Лелия Кели
Служител на правосъдието (5)

4

Победната пресконференция за оповестяване на ареста се проведе в Ийст Сити Хол, където се намираше кабинетът на началника на полицията Чарлс Сисън. Сградата, бивш универсален магазин, се намираше на североизток от центъра. Мястото не беше особено удобно за никого, освен за кмета, който винаги можеше да избегне появата си на подобни срещи с медиите с извинението, че има неотложна работа в кабинета си в центъра.

В последно време кметът имаше сериозна причина да отбягва светлините на прожекторите поради слуховете, че срещу него се води федерално разследване за нередности в изготвяните от кметството договори. Местоположението на сградата предоставяше удобно извинение за изключително заетия градски управник да пропусне пресконференцията. Лора обаче харесваше сградата на Ийст Сити Хол и пътуването до нея не й се струваше чак толкова дълго. Сградата бе интересен пример за успешното преустройство и употреба на историческа постройка. Освен това в нея се намираше и кабинетът на Еймъс.

Маршал Оливър, който бе пристигнал по-рано, за да разговаря с началника на полицията и репортерите, забеляза Лора и й махна да отиде при него зад подиума.

— Къде е Мередит? — попита.

Лора, свикнала с резкия тон на областния прокурор, реши, че няма смисъл да се засяга от намека, че само нейното присъствие не е достатъчно.

— Отиде до тоалетната. Ей сега ще дойде.

— Какво стана? Успяхте ли да разпитате оня тип?

Цялата сутрин Маршал бе имал особено важни срещи и бе неоткриваем дори по мобилния му телефон, който винаги носеше със себе си. Докато Лора му разказваше случилото се, очите на прокурора шареха из залата, в която се събираха участниците в пресконференцията. Погледът му, както и този на Лора, се спря на четирима души.

— Това ли е семейство Белю? — поинтересува се тя. Беше сигурна, че Маршал, като човек в отлични отношения с чернокожия елит, ще познава семейството.

Областният прокурор кимна:

— Родителите му — Хелън и Мартин, и сестра му Даяна със съпруга си. Случилото се направо ги съсипа. Те са свестни хора.

Хелън Белю бе застанала малко настрана от семейството си и оглеждаше залата. Лора си припомни, че жената е секретарка в Сената, и си помисли, че обстановката сигурно й е доста позната. Тя бе висока, внушителна жена, облечена в строг тъмносин костюм с асиметрична яка, каквито носят всички влиятелни жени във Вашингтон и никой никъде другаде по света. Съпругът й, макар и вече пенсионер, бе запазил гордата осанка на военен. При вида на дъщерята обаче сърцето на Лора се сви. Тя се бе облегнала на съпруга си и трепереше толкова силно, че можеше да се забележи чак от другия край на залата.

— Не съм сигурна, че е трябвало да идва и тя — отбеляза Лора.

Маршал поклати глава:

— Съмнявам се, че биха могли да й забранят. Двамата с Лорънс бяха изключително близки. — Той гневно тръсна глава: — Каква загуба. При всичката измет на света защо трябваше този идиот да избере точно Лорънс?

— Познавахте ли го?

— Разбира се. Знаеше ли, че той направи програмата ни за възлагане на случаи? — Тя поклати глава и се опита да не изглежда учудена. Анонимният търг е бил спечелен от човек с доста солидни политически връзки. ФБР се интересуваше точно от такива съвпадения. Маршал продължаваше да обяснява: — Мисля, че за разлика от семейството си Лорънс не се интересуваше от политика. Преди да роди, Даяна беше политически съветник. Сега вече има две деца. Умно, изключително умно момиче. Участваше и в двете предизборни кампании на Харисън.

— Така ли? — попита учтиво Лора. Кметът Харисън Брод не беше сред любимците й, но никой политик не би могъл да се надява на подобна привилегия. В дните, когато Маршал бе повече политик, отколкото юрист, а с приближаването на изборите тези дни ставаха все повече, дори и той изпадаше от класацията й.

— По-добре да отида да поговоря с Хелън — отбеляза областният прокурор. — Ще се видим по-късно.

