне самоувереността си и отвърна:

— Ваша светлост, нямах възможност да обсъдя с клиента си стратегията…

— Стратегия ли? На кого, по дяволите, му е притрябвала стратегия? Отправено му е конкретно обвинение. Виновен ли е или не?

— Ами, точно за това става въпрос. Разбирате ли, все още не сме имали възможност да обсъдим случая и си мислех, че ако имам още малко време…

— Защо не сте имали време? И какво толкова има да му обсъждате? Клиентът ви е обвинен, че се е опитал да ограби магазин за спиртни напитки. Трябва да знаем дали се признава за виновен, след което ще обсъдим сумата за освобождаване под гаранция. Едва ли ви е необходима специална среща, за да направите това, нали?

— Не… Всъщност, ваша светлост, ние се срещнахме, но не постигнахме съгласие за начина, по който трябва да продължим при настоящите обстоятелства.

— Настоящите обстоятелства ли? За какво, по дяволите, говорите? Вие сте служебен защитник, а това тук не е Върховният съд. В моята съдебна зала няма място за никакви обстоятелства. Продължавайте!

— Да, ама… разбирате ли, не е ясно дали въобще би трябвало да представлявам обвиняемия на това изслушване…

— Ваша светлост, той не ме харесва — смотолеви злочестият новак.

— Значи е по-умен, отколкото предполагах. Ти! Обвиняемият!

— Да — отвърна клиентът и се ухили на объркването на адвоката си.

— Мога да се обзаложа, че си прекарал повече време в съда от защитника си, прав ли съм?

— Бих казал, че сте прав, ваша светлост — гордо прозвуча отговорът.

— Значи знаеш процедурата. Признаваш ли се за виновен или не?

— Не, ваша светлост, и искам да добавя, че този книжен плъх настояваше да се призная за виновен. — Мъжът презрително изгледа защитника. — Отвърнах му, че няма да се призная за виновен. Вече имам досие и ако кажа, че съм виновен, ще трябва за дълго да ме изпратите в кафеза. Не, господине, искам процес със съдебни заседатели — заяви обвиняемият с увереността на човек, който знае какво върши.

— Искаш ли този адвокат да продължи да те представлява, синко?

— Искам да му тегля един ритник в задника, ваша светлост.

— В залата се разнесе хихикане. Дори приставът с мъка се сдържаше да не се усмихне.

— Ваша светлост, клиентът ми… — опита се да се намеси зачервеният от притеснение защитник, но съдията веднага го сряза:

— Струва ми се, че клиентът ви е решил, че не се нуждае от защитата ви. Бих добавил, че според мен постъпва съвсем разумно.

Лора реши, че е време да се намеси. С риск да си навлече гнева на съдията, тя заговори:

— Ваша светлост, като се има предвид сериозността на обвинението, мисля, че клиентът трябва още веднъж да обмисли решението да освободи адвоката си.

— Вас пък какво ви засяга това? — сопна се съдията. — Ако човекът иска да говори сам за себе си — нека го направи.

— Не съм убедена, че обвиняемият напълно осъзнава тежкото положение, в което се намира, ваша светлост. Той вече е осъждан за углавно престъпление и ако бъде признат за виновен по настоящото обвинение, присъдата му ще бъде от двайсет и пет години до доживотен затвор. Тук не става въпрос за глоба за превишена скорост. Опитът и правните познания на обвиняемия може да са достатъчни за настоящото съдебно прослушване, но едва ли биха могли да му осигурят подходяща защита по време на процес.

Съдия Рут изумено разпери ръце:

— Не мога да разбера защо обвинението иска да си усложни работата, но ако съм научил нещичко за вас, госпожице Частейн, то е винаги да очаквам изненади. Обвиняемият! Наемете отново онуй кльощаво недоносче, което се нарича адвокат, и се постарайте да го постегнете.

Петнайсет минути по-късно, след като клиентът му вече бе на път към окръжния затвор, униженият защитник настигна Лора във фоайето на Съдебната палата.

— Благодаря, че ми помогнахте. Аз съм Ейвъри Даниълс. Вие сте Лора Частейн, нали?

— Да.

— Следвали сте с един мой приятел — Джим Норис. Когато разбра, че идвам в Атланта, ми каза да се оглеждам за вас.

