Лелия Кели
Служител на правосъдието (32)

31

След като за един ден бе шофирала повече часове, отколкото обикновено караше за цяла седмица, Лора с облекчение слезе от магистралата, сви по отбивката за Бъкхед и се насочи към къщата си. Беше доволна, че успя да се прибере по светло, че щеше да има време за вечеря и за телевизия, преди да си легне. Замисли се дали да не мине през един доста удобен магазин, където можеше да напазарува, без дори да слиза от колата си, но реши, че е прекалено уморена за подобни дейности. У дома имаше макарони и някакъв сос и това щеше да й бъде достатъчно. Когато приближи къщата си обаче, осъзна, че ще й се наложи да промени плановете си.

Джипът на Еймъс бе паркиран пред дома й, а приятелят й седеше на стълбите на предния вход. Тя погледна часовника си. Едва ли бе пристигнал толкова рано, за да си играе на куче-пазач. Може би бе чул за ареста на Дон. Във въодушевлението си не бе помислила как този арест може да се отрази на личния й живот. Тя не търсеше и не искаше оправдание и нямаше никакво желание да заявява: „Нали ти казвах“, но стомахът й се сви при мисълта, че може би самият Еймъс иска да бъде порицан.

Тя паркира и се запъти към него. Той се изправи и също пристъпи към нея и още преди да си кажат каквото и да било, Лора разбра, че това не бе приятелско посещение. Лицето на Еймъс гореше от гняв.

— Какво съм направила този път? — попита тя.

— Ти ли арестува Дон Арчър? — попита рязко той.

— Не. Арестуваха го от полицейското управление на Атланта. Аз съм само адвокат на свободна практика. Нямам право да арестувам когото и да било.

— Не се прави, че не разбираш. Нали ти си казала на Карлтън и Девъру, че Арчър е присъствал на нападението на Белю?

— Да, казах го, като се основавах на информация, дадена ми от очевидец. Шон Толивър също би трябвало вече да е в ареста. Това като че ли те притеснява.

— Да, наистина ме притеснява, и то много. Онази нощ Дон Арчър въобще не е припарвал до Шон Толивър.

— Свидетелят ми твърди обратното. Тя твърди, че онази нощ той не само е охранявал Толивър, но и се е намесил при сбиването с Белю. Аз само предполагам, че Арчър е бил този, който е разчистил нещата и е преместил трупа на Белю или може би трябва да кажа Белю, защото знаем, че по онова време той все още е бил жив.

— Значи мислиш, че Дон е способен и да извърши убийство, така ли?

— Така изглежда — заяви Лора. — Ти какво общо имаш с всичко това? Знам, че Дон ти е приятел, но случаят не е твой, Еймъс. Алекс и Карлтън водят разследването.

— Знам. Къде е свидетелката ти? При Емили ли я закара?

— Да, въпреки че не знам каква връзка има това с теб.

— Девъру ще отиде да я вземе оттам, така ли?

— Да. Би ли ми обяснил защо толкова се интересуваш от нея?

— На погрешна следа сте. Дон не е замесен в случилото се. Направи голям гаф, Лора.

Тя занемя.

— За какво говориш? Никакъв гаф не съм правила. Предадох разказа на момичето на Карлтън и Алекс и се погрижих да я предпазя от Толивър и Арчър, това е.

— Твърдиш, че е разпознала Арчър, така ли?

— Не си нося снимката му в портмонето си — заяви саркастично Лора, — но да. Тя го описа като бодигарда, охранявал Шон Толивър в нощта, когато се е сбил с Лорънс Белю. Не се сещаше за името му, но твърдеше, че започва с Д. Високо русо ченге с име, започващо с Д. Това, което не знаеше, беше, че Белю е бил решил да предаде на ФБР доказателства във връзка с разследването за корупция, което имаше реална опасност да уличи шефа на Дон. Всичко съвпадаше. Освен това — побърза да добави тя — аз нямам нищо общо с ареста. Алекс сглоби отделните факти.

— Не ги е сглобил правилно. Арчър не работи като бодигард. Кметът не позволява на никого от охраната си да работи извънредно. Дон ми се е оплаквал от това поне хиляда пъти.