Той прекоси залата и застана до семейство Белю. Лора не беше наивна. Много добре разбираше преимуществото на присъствието на скърбящ роднина в съдебната зала или сред репортерите, но самата тя не одобряваше използването на този неоспорим коз. Маршал обаче едва ли имаше нещо против. Не че шефът й беше циник. Ако беше такъв или както бе прието да се казва, ако „имаше по-голям нюх на политик“, сигурно редовно щеше да инсценира подобни драми, изтъкани от тънките нишки на всекидневните нещастия в Атланта. Лора обаче знаеше, че той е или прекалено принципен, или прекалено голям инат, за да се възползва от хора, които не разбират за какво става дума. Членовете на семейство Белю много добре разбираха. Знаеха, че наближават трудни избори и след като техният интерес да получат справедливо възмездие за смъртта на сина си съвпадаше с нуждата на Маршал от благоприятни отзиви в пресата — толкова по-добре.

Пресконференцията щеше да започне всеки момент. Вратите бяха отворени, за да могат присъстващите величия да се насочат към залата, в която ги очакваха репортерите. Лора всеки път се учудваше на множеството журналисти, които посещаваха подобни събития, особено като се вземе предвид фактът, че след това случилото се рядко биваше отразявано по местните новини. Сега имаше представители на пет телевизионни канала, на сутрешните и вечерните вестници (които на практика бяха едно и също), както и на дузина радиостанции. Останалата част от тълпата се състоеше от журналисти на свободна практика, представители на обществени организации и извънградски репортери, които смятаха, че събитията в Атланта си струва да бъдат отразени. В случая Лора и Мередит бяха само статисти. От тях, както и от Девъру и Карлтън, се искаше единствено да стоят на подиума зад микрофоните и да изглеждат сериозни.

Пръв заговори началникът на полицията Сисън. Той прочете изявление, в което се изказваше съжаление за загубата на Лорънс Белю, последвано от оповестяване на извършения арест. После Маршал взе думата, за да увери всички, че престъпникът ще бъде наказан с цялата тежест на закона. „Възможно ли е някой да бъде наказан с половината тежест на закона?“ — зачуди се Лора.

През цялото време тя наблюдаваше семейство Белю, особено сестрата на Лорънс Въпреки че се опасяваше, че Даяна може да припадне всеки момент, сестрата успя да издържи мъчението да изслуша неколкократното повторение на пълното описание на подробностите около смъртта на брат си и самоличността на предполагаемия убиец.

Репортерите като че ли смятаха за необходимо сами да зададат въпросите си и сякаш не им бе хрумвало, че биха могли да си водят записки, докато слушат отговора на въпрос, зададен от техен колега. А самите питания бяха отчайващо скучни и предсказуеми. На този етап можеше да се отговори само на незначителна част от тях. За кога е насрочен процесът? Обвиняемият признавали се за виновен? Според Лора едно писмено изявление би свършило същата работа като пресконференцията и би спестило допълнителното страдание на семейството на Лорънс. Не биваше да се пренебрегва обаче нематериалната полза от подобен обществен ритуал.

Най-накрая всичко приключи. Секретарят на началника на полицията благодари на всички и предложи разпечатани списъци на присъстващите, както и копия от изявлението на шефа й. Мередит докосна рамото на Лора:

— Маршал иска да останем за среща със семейството.

Тя кимна, не особено доволна от поканата, и попита:

— Защо? Все още не сме стигнали доникъде.

— Това им е ясно. Мисля, че очакват от нас да им опишем начина, по който работи системата ни, за да знаят какво могат да очакват. Казах на Маршал, че искам ти да поемеш работата по подготовката на процеса, така че ще можеш да им разкажеш за това. Ние с него ще говорим за конкретните процедури по време на процеса.

— Добре. Къде е срещата?

— На горния етаж в заседателната зала на началника на полицията. Трябва да се обадя в кабинета си. Ще се срещнем направо горе. Започвайте без мен.

Лора последва Маршал и двамата мълчаливо влязоха в асансьора за горния етаж. Тя се чудеше дали Еймъс е в сградата и дали ще има време да му се обади, преди да се върне в центъра.

Когато Лора и Маршал пристигнаха, семейството на Лорънс, началникът на полицията, неговият секретар с още един или двама помощници вече бяха заели местата си в голямата заседателна зала. Областният прокурор обясни, че Мередит ще пристигне всеки момент, и двамата с Лора се настаниха около масата.