— Предайте му моите поздрави.

— Много високо оценявам това, което направихте за мен. Той винаги ли се държи така?

— Норис ли? — попита Лора, като смътно си припомни образа на вечния неудачник и мърморко Джим и си помисли, че е съвсем логично да се познава с това хлапе.

— Не, съдия Рут. Винаги ли е такъв гадняр?

— Не е гадняр. Той е един от най-натоварените съдии в окръга и няма време да изнася уроци по право в съдебната си зала.

Ейвъри се засегна:

— Не трябва да ме учи на нищо. Много добре знам какво правя. Нямаше да настоявам клиентът ми да се признае за виновен. По дяволите, на слабоумен ли ви приличам? — Тя реши, че въпросът му е риторичен, и го остави да продължи:

— Просто му предложих да помисли върху възможността да се признае за виновен и той направо побесня. Извикаха ни, преди да успеем да изясним нещата. Срещнах се с него само пет минути преди да започне разглеждането на случая. И въпреки всичко си мисля, че трябваше да се признае за виновен и да се надява на по-лека присъда.

Лора поклати глава. Въпреки че беше прокурор, тя винаги се поставяше на мястото на защитата и в случая мислеше, че обвиняемият с пълно право бе настоявал за процес. Той вероятно имаше значителен опит със служителите на реда и закона и много добре знаеше, че каквото и споразумение да сключи с областния прокурор, резултатът ще бъде, че най-късно след четирийсет и осем часа вече ще е на път към щатския затвор. Ако настоява за процес обаче, ще прекара месеци, може би дори година и повече в далеч по-приятната атмосфера на окръжния затвор, където ще бъде близо до вкъщи, а ако има подходящите връзки, ще може да продължи да живее горе-долу, както и досега. А кой може да каже как ще протече делото по обвинението след една година? Свидетелите, които са го видели в магазина, може да са се преместили в друг град или пък да са забравили какво точно са видели — можеше и да успее да се измъкне. Лора би го посъветвала да отстоява искането си. Ако с приближаването на датата на процеса нещата все още изглеждаха зле, той пак би имал възможност да сключи споразумение, а от присъдата щеше да се приспадне излежаното преди процеса време.

След едногодишна работа като прокурор Лора беше наясно, че всеки задържан може да си направи подобна сметка, но нямаше никакво намерение да го обяснява на Ейвъри Даниълс. Не изпитваше особена симпатия към младия защитник — дали защото я беше въвлякъл в проблемите си и я бе накарал да се изправи срещу известния с гнева си съдия, или защото я бе накарал да си спомни за един от най-неприятните си колеги — не беше сигурна за причината. Но поне що се отнасяше до нея, на Ейвъри Даниълс щеше да му се наложи сам да научи законите на джунглата. Тя сви рамене и заяви:

— Той е клиентът. Трябва да изпълнявате желанията му.

— Ама нали го чухте. Той иска да ме уволни. Той ме мрази.

— Можете да бъдете сигурен, че ще ви намрази още повече, ако прекара най-хубавите си години като гост на щата Джорджия, а при неговото досие това е доста вероятно.

— Знам. Исках да ви попитам дали можем да пледираме не за углавно престъпление, а за правонарушение.

— Не.

— Защо? Нали не е наранил никого?

— Той е насочил пистолет и се е опитал да ограби магазин за алкохолни напитки.

— Но пистолетът не е бил зареден.

— А откъде е могъл бедният продавач или полицаите, които са го заловили, да знаят това? — попита хапливо Лора, тъй като започна да се ядосва. — Клиентът ви трябва да се радва, че не са го надупчили на решето. И ако зависи от мен, ще се погрижа да отиде там, където му се полага.

Това, което пропусна да добави, но което беше очевидно, бе, че наближаваха избори и шефът й, окръжният прокурор Маршал Оливър, едва ли би бил особено доволен, ако госпожица Частейн пуснеше на свобода закоравял престъпник само три месеца преди първичните избори. Лора погледна часовника си:

— Вижте, трябва да тръгвам. Мога да ви дам само един съвет: представлявайте клиента си. Запознайте се с фактите и помислете какво можете да направите с тях. И слушайте какво ви казва самият обвиняем.

