Лелия Кели
Служител на правосъдието (26)

25

Докато се приближаваше към къщата си, Лора не забеляза нищо нередно.

Всъщност трудно бе да си представи нещо, което да изглежда по на мястото си от нейната малка варосана тухлена къщичка, освен ако не ставаше въпрос за някоя от другите няколко десетки къщи по продължение на тихата уличка. Тази част на града досега бе успяла да избегне опустошението на новобогаташите, които смятаха за съвсем нормално да разрушат къща, която в продължение на седемдесет години е осигурявала подслон и уют на живеещите в нея, и да издигнат на нейно място мастодонт от кибритени кутийки. В квартала имаше само две отвратителни нови сгради, но нито една от тях не бе на тази улица. Понякога Лора си мечтаеше икономиката да изпадне в криза и хората да нямат пари за подобни безумни постройки.

Тя спря в малкия гараж в дъното на алеята, изключи двигателя и слезе от колата. Вратата изскърцваше всеки път, когато я отваряше. Двигателят сякаш се задавяше и кашляше една-две минути след изключването му. Може би Еймъс и Крег бяха прави. Тя наистина се нуждаеше от нова кола, но все пак предпочиташе да изразходва малката си премия за пътешествие до Италия. Двамата с Еймъс бяха планирали да отидат в Европа. Сега трябваше да отиде сама или да помоли някоя приятелка да я придружи.

— Стига си мислила глупости! — промърмори си тя. Излезе от гаража и се запъти към къщата. Беше достатъчно светло и реши да не включва лампата на входа.

— Здравей! — чу нежен глас. Беше Еван, тригодишният син на съседката, който надничаше през оградата.

— Здравей — отвърна Лора. Харесваше и момчето, и майка му Луси, „пенсионирана“ адвокатка. Имаха няколко общи познати и от време на време, застанали от двете страни на оградата, обменяха по някоя и друга клюка от правните среди.

— Ще ям „бискети“ — съобщи й Еван.

— Така ли? Най-вероятно и аз. Обичаш ли „бискети“?

— Предполагам — момчето погледна през рамо и видя, че майка му се приближава.

— Здрасти, Лора — поздрави тя. — Той притеснява ли те?

— Ни най-малко — отвърна младата жена. — Тъкмо обсъждахме „бискетите“.

— Защо не дойдеш да ги опиташ? Мак пак ще работи до късно, така че ще сме само двете. — Съпругът на Луси, Мак, работеше неуморно с надеждата да стане съдружник в една от големите юридически компании.

Лора понечи да отклони поканата, но после размисли:

— Знаеш ли, мисля, че ще приема. Но само ако ми разрешиш да донеса бутилка вино — добави.

— Става. Ще тръгнем, за да нахраним малкия човек, а ние с теб после ще си направим угощение.

— Идеално. Преобличам се и идвам.

Лора бе толкова радостна при мисълта за чаша хубаво вино и приятна компания, че за малко да не забележи, че задната врата е открехната. Понечи да влезе, но се спря. Наистина ли я бе оставила отворена сутринта? Не беше изключено, но тя доста ясно си спомняше, че я заключи.

Погледна касата на вратата. Разпилените трески недвусмислено показваха, че наистина е била заключена. Някой я бе изкъртил. Лора бързо се обърна и се запъти към вратата в оградата, разделяща я от къщата на Луси. Майката и момчето все още бяха на двора.

— Доста си бърза — отбеляза Луси.

— Не, не влязох… Има един проблем. Днес цял ден ли си беше у вас?

— Да. Само рано следобед отскочих до магазина. Защо?

— И не си видяла никого около къщата ми, така ли?

— Господи, да не би някой да я е ограбил?

— Може би — отвърна Лора и отправи многозначителен поглед към Еван.

Луси проследи погледа й.

— Добре. Влез у нас и се обади на 911. Ще те изчакаме тук.