— Защо да не започнем и без Мередит? — предложи началникът на полицията.

— На Мередит й се наложи да се обади по телефона — обясни Маршал. — Може малко да се забави и предложи да започнем без нея. Лора Частейн, помощничката й, ще се заеме с предварителната работа по процеса. Мередит и аз ще представим случая по време на самия процес — отбеляза многозначително той, като усети, че семейство Белю едва ли биха искали случаят на сина им да бъде оставен в ръцете на някаква си помощничка. Маршал кимна окуражително на Лора.

— Ако нямате нищо против, най-напред ще ви запозная с предшестващите съдебния процес процедури. — Тя погледна госпожа Белю, която съвсем естествено бе поела ръководството на разговорите.

Майката кимна:

— Разбира се. Надявам се, че разбирате, че нямаме никакъв опит в наказателното право. Адвокатът ни от Вашингтон ще дойде да ни съветва, но той ме уведоми, че процедурите тук са по-различни.

— Той е напълно прав — потвърди Лора с надеждата, че шефът й няма да се възпротиви адвокатът на семейството да следи хода на делото. — В системата за наказателно съдопроизводство в цялата страна има множество прилики, но в нашия щат има и някои особености. Нека започна отначало, с риск то да ви се стори излишно след чутото на пресконференцията.

Госпожа Белю даде съгласието си с леко кимване. „Господи, тя наистина е свикнала да ръководи парада“ — помисли си Лора с известно страхопочитание. После погледна към майката и продължи:

— Както разбрахте, рано тази сутрин бе арестуван Роланд Джарвис. Той не за пръв път нарушава закона и много добре знае правата си. Като се има предвид сериозността на обвинението, бе съвсем естествено той да настоява за адвокат. Тъй като е неплатежоспособен, му бе назначен служебен защитник.

— Кои са тези служебни защитници? — попита съпругът на Даяна.

Маршал взе думата и обясни:

— Отделът за служебна защита е областна организация в рамките на Върховния съд на окръг Фултън.

— Смятах, че частните адвокати са задължени да защитават и неплатежоспособните — замислено отбеляза господин Белю.

— В някои области е така — кимна Маршал, — но не и тук. Асоциацията на адвокатите осигурява адвокати-доброволци само при изключително сложни дела, но правното изискване за осигуряване на защита се поема от служебния защитник.

— Значи той вече има адвокат, така ли? — попита госпожа Белю.

— Да, има — потвърди Лора. „И то какъв“ — каза си и се замисли за Еймъс.

— Не можете ли да говорите с него? — настоя майката.

— Извинете, с адвоката или с обвиняемия? — уточни Лора.

— С обвиняемия.

— Можем да разговаряме при съгласие от негова страна и от страна на адвоката му. Но не можем да го принудим да се срещне с нас.

— Вече говорили ли сте с него?

— Да, тази сутрин. В общи линии повтори същата история, която е разказал и на полицията.

— Каква ще бъде защитата му? — попита госпожа Белю и се приведе напред.

Въпросите й бяха съвсем уместни, помисли си Лора, и съвсем не съответстваха на твърдението й за липсата на професионален опит в системата на наказателното съдопроизводство.

— Не мога да кажа със сигурност. Обвиняемият твърди, че е намерил колата, че никога не е виждал сина ви и че не е знаел, че… тялото — побърза да произнесе думата — е било в багажника. Върху нас естествено пада тежестта на доказването, което означава, че ние трябва да докажем извън всяко съмнение, че Джарвис наистина е убил сина ви.

— И как ще го направите? — попита доктор Белю, който изведнъж се оживи и за да наблегне на думите си, удари с ръка по масата. — Можете ли? Адвокатът му няма ли да използва всички проклети формалности и вратички в закона, за да го отърве? Как ще успеете да предотвратите това?

Съпругата му сложи ръката си върху неговата:

— Успокой се, Мартин. Момичето просто се опитва да ни обясни процедурата.

— Да — намеси се Маршал, докато Лора се опитваше да преодолее неприятното усещане, че бе наречена „момиче“. — Все още е малко рано да се обмисля конкретната стратегия. Ще имаме достатъчно време да подготвим обвинението и мога да ви обещая, че ще бъдем въоръжени срещу всеки един от възможните трикове на защитата. Би ли продължила, Лора? Обясни по-нататъшните процедури.