— Може би просто е нарушавал правилата. Алекс си навлече неприятности за това, че е работил извънредно като бодигард, защо и Дон да не го е правил? Помисли ли за това? Ако Дон е нарушавал правилата, защо да ти се доверява? Освен това май Дон е участвал и във фалшифицирането на проекти, с което в момента се занимава ФБР.

— Дон не е способен да пази в тайна подобно нещо. Не би му стигнал умът за това. Той е просто едно голямо дете, израснало с една глава над повечето хора. Това бе и причината кметът да го избере в охраната си. Дон има много недостатъци, но не е мошеник.

— Добре, ако не е бил Дон, тогава кой е? — Изправена пред твърдата увереност на Еймъс, убедеността в собствената й теория започваше да се разклаща.

— Помисли малко, Лора. Кой би отишъл толкова далеч, за да защити подобна измет като Шон Толивър?

— Откъде да знам? — раздразнено попита тя, след което изведнъж я осени прозрението: — Дарил Майкълс, нали?

— Позна от първия път. Жалко, че не си помислила, преди да стовариш чука върху главата на Дон.

— Стига си се заяждал с мен — възмути се Лора. — Вярно е, че попитах Мишел, дали не е бил Арчър, но това беше едва след като тя ми го описа. Пък и тя веднага разпозна името му.

— Точно затова от теб не би излязло добро ченге. Свидетели като това момиче са изключително ненадеждни — готови са да кажат всичко, което поискаш. Тя се е скарала с Толивър и е искала да му отмъсти. Въобще не й пука дали някой друг ще пострада. Би заявила, че е бил и папата, ако това би й помогнало да натрие сол на главата на Толивър.

Лора объркано разпери ръце:

— Извинявай, но за мен това е просто недоразумение. Ще се обадя на Алекс, той ще освободи Дон и ще арестува Майкълс. Това ще те накара ли да се почувстваш доволен?

— Наистина бих бил доволен, ако нещата можеха да станат по този начин. За съжаление положението вече няма начин да бъде оправено с един телефонен разговор. Майкълс е разбрал за ареста на Арчър и за разказа на Мишел. Всички го знаят. Освен това е научил, че Девъру се е запътил към окръг Рейбън, за да вземе свидетелката. Алекс съобщи адреса по радиостанцията. В момента е просто въпрос на време кой ще стигне там пръв, а можеш да бъдеш сигурна, че Майкълс ще бърза доста повече от Алекс.

— Това е само предположение. Ще се обадя на Емили и ще я предупредя да се оглежда за Майкълс, но мисля, че дори и да си прав и той да е тръгнал за фермата, Алекс ще пристигне преди него. Трябваше да остана там. — Тя извади мобилния телефон от чантичката си и започна да набира телефона на Емили. Еймъс тръгна към джипа си. — Къде отиваш?

— В окръг Рейбън. Кажи на Емили да закара момичето в Клейтън, в кабинета на шерифа, и да ме чака там.

— Чакай, идвам с теб.

— Не, не идваш.

Тя сви рамене:

— Както искаш. Ще отида с моята кола.

Тя виждаше, че той едва се сдържа да не избухне:

— Поне веднъж в живота си ме послушай. Просто се обади на Ем, кажи й да вземе момичето и да се махне от фермата, а ти си влез в къщата и чакай. И без това вече достатъчно обърка нещата.

Сега беше ред на Лора да се ядоса:

— Аз ли съм объркала нещата? Цялата история си беше объркана много преди аз да внеса жалкия си принос. А ти не можеш да ми заповядваш да седя и да чакам. Отивам у Емили със или без разрешението ти, което между другото и без това не ми е необходимо.

Той понечи да отвърне, но после размисли:

— Качвай се в джипа. Предпочитам да си някъде, където поне мога да виждам какви ги вършиш. Ще те оставя в кабинета на шерифа в Клейтън. Това е най-близкото място до фермата, до което ще стигнеш, ясно ли е?

Тя се замисли. Можеше да отиде и сама, но вече се чувстваше напълно изтощена и мисълта да шофира по този маршрут за трети път в един и същи ден я ужасяваше. Освен това, ако Еймъс включеше сигналната лампа, щеше да стигне до фермата много по-бързо, отколкото тя би могла. Пък и ако пътуваше с него, може би щеше да успее да му помогне да преодолее гнева си.