Ейвъри се поизпъчи:

— Знаете ли, че в курса си бях сред първите десет процента от студентите. Бях помощник на съдия от федералния съд на Вирджиния. Приех тази работа само за да натрупам малко опит в съдебната зала. После ще започна частна практика като защитник по наказателни дела. Мисля, че тези отрепки са извадили голям късмет, че имат възможност безплатно да се ползват от услугите ми.

Лора понечи да отговори, но за щастие бе прекъсната от нечий вик: „Лора! Частейн!“ Тя се огледа и с усмивка забеляза към нея да се приближава детектив Карлтън Хемингуей.

— Здрасти! — поздрави тя радостна както от срещата с Карлтън, така и поради факта, че има извинение да се измъкне от Ейвъри. — Довиждане, Ейвъри. Ще се виждаме често. Не приемай нещата прекалено навътре — гледай на това като на бойно кръщение. Скоро ще свикнеш. — Защитникът намусено се отдалечи. — Карлтън! — възкликна Лора и се обърна към далеч по-приятния си събеседник.

— Здрасти — усмихна се детективът. — Чух, че тази сутрин ти и Еймъс сте имали приключение с някакво юпи.

— Винаги съм твърдяла, че в полицейското управление клюките се разнасят прекалено бързо — отвърна тя сериозно.

— Дочух, че Ковалски се е проявил като истински герой. Успял е с голи ръце да хване някакъв гологлав Херкулес с желязна бухалка.

— Тогава въобще не ми беше до смях — заяви Лора и за миг отново изпита обзелата я сутринта ярост. Реши да смени темата: — А теб какво те води в пустите преддверия на правосъдието? Ще свидетелстваш ли?

— Не. Трябва да проверя нещо.

— Така ли? Какво?

— Работя по случай за изчезнал човек и ми трябва информация за миналото на жертвата.

Хемингуей разследваше убийства, но към отдела му влизаха и случаите на изчезнали хора, при които имаше основания за подозрение за убийство.

— Надявам се, че не става въпрос за дете, нали? — попита Лора. За един полицай нямаше нищо по-ужасно от това да разследва изчезването на дете.

Карлтън поклати глава:

— Възрастен мъж. Имаш ли една минутка? Може би ще успееш да ми помогнеш. Нали известно време си се занимавала с търговско право?

— Около седем години.

— Мъжът, който е обявен за изчезнал, е бизнесмен. Партньорите и роднините му са сигурни, че е убит, но според мен просто са чели прекалено много Агата Кристи. Хора като него рядко стават жертви, но понякога изчезват — и то по собствено желание.

— Кое те кара да мислиш, че случаят е такъв?

— Интуицията — сви рамене Карлтън. — В къщата му нямаше абсолютно нищо подозрително — никаква следа от насилие. Колата му също липсва, а човекът е изчезнал вече от няколко дни. В случаите на убийство обикновено доста бързо откриваме колата. Предполагам, че той все още е с нея. Мисля си, че може да е имало нещо гнило в бизнеса му, нещо, което да го накара да предпочете да изчезне за известно време. Дойдох, за да проверя името му в съдебните архиви — нали се сещаш, дали някой е повдигал обвинение срещу него или нещо подобно.

— Добра идея — съгласи се Лора. — Ще трябва да провериш и във федералния архив. Ако имаш време, мога да ти спестя разходката до сградата на федералния съд. Защо не дойдеш с мен в кабинета ми? Имаме връзка с всички бази-данни. Трябва само да ми дадеш малко информация за човека и ще видим какво ще изскочи. Имам един приятел, който може да ни каже дали нашият човек има проблеми с данъчните. Те със сигурност ще знаят, ако става въпрос за пари.

— Благодаря — съгласи се Карлтън. — Честно казано, надявах се да срещна някой адвокат като теб. Нямам нищо против да разбивам врати и да чета доклади от аутопсия, но финансовите въпроси ме отегчават до смърт.

Лора и Карлтън стигнаха до края на коридора и тя отвори вратата към стълбището. Асансьорите бяха прекалено бавни и претъпкани и тя предпочиташе да изкачи пеша трите етажа до кабинета си.

— Отдавна не съм те виждала — заговори, когато тръгнаха нагоре по стълбите. — С какво се занимаваш?