Лора влезе в къщата на Луси и с треперещи пръсти набра номера на полицията. Предаде на оператора цялата необходима информация.

— Прието, госпожице Частейн. Пращаме кола. Не се връщайте в дома си.

— Няма — обеща тя. — В момента съм у съседите.

Излезе на двора и кимна към Луси:

— Идват — отсече лаконично.

— Ще се погрижа за вечерята на Еван и ще ти налея чаша вино. Да влизаме.

— Предпочитам да изчакам навън — отвърна Лора. — Не се притеснявай.

Патрулната кола, изпратена от участъка, който се намираше малко по-надолу по улицата, пристигна за броени минути. От колата слязоха мъж и жена. Лора им бе благодарна, че не бяха включили сирената — колкото по-малко внимание привличаха, толкова по-добре.

— Вие ли сте госпожица Частейн? — попита мъжът.

— Да.

— Влизахте ли вътре?

— Не. Тъкмо прекрачвах прага, когато забелязах, че някой е разбил вратата.

— Добре. Нека да проверим. Който и да го е направил, най-вероятно отдавна си е тръгнал, но по-добре да не рискуваме.

— Неговата партньорка вече вървеше към къщата. Лора с ужас наблюдаваше как и двамата извадиха пистолетите си, преди жената да извика „полиция“ и да влезе в къщата с гръб към касата на вратата. Партньорът й изчака няколко секунди и също влезе.

Не се бавиха повече от няколко минути — къщата бе малка. Когато излязоха, оръжията им бяха прибрани в кобурите.

— Няма никого, госпожице — заяви полицайката. — Бихте ли влезли с нас, за да ни кажете какво липсва.

— Разбира се — отвърна колебливо Лора. Жената мина пред нея. На Лора й хрумна абсурдната мисъл, че трябваше да я попита за името й. Започна да я гложди чувството, че се държи невъзпитано. Стигнаха до кухнята й младата жена се огледа. Нищо не липсваше, но пък и нямаше какво толкова да бъде откраднато освен пасатора или тостера, които си бяха на местата. Полицайката — Лора забеляза, че името й е Деби — я погледна въпросително.

— Нищо не липсва.

Влязоха в хола. Телевизорът, видеото и стереоуредбата си бяха на местата. В спалнята също всичко бе наред. Единственото ценно бижу на Лора бе перлена огърлица, която си стоеше в кутийката на шкафа. Тя поклати глава:

— Май всичко си е на мястото.

— Явно нещо го е уплашило — отбеляза полицаят. Името му бе Майк. „Изключително подходящо име за полицай“ — помисли си Лора. Той посочи леглото:

— Доста странно място за разпределител, госпожице.

Тя погледна леглото, което за щастие бе оправила, преди да отиде на работа. По средата на леглото бе поставена някаква машинна част с големината на чаша и с множество стърчащи жички.

— Това ли е разпределителят? — попита тихо тя.

— Да. Проблеми ли ви е създавал?

— Може да се каже. Беше откраднат от колата ми преди няколко дни.

Полицаите се оживиха. Деби изтика Лора от спалнята.

— Бихте ли изчакали у съседите? — помоли тя. — Ще трябва да повикаме отряда за разследване на престъпления и следователите. Те ще искат да ви зададат няколко въпроса.

Лора се остави да бъде заведена обратно в къщата на Луси и да бъде настанена на един стол в кухнята. Докато младата жена наблюдаваше как Еван рови из чинията си със спагети, Деби прошепна нещо на Луси. Полицайката излезе и съседката мълчаливо постави чаша червено вино пред Лора. Тя я хвана с треперещи ръце, като отчаяно се стараеше да не разлее съдържанието й.

— Искаш ли да се обадиш на приятеля си? — попита съседката. — Той нали е полицай?

Лора кимна:

— По-добре не. Ние… мисля, че не бива да му се обаждам.

— Добре. Не се притеснявай. Гладна ли си?

— Не, благодаря. Господи, много съжалявам…

— Няма за какво. Остани тази вечер вкъщи.