— Ще пътувам с теб — отсече тя, — но няма да ти позволя да ме ругаеш.

— Не те ругая — отвърна той. — Когато започна да те ругая, ще разбереш, че това в момента не е нищо.

Еймъс говореше напълно сериозно, но Лора не успя да се сдържи да не се засмее. За миг сякаш и той щеше да я последва, погледите им се срещнаха и в тях се четеше искрица от старото разбирателство и близост, но полицаят бързо се извърна, мина откъм шофьорското място и отвори вратата. Тя също се качи.

Докато той обръщаше колата, Лора набра номера на Емили. За нейно облекчение приятелката й отговори само след две позвънявания.

— Емили? Слава Богу! Виж какво, с Еймъс пътуваме към теб. Нещата се объркаха. Дон Арчър не е бил човекът, когото Мишел е видяла. Тя наблизо ли е?

— Да. Искаш ли да говориш с нея?

— Не, просто я попитай дали името на ченгето не е било Дарил Майкълс.

— Добре. Чакай. — Лора чуваше в далечината гласа на Емили и отговора на Мишел. — Да — потвърди приятелката й, като отново заговори в слушалката. — Мисли, че е това, но не е абсолютно сигурна. Твърди, че ще го познае, ако го види.

— Може и да има тази възможност — промърмори мрачно Лора. — Има вероятност вече да се е запътил към вас. Еймъс мисли, че е най-добре ти и Мишел да се махнете от къщата и да отидете в Клейтън. Ще се срещнем в кабинета на шерифа.

— Това ми изглежда малко прекалено — възпротиви се Емили. — Полицаят, който трябва да я вземе, не идва ли към фермата? Какво ще стане, ако ни няма, когато пристигне?

— Ние ще се свържем с Девъру — обеща й Лора. — Той ще знае къде да ви намери. По-добре да не рискуваме, Ем. Идете в града.

— Добре, но ще вземем и нещо за самоотбрана, ако случайно срещнем този гадняр по пътя.

— Какво, оръжие ли? По-добре недейте. Той е бивш агент от тайните служби. Не мисля, че ще успееш да се справиш с него.

— Тайните служби ли? — изсумтя Емили. — Едва ли е стрелял по нещо друго, освен по картонени мишени. Не се притеснявай за мен. Мога да се грижа за себе си.

— Точно от това се опасявам — отвърна Лора.

Тя прекъсна разговора и погледна Еймъс:

— Готово. Има ли начин да се свържем с Девъру? Трябва да му кажем да отиде към кабинета на шерифа.

— Да. Само че нямам радио. Не очаквах да съм дежурен тази вечер — заяви с тон, в който Лора долови известен укор. Тя замълча, въпреки че несправедливото обвинение я тормозеше. — Обади се в полицейското управление — продължи той и й продиктува номера — и ги помоли да предадат съобщение на Девъру. Дай им номера на мобилния си телефон, за да могат да се свържат с нас.

Лора изпълни указанията и се облегна назад. Вече бяха минали по Пийдмънт Роуд и се насочваха към осемдесет и пета междущатска магистрала.

— Мисля, че по това време ще е по-бързо по магистрала № 400 — предложи Лора.

— Какво? И да заобикалям целия Лейк Бъртън? Оттук е по-бързо, само да излезем на околовръстното.

— Както искаш — отвърна Лора, въпреки че не беше съгласна. В колата се възцари мълчание. Тя се замисли за многото пъти, когато с Еймъс бяха пътували към Емили, за разговорите и музиката, която бяха слушали. Не посмя да включи радиото, но се надяваше, че той ще го направи, за да наруши напрегнатата тишина.

Еймъс не сваляше очи от пътя. Тя го гледаше с периферното си зрение, надяваше се да долови погледа му, за да каже нещо, с което да разведри обстановката, но той не помръдваше. Забеляза, че носеше ризата, която му бе подарила за рождения му ден, и сърцето й подскочи от радост. Поне не бе изгорил всичко, което му напомняше за нея. Ризата му стоеше изключително добре — сиво-зеленият й цвят бе същият като очите му. Тези мисли, осъзна тя, нямаше да я доведат доникъде или поне не до нещо хубаво. Вече усещаше, че в очите й напират сълзи. Тя се извърна и впери поглед през прозореца.