— От всичко по малко. Как е при теб? Май все още си с Ковалски, а?

— Да — усмихна се Лора. — Свърши с ремонта на къщата си и сега се е заел с моята. Тази седмица огражда цветните ми лехи и строи тухлена стена около двора ми.

— Звучи доста сериозно. Имаш ли някакви планове, за които искаш да ми разкажеш?

— Не. Харесвам нещата такива, каквито са. — Двамата стигнаха до етажа на прокуратурата. Тя отвори вратата към мрачен коридор, претъпкан с шкафове с папки, и поведе Карлтън към своето кътче общинска собственост. — Разполагай се. Само ще си проверя съобщенията и ще включа компютъра.

На гласовата поща нямаше нищо спешно и Лора започна да търси в различните архиви, като едновременно с това обясняваше на детектива какво прави.

— Добре. Нека първо да погледнем на името му. Всъщност той как се казва?

— Лорънс Белю.

— Сещам се. Четох за него във вчерашния вестник. Той е някакъв компютърен гений, нали?

— Да. Той е „системен администратор“, каквото и да означава това. Работи за правителството. Завършил е университета, разбира се — поясни той с глас, в който се долавяше известна неприязън. Морхаус, „афроамериканският Харвард“, се славеше с тесните връзки, които поддържат бившите му възпитаници. Повечето от чернокожите брокери в Атланта или бяха завършили Морхаус, или бяха в изключително близки отношения със завършилите го. — После е продължил следването си в Техническия университет в Джорджия. Добре си е опекъл работата. — Лора реши, че Карлтън иска да каже, че Белю е поддържал контакти и с бели бизнесмени. В това едва ли имаше нещо лошо.

— Не ми изглеждаш много въодушевен от този Лорънс. Как се казва фирмата му?

— „Системи от седмо поколение“. Не че имам нещо против него — никога не съм го виждал, но знам какъв тип човек е. Чернокожо юпи. Роден със сребърна лъжица в устата.

— Чернокожо юпи ли?

— Млад, преуспяващ, чернокож бизнесмен. Лъскава кола, мобилен телефон със слушалка за ухото — разбираш какво имам предвид.

— Виж какво, драги, аз живея в Бъкхед. Не се заяждай за мобилните телефони. Добре. Тук няма нищо. Няма предявени искове нито към него, нито към фирмата му. Я да проверим някои други източници. Ще се включа в базата данни на средствата за масова информация. — Лора изчака сървърът да влезе в базата данни. — Има доста неща, повечето във връзка с работата му. Оказва се, че далеч не е свързан само с градския съвет. Май има връзки навсякъде — от големите корпорации до областното и щатското правителство. Но не виждам нищо нередно. Какво знаеш за личния му живот?

— Почти нищо. Казват, че е самотник. Няма си приятелка, няма близки приятели. Дори и фирмата му е малко странна — има само няколко подчинени, секретарка и счетоводител. Наема хора за изпълнение на конкретни задачи.

— Това е съвсем нормално за неговия бизнес. Фирмата подписва договор и после наема независими програмисти да свършат работата.

— Наема доста младоци — студенти и дори гимназисти, които добре се оправят с компютрите. Почти никой от тях не знае нищо за личния му живот, освен това, че си пада по Стар Трек.

— Колко странно — засмя се Лора.

Карлтън сбърчи нос:

— Да, ама не си спомням на космическия кораб да има много негови чернокожи събратя.

— Не бъди такъв сухар — засмя се отново тя.

— Аз съм просто реалист — сви рамене детективът.

— О, стига, Карлтън — възрази му с усмивка Лора. — Ако имаше възможност и ти би карал лексус. Просто му завиждаш.

Той се захили:

— Как ли пък не! Да завиждам на някакъв паразит. Хайде, бе! — Той се изправи. — Все пак ти благодаря за помощта.

— Няма защо. Още сега ще се свържа с приятеля си в данъчното и веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя. Успех.

— Да, успех в напразното губене на време. След ден-два този тип ще се появи изневиделица, а междувременно аз ще съм пропуснал някои истински случаи.

— Мърморко! Обади ми се, когато си в по-добро настроение, и можем да обядваме заедно — засмя се Лора.

Карлтън изсумтя и излезе.