— Джарвис е арестуван и обвинен в предумишлено убийство — заговори младата жена. — В наказателния кодекс на щата са посочени две възможни обвинения в убийство — непланирано предумишлено убийство и планирано предумишлено убийство. Първото е убийство, осъществено по време на извършването на предварително подготвено углавно престъпление. В случая не е необходимо да съществува предварителен план за убийство, достатъчно е да се докаже подготовката на престъплението, което е довело до смъртта на жертвата. При планираното предумишлено убийство целта на престъпника е самото убийство.

— Защо не го обвините в планирано предумишлено убийство? — поинтересува се госпожа Белю.

Лора погледна Маршал, защото предположи, че той ще иска да отговори на въпроса, но шефът й само кимна окуражително. Младата жена се покашля:

— Нека отново изясня въпроса — в щата Джорджия наказанието и за двата вида убийство е еднакво — смъртна присъда или доживотен затвор без право на обжалване на присъдата. При непланираното предумишлено убийство… С две думи, ако в случай като този със сина ви се опитаме да докажем планирано предумишлено убийство, ще трябва да докажем, че Роланд Джарвис е тръгнал към местопрестъплението твърдо решен да убие сина ви. А това би било доста трудно, тъй като, доколкото ни е известно, синът ви въобще не го е познавал. Мисля и се надявам Маршал да споделя мнението ми, че би било почти невъзможно да докажем, че престъпникът предварително е планирал убийството на Лорънс или на когото и да било. От друга страна, обвинението има сериозни основания да твърди, че Джарвис е планирал да открадне колата на сина ви, дори и ако се наложи да убие собственика й. Това е нещо, което можем да докажем въз основа на съществуващите доказателства.

— И кои са те? — попита госпожа Белю, като си водеше записки в подвързан с кожа бележник.

— Фактът, че е бил в колата, сам по себе си е достатъчно доказателство за извършване на престъплението — намеси се Маршал. — Очакваме лабораторният анализ на колата и облеклото на Джарвис да ни предостави допълнителни доказателства. А разследването, както знаете, продължава. Надяваме се да можем да призовем очевидци на престъплението или хора, които са видели Джарвис в колата.

Лора кимна:

— Можем да продължим да разследваме и да представяме нови доказателства и свидетели през целия период на предварителното следствие, който, както става ясно от самото му име, е времето преди същинския процес, когато подготвяме делото на обвинението. Задължени сме да споделяме всички доказателства със защитата.

— Както и те с вас — заяви госпожа Белю.

— Да. Нито те, нито ние нямаме право в последния момент да призовем свидетел, за който другата страна не е уведомена. По време на подготовката за процеса обаче ще текат някои процедури, за които ще отговарям аз. В момента Джарвис се намира в окръжния затвор на Фултън. Днес той бе призован от градския съдия, тъй като, както знаете, беше арестуван в Атланта.

— Което — допълни Маршал — не е същото като окръг Фултън.

— Върховният съд на окръг Фултън е подразделение на съдебната система на щата Джорджия. Всяко углавно престъпление трябва да бъде разгледано на ниво щатски съд, в нашия случай — от Върховния съд. Знам, че звучи малко объркано — заобяснява Лора с извинителен тон. — Цялото съдопроизводство е продукт на политиката на щата…

— С която определено нямаме намерение да ви занимаваме! — довърши Мередит с влизането си в залата. — Извинете ме за закъснението — допълни тя, след като кметът я представи на семейството на жертвата.

— Не се притеснявайте — заяви госпожа Белю. — Вашата изключително талантлива помощничка тъкмо ни изнасяше занимателен урок за особеностите на съдебната практика в Джорджия.

— Тогава ще я оставя да продължи — отсече Мередит, седна на свободния стол и се усмихна извинително на Лора.

— Добре. Да приемем, че делото на Джарвис е прехвърлено във Върховния съд. Следват няколко неща. В тримесечен срок ще трябва да бъде проведено съдебно изслушване за разглеждане възможностите за пускане под гаранция. Но той няма да бъде пуснат под гаранция — побърза да добави Лора.