Денят бе дълъг, но вече и последните слънчеви лъчи уморено се скриваха. Джипът си проправяше път през вечерното оживено движение, но с излизането им от окръг Гуинет дори и то намаля. В здрача пред тях се изправяха мостове и надлези, които ги обгръщаха с тъмнината си, докато минаваха под тях.

Лора бе гладна и уморена, а и с удоволствие би посетила тоалетната в някоя от множеството бензиностанции, покрай които минаваха, но не смееше да помоли за почивка. Бе искрено учудена, когато стигнаха до Корнелия, мястото, където пътят се отклоняваше на север към окръг Рейбън, и Еймъс попита:

— Искаш ли да спрем?

От тяхната страна на пътя имаше няколко бензиностанции.

— Ако имаме време — отвърна смирено тя.

— Защо не. Всичко изглежда под контрол. Но все пак не се бави много — предупреди я, докато спираше на паркинга.

Лора бързо свърши неотложните задачи, после на излизане купи няколко безалкохолни и закуски. Качи се обратно в джипа и протегна книжната торба към Еймъс.

— Взех ти няколко вафли.

— Благодаря, не съм гладен — отвърна той. Лора хапна малко солети, като се стараеше да не вдига шум. Едва бяха изминали няколко километра, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Ало?

— Обажда се диспечерът от полицейското управление. Мога ли да говоря с лейтенант Ковалски?

— В момента шофира. Да му предам ли някакво съобщение?

— Предайте му, че не можем да се свържем с Девъру. Обадихме се на шерифа на окръг Рейбън и те ще изпратят кола на дадения ни от детектив Девъру адрес.

— Ще му предам. Помолихме хората в къщата да отидат в града и да ни чакат в кабинета на шерифа. Сигурно вече са пристигнали.

— Когато преди няколко минути говорихме със заместник-шерифа, още не се бяха появили. Най-вероятно не е нищо обезпокоително.

— Да. Сигурно са спрели някъде да си купят нещо за ядене — промърмори Лора, като сама не си вярваше.

— Помолете лейтенанта да ни се обади, когато пристигне и се свърже с Девъру.

— Ще го направя. Искам да кажа, че той ще го направи — уточни Лора и диспечерът прекъсна връзката.

— Не могат да се свържат с Девъру — обърна се тя към Еймъс, — а Ем и Мишел все още не са се появили, при шерифа.

В отговор той пъхна ръка под седалката, извади сигналната лампа и я прикрепи към покрива на джипа. Ярката светлина озари здрача, Еймъс натисна газта и джипът със свистене се понесе по завоите на планинския път.

— Еймъс? — попита тихо Лора. — Притеснен ли си?

— Да — отвърна той. — Майкълс е мошеник от класа. Самата мисъл, че идва насам, ме кара да се тревожа. Най-вероятно е доста добре въоръжен и твърдо решен да изпълни мисията си.

— Емили също има оръжие — заяви Лора.

— Тя е безпогрешен стрелец, но не мисля, че някога е стреляла по човек. А аз съм виждал Майкълс да използва оръжието си. Не пада по-долу от нея, а освен това най-вероятно е убил един-двама души.

Тя разтревожено го слушаше:

— Ако си знаел, че е толкова гаден, защо се движеше с него?

— Няколко игри на баскетбол не означават, че се „движа“ с някого. Знаех, че е гаден, но никога не съм го смятал за хладнокръвен убиец. За разлика от теб аз не виждам във всеки човек убиец.

— Нямаше нужда да започваш — отвърна разпалено Лора. — Въобще не съм подозирала Дон, преди Мишел да ми го опише и да заяви, че името му започва с Д.

— Но след това изведнъж ти е хрумнала гениална идея и си я попитала дали случайно не е бил Дон, нали?

— Да. Но мисля, че и ти би направил същата връзка. Искам да кажа, защо, за Бога, му е било необходимо на някого да мести Лорънс Белю, а после да го убива? Предположих, впрочем бях сигурна, че Дон е видял в лицето на Белю човек, готов да свидетелства срещу кмета. А Дон все пак е началник на охраната му.