Лора поклати глава:

— Трябва да се прибера. Ако не го направя тази вечер, може никога да не го направя.

Следователите пристигнаха и Луси ги въведе в кабинета на Мак, където можеха да разговарят на спокойствие. Лора не познаваше следователя, който й се представи като Джим някой си. Ако името й му говореше нещо, явно бе решил да не го показва. Зададе й множество рутинни въпроси — сутринта в колко часа е излязла, когато се е прибрала, кога е забелязала, че вратата е разбита? Тя отговаряше механично — полицаите вече я бяха питали за това. После премина по същество.

— Кога бе взет разпределителят, госпожице Частейн?

— Вчера вечерта — отвърна предпазливо Лора. — Можете да попитате шефа ми. Тази сутрин му казах, че съм имала проблеми с колата.

— Сега няма значение, но може би по-късно ще ни трябва потвърждението му. Не сте го съобщили в полицията, така ли?

— Не. Реших, че е някаква шега, че някой е искал да се позабавлява за моя сметка.

Следователят записа отговора й, после отново я погледна:

— Да сте имали странни телефонни обаждания или съобщения напоследък? — Тя поклати глава. — Да сте виждали някого в квартала или в работата ви, който да ви се е сторил подозрителен?

— Не. Никого. Нищо необичайно.

— Помислете си — има ли някой, който би искал да ви уплаши?

— Да. Аз съм адвокат и работя по случай, който… ами, мисля, че знаете върху какво работя.

— Да — срещна погледа й следователят. — Искате ли да се обадя на лейтенант Ковалски? — Посланието бе ясно: „Знам всичко за вас.“

— Не, моля ви, не го притеснявайте — отвърна Лора, като се опитваше да изглежда спокойна.

— И без това ще разбере за случилото се, госпожице Частейн.

— Знам, но той не би искал да се замесва.

— Между вас и лейтенанта има ли някакви проблеми?

— Това не ви влиза в работата — сряза го тя.

— Може и да ми влиза — отвърна той.

— За Бога, Еймъс няма нищо общо с това. Да не сте луд? — Самото предположение я възмути. — Направил го е някакъв нещастник, който не иска да разследвам убийството на Белю. Вие въобще познавате ли Еймъс Ковалски?

— Само по име. Трябваше да попитам — отвърна отбранително следователят. — Фактът, че разпределителят бе поставен на леглото… ами, навежда на някои мисли.

Лора се изправи:

— Сигурно точно това е целял и човекът, който го е направил. Най-вероятно е искал всичко да изглежда като отмъщение на приятеля ми. Имате ли други въпроси?

— Засега не. Не можете да се приберете, преди колегите ми да са свършили работата си.

— Знам. Моля, уведомете ме, когато са готови — отсече тя и излезе от стаята.

Следовател Джим я последва и се обърна към Луси:

— Може ли да остане у вас за известно време?

— Разбира се. Само ще изкъпем този малък човек и после ще вечеряме. Когато си облечеш пижамата, Лора ще ти прочете приказка.

— Първо искам „бесерт“ — отсече Еван и погледна следователя: — Ти кой си?

— Приятел на родителите ти — отвърна Джим. — Ще се оправите ли, госпожице Частейн?

— Да. Просто ме уведомете, когато мога да се прибера вкъщи.

Луси даде на Еван бисквита за „бесерт“ и весело му обясняваше нещо, докато той ядеше бавно, с явното желание да отложи неизбежната баня. Все пак майка му победи и скоро той бе вече във ваната. Лора седеше и отпиваше от виното, докато Луси миеше следите от „бискети“ от сина си. След като Еван си облече пижамата, Луси започна да приготвя вечерята за възрастните, а Лора започна да му чете обещаната приказка. На третото препрочитане на „Майк Милигън“ на малкия му се доспа и тя го занесе в леглото му. Всичко бе съвсем нормално, с изключение на влизането на един полицай, който взе отпечатъците на Лора. Когато служителят на реда си тръгна, двете жени седнаха да вечерят, без въобще да споменават за разбиването на вратата.