— След това, тъй като става въпрос за тежко престъпление, най-вероятно ще бъде насрочено изслушване за наличието на достатъчни основания за провеждането на процес, на което ще бъдат преразгледани уликите, довели до ареста и предявяването на конкретното обвинение.

— Това е елементарно — намеси се Маршал. — Чиста формалност при дело за убийство. Извинявай, че те прекъснах, Лора.

— Няма нищо. След изслушването ще започнем да подготвяме документите и показанията, които ще бъдат представени пред съдебните заседатели. Той трябва да бъде подведен под отговорност — да бъде официално обвинен — от съдебните заседатели в извършването на предумишлено убийство, за да може делото да бъде предадено в съда.

— Кой избира съдебните заседатели? — поинтересува се доктор Белю.

— Съдебните заседатели се избират за определен период — обясни Лора. — В списъка има осемнайсет съдебни заседатели и пет резервни. Излагаме пред тях обвинението и доказателствата срещу Джарвис и те дават ход на обвинителния акт за предумишлено убийство.

— Това автоматично ли става? — поинтересува се госпожа Белю.

— Ами, не съвсем… — промърмори Лора.

— На практика това е абсолютно сигурно — заяви Мередит.

— Не обичам да се изразявам толкова рязко, но съдебните заседатели, които решават прекратяването на делото или предаването му в съда, са, грубо казано, просто инструмент на областния прокурор. Функцията им е да контролират работата ни и да следят да не злоупотребяваме с властта си, но за разлика от съдебните заседатели по време на същинския процес те нямат властта да решават дали обвиняемият е виновен или не.

— Значи Джарвис няма право да излага своята версия за случилото се пред тях, така ли?

Тримата юристи си размениха многозначителни погледи:

— Може да свидетелства — отвърна областният прокурор, — но няма право да призовава свидетели.

— Съдебните заседатели могат да призоват свидетели — допълни Лора, — въпреки че това не е честа практика.

Госпожа Белю остави химикалката си:

— Да не се опитвате да ми кажете, че той може да се изправи там с някоя сълзлива история или пък с възражение за измислена техническа грешка и съдебните заседатели ще го пуснат да си върви?

— Не! — отсякоха почти едновременно и тримата юристи. — Това е невъзможно — натърти Мередит. — Дори и да не дадат ход на обвинителния акт, ще опитаме отново.

— И така колко пъти? — попита госпожа Белю.

„Тази жена ни заблуждава — помисли си Лора, — определено е изучавала наказателно право.“ Хрумна й, че Хелън Белю може да е непрактикуващ адвокат.

Мередит пое топката:

— Имаме право на две изслушвания, но, Хелън, мога да ви обещая, че това няма да се случи. Ще обвиним Джарвис, и то още първия път. Няма да има никакви изненади.

Госпожа Белю като че ли прие това уверение:

— И после идва процесът. Той кога ще е?

— Има още няколко процедури, преди да се стигне до същинския процес — обясни Лора. — Защитата ще подаде иск за издаване на различни решения… — „Той ще се погрижи за това“ — добави мислено тя, като се сети за склонността на Ейвъри да усложнява нещата. — Съдията ще ръководи изслушванията на тези искове, които ще се провеждат или в съда, или в кабинета му. Процесът ще се проведе в момента, в който сме готови, освен ако Джарвис не упражни правото си да поиска бърз процес. В такъв случай процесът ще се проведе на следващото заседание на Върховния съд.

— И кога е то?

— Всяка сесия трае шест месеца, така че, като се има предвид, че настоящата сесия е към края си, значи някъде преди края на годината. Но това може да стане само по негово настояване, а той вероятно няма да го направи, защото има нужда от време, за да подготви защитата си.

— Протакането може да е в наша полза — изтъкна Мередит.

— За някои доказателства е необходимо повече време, като например за ДНК пробите.

— Разбирам — кимна доктор Белю. — Значи на практика няма на какво да се надяваме, така ли?

Маршал притисна кокалчетата си към полираната повърхност на масата:

— Освен че убиецът на сина ви ще получи справедливо наказание.

Това, изглежда, бе достатъчно за госпожа Белю, която кимна и се изправи. Другите членове на семейството се подчиниха на сигнала и също станаха.