— Което не означава абсолютно нищо. И аз от време на време работя като охрана, но няма нито един политик, на когото да съм готов да опирам пешкира, а още по-малко да застрелям някой невинен минувач, само и само да защитя работодателя си.

— Но ти не си Дон Арчър.

— Повярвай ми, Арчър не би заложил главата си заради кмета.

— Може би не, но на Девъру тази идея като че ли не му се виждаше толкова странна.

— Малко вътрешна информация — Девъру не е от най-умните в управлението. Всъщност Карлтън е далеч по-добър от него. Девъру заема поста си единствено благодарение на по-големия си стаж и солидните си връзки. В полицейското управление на Атланта има остър недостиг на детективи. Биха наели абсолютно всеки. Отхвърлих молбата на Девъру да бъде преместен в моя отряд.

— Много мило, че ми го казваш едва сега — отбеляза Лора.

— Защо да ти го казвам преди? Нямаше никаква връзка със случая.

— Така ли? Дори когато заедно обикаляхме из града да търсим „очевидците“ на Алекс ли? Кажи ми нещо, тогава мислеше ли, че Девъру може да е замесен в цялата история? Хрумна ли ти, че може да е фалшифицирал показанията на свидетелите?

— Мина ми през ума, но реших, че е по-вероятно просто да е мързелив, да чака нещата да му паднат наготово и дори и да не смята за необходимо да ги провери.

— Сега мислиш ли, че е замесен? Господи, Еймъс, мислиш ли, че Девъру и Майкълс са комбина? Нали знаеш, че Алекс работи за Майкълс? Затова временно го отстраниха от работа.

— Много ченгета са работили за Майкълс. И какво от това?

— Ами тогава защо Алекс е душил около лабораторията, когато е бил отстранен от случая?

— Предполагам, че просто е бил ядосан, че са го отстранили. Виж, познавам и Алекс, и Майкълс достатъчно, за да твърдя, че не действат заедно. Ако Майкълс си търсеше партньор, щеше да избере някой доста по-умен от Девъру.

— Може и да си прав. Освен това Алекс реагира доста странно, като му казах, че Мишел е идентифицирала Дон. Измърмори, че според него е някой друг.

— Може би е подозирал Майкълс. Кой знае? Както и да е, ако беше в комбина с Майкълс, Девъру никога нямаше да предаде по радиостанцията адреса на Емили. Не би имало нужда да го прави.

— Значи Алекс се е запътил право към лапите на Майкълс. Не мисля, че ако е толкова гаден, колкото го представяш, Девъру ще успее да се справи с него.

— Съмнявам се, че Майкълс би убил ченге — поколеба се Еймъс. — Но ако се наложи, със сигурност ще използва всякакви други средства, за да го премахне от пътя си.

— Според теб няма да нарани и Емили, нали?

— Не и ако не му се наложи. Точно затова ми се искаше тя да не беше въоръжена. Неговата цел ще бъде да вземе момичето с минимални странични усложнения. Но ако се наложи, няма да се поколебае да премине към по-груби действия.

— Мислиш ли, че е толкова глупав, че да започне да убива невинни хора?

— Глупав ли? Не. Но може би е отчаян.

Лора поклати глава:

— Защо въобще се е забъркал в това? Едва ли е от прекалена лоялност към Шон Толивър. Защо просто още в нощта на побоя не е предал Шон на полицията?

Еймъс сви рамене:

— Кой знае? Може би е планирал сам да уреди нещата. Може би не е знаел колко зле е бил Белю.

— Той го е убил, разбираш ли? Шон Толивър го е пребил, но Майкълс го е довършил.

— Защо си толкова сигурна? — попита Еймъс.

— От заключението на патолога. Белю е получил редица наранявания, които са могли да бъдат смъртоносни, но той ги е преживял. По-късно, най-вероятно след около ден и половина, някой му е нанесъл по главата смъртоносния удар. Това бе нещото, което ни накара с Крег Фанин да решим, че нещата са много по-сериозни и не могат да бъдат сведени просто до полицейска небрежност.

— Не бях чувал за това.