Най-накрая, докато миеха съдовете, се появи следователят, за да каже на Лора, че къщата е обезопасена.

— Повиках ключар да оправи вратата ви — добави Джим. — В момента привършва.

— Благодаря — отвърна тя и се зачуди дали жертвите на престъпление, чиито гаджета не са полицаи, също са обслужвани толкова добре.

— Няма за какво. Сигурна ли сте, че искате да се върнете в къщата си сама?

— Няма проблеми — пресилено се усмихна младата жена.

— Не се притеснявайте. Трябва доста повече да се потрудят, за да ме стреснат.

Въпреки това, преди да си тръгне, Лора с благодарност прие предложената й от Луси втора чаша вино. Мак се върна и се наложи да му разкажат за случилото се. Лора без колебание прие предложението му да я изпрати до входа и да я изчака да влезе.

— Благодаря, Мак. Предай на Луси, че високо оценявам всичко, което направи за мен.

— Тя знае. Радваме се, че успяхме да ти помогнем. Просто искахме да ти кажем, че бихме се радвали да те виждаме по-често. За предпочитане при други обстоятелства.

— Разбира се — съгласи се тя. — Ще се опитам да сведа до минимум престъпленията. И следващия път аз ще приготвя вечерята.

— Готово. Обади ни се, ако имаш нужда от нещо. По всяко време, Лора — наистина.

— Благодаря.

Останала сама вкъщи, тя се огледа, за да види щетите, нанесени от полицаите. Отвсякъде бяха взети отпечатъци и на места още се виждаха остатъци от праха. Някои от нещата бяха разместени, но нищо не бе повредено. Разпределителят обаче го нямаше. Тя беше сигурна, че той вече е прилежно номериран и описан — доказателство по случай, който никога нямаше да стигне до съда. Тя затвори очи и си представи, човека, който бе направил това. От ръкава на сакото му липсваше едно копче.

— Разбрах посланието ти — прошепна тя — и можеш да вървиш по дяволите — добави решително.

Въпреки че вече беше късно и тя бе уморена, Лора реши да разчисти бъркотията, преди да си легне. Тъкмо оправяше хола, когато чу пред къщата й да спира кола. Тя машинално приклекна в опит да се скрие. Като се чувстваше като абсолютен глупак, тя запълзя към прозореца и предпазливо повдигна глава, за да надникне навън.

Пред гаража видя познатия силует на джип „Уагъниър“.

Еймъс. Естествено новината бързо се бе разпространила из полицейския участък. Лора се изправи и зачака почукването на вратата. Такова не последва.

Тя отиде в трапезарията, откъдето можеше по-добре да вижда колата. Светлината на уличната лампа бе достатъчна, за да види, че Еймъс все още седи в колата си. Осъзна, че той възнамерява да прекара нощта там. Тя въздъхна, остави парцала и излезе навън.

Той я наблюдаваше как се приближава към него, но не излезе от колата си. Лора отвори вратата и седна до него.

— Значи чу, а?

— Да. Защо не ми се обади? — попита той и я погледна.

— Не знам. Всъщност знам. Защото щеше да направиш това.

— Какво да направя?

— Да дойдеш, за да ме защитаваш.

— Извинявай. Не мислех, че това е нещо лошо.

— Не е. Но не е задължително да го правиш. Добре съм.

— Не, не си. Някакъв тип те преследва. Може да е опасен.

— Не мисля. Според мен просто се опитва да ме сплаши, за да престана да се занимавам със случая „Белю“.

— Така ли мислиш? Определено доста се е потрудил. Можеше просто да отправи няколко анонимни телефонни заплахи, но той е предпочел да разбие колата и къщата ти. Иска да ти покаже, че може да те хване, когато си поиска.

— И защо още не го е направил?