— Много ви благодаря, че отделихте време, за да ни обясните процедурата — отбеляза майката. — Надявам се, че разбирате загрижеността ни.

— Разбира се — отвърна началникът на полицията с утешителен тон. — Трябва да знаете, че кметът и областният прокурор са твърдо решени да направят всичко, за да ви помогнат. Можете да бъдете сигурни, че нещата ще бъдат изрядни и няма да бъдат допуснати никакви грешки.

Лора, Карлтън и Мередит изчакаха останалите да излязат от заседателната зала.

— Нали чу какво каза шефът? — напомни Карлтън. — Никакви грешки.

— Не съм си и помисляла да греша — отвърна сухо Лора. — Просто ми се иска тази лукова глава Ейвъри да си спести глупостите за нарушените граждански права и да мине към същинската защита на клиента си.

— А какво ще кажеш за преизбирането на шефа ти? — попита иронично Карлтън. — Той със сигурност не би имал нищо против слаб адвокат на защитата.

— Не знаех, че си такъв циник — заяви Мередит, — но това няма значение. Искате ли да ви закарам в центъра? — обърна се тя към двамата. Лора бе пристигнала с такси, но не искаше да си тръгва, преди да се е опитала да накара Еймъс да обядват заедно или поне да пийнат по едно кафе.

— Ще си хвана такси — отвърна тя.

— Аз имам малко работа тук — промърмори Карлтън.

— Е, ще се видим в кантората — усмихна се Мередит и добави: — Поздрави Еймъс от мен.

— Спипаха те — отсече Карлтън, когато Мередит се отдалечи.

— Толкова ли съм прозрачна? — усмихна се Лора. — Е, май е така.

Тя се запъти по стълбището към етажа, на който се намираше кабинетът на Еймъс. Карлтън я последва:

— И аз трябва да се срещна с някого.

Стълбището ги отведе в огромна зала, претъпкана с бюра и изпълнена със звъненето на множество телефони. В далечния ъгъл остъкленият кабинет на Еймъс беше празен и Лора се опита да потисне разочарованието си. „Може просто да е излязъл за малко“ — помисли си тя.

— Хей, Карлтън! — извика някой. Лора разпозна гласа и инстинктивно се сви. Беше Дон Арчър, огромен рус здравеняк, съотборник на Еймъс в баскетболния отбор. Освен това бе началник на охраната на кмета.

— Здрасти, братле, как си? — поздрави Карлтън и раздруса огромната ръка на Арчър.

— Все същото — отвърна полицаят. — Ковалски ли търсиш? — обърна се към Лора и без да дочака отговора й, побърза да разбие надеждите й: — Нямаш късмет. Извикаха го на местопрестъпление. Надявам се да нямате някакви планове за вечеря, защото може да не успее да се върне. Ново нападение на Болтън Роуд — снижи глас Арчър и погледна Карлтън. — Гадна работа. Този път е било с кухненски нож. — Той погледна към Лора, за да види реакцията й, но тя нищо не каза.

Еймъс твърдеше, че Лора не харесва Дон — обвинение, което тя не се и опитваше да опровергае. По нейно мнение Арчър олицетворяваше всичко, което цивилните мразеха у полицаите. Беше груб и недодялан и проявяваше интерес към най-ужасяващите случаи на Еймъс. Тя подозираше, че Арчър обича да бъде с Еймъс, за да изпита удоволствието от още топлите новини във връзка с последните сексуални престъпления. Според нея беше изключително неподходящ за отговорния пост, който заемаше. „Ти просто не го харесваш — настояваше Еймъс. — Той върши тази работа, защото има много висока квалификация.“ Лора знаеше, че Арчър е работил в тайните служби, и ясно съзнаваше, че това само по себе си е достатъчно признание за способностите му. Само дето тя би предпочела той да продължи да работи за тайните служби, по възможност в някой друг град, където не би й се налагало да се среща с него.

— Трябва да се връщам в прокуратурата — заяви тя по-рязко, отколкото бе желала. — Дръж ме в течение, Карлтън. Ще се видим — каза на Арчър. Докато се отдалечаваше, забеляза как Арчър се привежда към детектива и го хваща под ръка.