— Разбрах едва след като ние с теб… престанахме да поддържаме връзка. Крег помоли втори патолог да провери доклада. Човекът от лабораторията бе пропуснал някои неща. А после тихомълком си е събрал багажа и е напуснал града, преди да успеем да разберем защо не е забелязал това.

— Може да е бил некомпетентен — предположи Еймъс.

— А може да е лъгал, а може да е напуснал работата си, без да остави новия си адрес, защото е бил уплашен. Нали знаеш, че най-вероятно Майкълс е поръчал убийството в градския затвор на единия от мнимите свидетели?

— Сега вече ми звучи доста вероятно. Въпреки че когато Кени ми разказа за това, предположих, че не е прав. Мислех, че е просто поредното сбиване.

— Струва ми се, че просто не си искал да го повярваш. Мисля, че твърдо си решил да ми бъдеш сърдит.

— Говориш глупости — възмути се Еймъс.

Колата се носеше по шосе № 441 към Клейтън и въпреки че не им беше особено весело, поне си говореха, а това определено бе по-добре от оловната тишина.

— Не са глупости — възпротиви се Лора. — Мисля, че си решил да се заяждаш с мен, а това не е честно.

— Грешиш, но сега определено не е времето да обсъждаме отношенията си — отсече той.

— Прав си. И без това вече почти пристигнахме в Клейтън.

Еймъс шофираше с голяма скорост, безразсъдно задминаваше колите, а Лора с ужас наблюдаваше прелитащия покрай прозорците пейзаж. Най-накрая, след широк завой на пътя, пристигнаха в Клейтън — кокетно планинско градче, което едва сега започваше да страда от последствията от собственото си обаяние. Еймъс се насочи направо към полицейското управление, където бе кабинетът на шерифа. Паркира, двамата с Лора скочиха от джипа и забързаха към входа на управлението с надеждата да намерят вътре Емили.

Нямаше я. Дежурният полицай ги изгледа учудено — не бе чул нищо нито за Емили, нито за Девъру. Еймъс взе телефона на Лора и повторно се обади на диспечера в полицейското управление на Атланта. Размени няколко реплики и с разтревожено изражение върна телефона на Лора.

— Не са успели да се свържат с Девъру.

Той се обърна към дежурния и се легитимира като полицейски служител.

— Колко души са на дежурство тази вечер? — попита Еймъс.

— Около седем — прозвуча лаконичният отговор.

— Шерифът тук ли е?

— У дома си е. Мога да му се обадя.

— Направи го. Може ли да ни предоставите някой полицай? Трябва да отидем във фермата на Емили Бейли. Нали знаете къде се намира?

— Разбира се. Какво е станало?

— Не сме съвсем сигурни. Госпожица Бейли се съгласи да приюти в дома си свидетелка на убийство, а може би в момента някой се опитва да се добере до тази свидетелка. От полицейското управление на Атланта трябваше да дойде да я вземе един детектив, но не можем да се свържем с него.

Очите на дежурния се разшириха от учудване:

— Вече пратих кола към фермата. Ще се обадя да съобщя, че и вие отивате.

— Кажете на колегата си да не влиза вътре. Този човек е въоръжен и е изключително опасен, разбирате ли ме? Предайте му да се оглежда за кола от полицейското управление на Атланта.

— Ще му предам — отсече дежурният, взе радиостанцията и започна да се опитва да установи връзка с патрулната кола.

— Еймъс — попита Лора, — какво мислиш да правиш?

— Отивам там — заяви той, извади пистолета от кобура си и го провери.

— И аз идвам.

— Не! Ти оставаш тук.

— Познавам фермата — възпротиви се тя.

— Нямам време да споря с теб. Ако дойдеш, ще седиш в колата.

— Добре.

Дежурният полицай прекъсна разговора им:

— Колата е на път за фермата. Ще изчакате ли да чуете какво е положението там?

— Не. Тръгвам. Кажете му, че съм с черен джип „Уагъниър“ с номер от окръг Фултън. Ще се срещнем във фермата. Свържете се с шерифа и пратете още няколко коли за подкрепление. Готова ли си? — обърна се той към Лора.

— Да — отвърна, въпреки че бе изтръпнала от страх. — Да тръгваме.