— Защото си играе с теб. Ще действа, когато той реши.

Лора поклати глава:

— Не мисля. Нищо няма да ми направи.

— Защо мислиш, че е свързано с убийството на Белю?

— А какво друго може да бъде?

— Какво друго ли? Според мен са налице всички белези на преследване със сексуални мотиви.

— Еймъс, моля те. Оценявам загрижеността ти, но в момента въобще не става въпрос за подобно нещо.

— Срещал съм се с подобни типове, Лора. Знам как действат. Извадил е разпределителя от колата ти. Ти си била абсолютно безпомощна. После го поставя на леглото ти. За какво мислиш, че става въпрос?

— Не знам, но не е свързано със секс. Може да го представя така, но просто се опитва да ме уплаши, а аз нямам намерение да се дам толкова лесно.

— Аз обаче съм уплашен. Като полицай се притеснявам за теб, Лора. И ако случайно се чудиш, в случая не става въпрос точно за теб. Бих бил точно толкова загрижен за която и да било жена в твоето положение.

— Много мило.

— По дяволите! Каквото и да кажа, все ще объркам нещо. Исках просто да разбереш, че сегашното положение няма нищо общо с отношенията ни. С това, което става между нас. С други думи, не е опит да се помирим.

— Благодаря ти за искреността — отвърна Лора, като безуспешно се опитваше да прикрие болката си от думите му.

— Майната му. И това не прозвуча добре. Нямах предвид, че не искам да опитаме отново, Лора. Просто в случая целта ми не е това.

Тя се засмя:

— Прекалено съм уморена за подобни обяснения. И ти ще бъдеш, ако останеш тук. Върви си вкъщи, Еймъс, добре съм. Ако чуя някой да се промъква в храстите, ще ти се обадя.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да остана. А ти се прибирай и се опитай да поспиш.

— Еймъс, няма да седиш цяла нощ в тази кола. Утре целият ще си схванат.

— Изборът си е мой.

— А какво ще правиш утре вечер, а вдругиден? Не можеш да живееш в колата си, глупчо.

— Прекарвал съм много нощи в значително по-малки коли.

Лора въздъхна. Ако се наложи, той бе готов и цяла седмица да стои изправен пред вратата й и тя го знаеше. Лора се предаде:

— Влез вътре. Ще можеш да ме пазиш по-добре, отколкото ако си отвън.

— Знаеш, че не мога да го направя.

— За Бога, имах предвид, че можеш да останеш в стаята за гости. И аз нямам намерение да се възползвам от ситуацията, за да се опитам да оправя нещата. А ако не влезеш, ще остана тук с теб. А ти знаеш, че мога да издържа повече от теб — заяви тя и му отправи многозначителен поглед.

Той се съгласи с доста по-голяма готовност, отколкото бе очаквала:

— Добре. В стаята за гости.

— Идеално. — Тя отвори вратата и слезе. Той я последва. Когато влязоха вътре, Лора заяви: — На леглото има чаршафи. Сега ще ти извадя и кърпи. Трябва ли ти нещо друго?

— Не. Изхвърлила ли си четката ми за зъби и самобръсначката?

— Разбира се, че не. Тук са. Все още не съм се отказала от нас, дори и ти да си го направил.

— Не съм.

Погледите им се срещнаха и за миг Лора си помисли, че ледът ще се стопи, но после и двамата отклониха очи.

— Добре — отсече тя. — Ще се видим сутринта.

Приготвиха се да си лягат от двете страни на затворената врата. Лора лежа будна дълго време, бореше се с изкушението да отиде на пръсти в стаята за гости и се чудеше дали и Еймъс е буден и дали и той мисли за същото. Тя силно удари с юмрук невинната си възглавница и стисна очи. Беше около три часът, когато най-после успя да заспи, а когато будилникът й иззвъня в седем, Еймъс вече бе излязъл, леглото му бе прилежно оправено, без никаква следа, че въобще е бил там… освен четката му за зъби до нейната.