Лелия Кели
Служител на правосъдието (17)

16

След един час Лора излезе от Съдебната палата. Кариерата й като помощник-областен прокурор бе сведена до съдържанието на един кашон и на найлонов плик. Тя ги хвърли в багажника на колата си и седна зад волана. Няколко минути остана неподвижна. Облекчението й се бореше с гнева. Тя не уважаваше Маршал и не искаше да работи за него, но все пак й бе неприятно, че я уволни?

Погледна часовника си. Беше ранен следобед. Имаше чувството, че по това време на деня би трябвало да е в кабинета си и да работи. Можеше да се прибере, но си помисли, че гледката на апартамента й на непознатата следобедна светлина ще я накара да се почувства неловко. Знаеше, че следващите дни и седмици ще има достатъчно подобни спокойни следобеди, но искаше да си спести поне този. Реши да отиде в къщата на Еймъс. Там поне ще може да се преструва, че е на почивка. Тя излезе на заден от познатия паркинг и пое на запад.

Когато след около два часа Еймъс се върна от работа, той с изненада откри, че Лора го чака в дома му. Бе седнала на люлката на верандата и лениво размахваше топка смачкана хартия пред възхитената котка.

— Какво правиш тук? — попита той изненадано.

— Нямахме ли среща?

— Да, но очаквах да се появиш доста по-късно. По-рано ли ви пуснаха днес?

— Така да се каже — заяви тя — аз съм в почивка.

— Какво искаш да кажеш?

— В постоянна почивка.

— Напусна ли? — изуми се той.

— Нямах тази възможност. Маршал ме уволни, преди да мога да му подам оставката си.

— Уволнил ли те е? — изненада се Еймъс и седна до нея. — Просто така ли? Защо?

— Във връзка с убийството на Белю, разбира се. За какво друго? Предполагам, че не си чул, че молбата на Крег Фанин за прекратяване на процеса бе удовлетворена.

— Чух, но вината не е била твоя. Защо му е да те уволнява за това? И Мередит ли изхвърли?

— Не. Само мен.

— Това е нечувано. Само защото си загубила някакво си изслушване.

— Ако трябва да бъдем честни, това не беше просто някакво си изслушване. Маршал твърдо бе решил да осъди Роланд Джарвис. Както и да е, той се ядоса не толкова на факта, че съм загубила, колкото на начина, по който съм го направила. Трябваше да го предвидя. Знаех си, че Маршал е просто поредният егоистичен шопар, правещ се на политик. И собствената си баба би пратил на електрическия стол, ако мислеше, че това ще му помогне на изборите.

— Така си е, но все пак реакцията му ми изглежда малко крайна. Репортерите ще го направят на пух и прах, когато разберат за станалото.

Лора поклати глава:

— Може би. Беше много ядосан. Според мен въобще и не се замисли за последствията.

— Какво всъщност си направила? И преди си го ядосвала, но досега не те е уволнявал.

— Ами — започна колебливо Лора и осъзна, че няма да й е лесно да го сподели с Еймъс, — може би най-точно би било да кажа, че причината бе, че загубих срещу Фанин. Маршал беше много ядосан, че Крег въобще се намеси в хода на делото.

— Разбирам, че е било доста дразнещо да си пъха носа в делото, но вината не е била твоя.

— Всъщност беше.

— Как така?

— Защото аз се обадих на Крег и го помолих да поеме защитата на Джарвис.

Еймъс рязко се изправи и люлката силно се разлюля. Котката уплашено избяга.

— Какво си направила?

— Обадих му се. Обадих се на Фанин. Ейвъри Даниълс се държеше съвсем неадекватно и аз реших, че някой нарочно натопява Роланд Джарвис, за да улесни преизбирането на Маршал и на кмета. А Ейвъри не вършеше никаква работа.

— И ти реши да поемеш нещата в свои ръце, така ли?

— Да. Виж, знаех, че ще се ядосаш, като ти кажа…

— И кога смяташе да ми го съобщиш?

— Скоро. С Крег мислехме, че ще е най-добре…

— Крег е мислел? Върхът. Вече приемаш съвети и от него.

— Еймъс, ситуацията беше изключително деликатна. Крег е най-добрият защитник в Атланта. Знаех, че ако има нещо нередно, той ще го открие.

— И какво толкова нередно откри той?

— Същите неща, които бях забелязала и аз. Същите неща, на които от толкова време се опитвам да накарам всички останали да обърнат внимание! Отпечатъците, неблагонадеждните свидетели… — само че никой не ме слушаше. Ако Ейвъри си вършеше работата поне наполовина, щях да си кажа, че Джарвис просто не е имал късмет. Но Ейвъри бе потънал в някакви фантазии за Върховния съд. Всъщност ти си прав — не трябваше да се обаждам на Крег Фанин. Не беше необходимо да замесвам най-добрия адвокат в Атланта. Общо взето, всеки с някакъв опит в съдебната зала и с уменията да събере две и две би свършил същата работа. Но съм доволна, че се обадих на Крег, и не съжалявам, че той разби случая ми на пух и прах.

— Твоят случай ли? Извини ме, но тук бяха замесени и други хора. Какво ще кажеш за Алекс Девъру и Карлтън?

— Опитах се, Еймъс. Наистина се опитах. Но Девъру бе твърдо решен да приключи разследването колкото се може по-бързо и да продължи нататък. А Карлтън все още е само младши следовател, да не споменаваме, че колкото и да ми е симпатичен, той не е с толкова широки възгледи, с колкото би трябвало да е един служител на реда. Още в началото на случая той вече бе предубеден срещу Лорънс Белю.

— Така ли? Е, тогава сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че сега и двамата са разследвани от Отдела за професионална етика.

Лора зяпна недоумяващо:

— Никога не съм си и помисляла…

— Не, разбира се, че не си. Въобще не ти е хрумвало, че си играеш с кариерата на две ченгета. Защото, каквото и да си говорим, ченгетата според теб са лошите.

— Не е честно — освен това не е и вярно! — извика тя, стана и за пореден път принуди котката да се скрие зад саксията. — Нито Крег, нито аз мислехме, че Девъру е подхвърлял фалшиви доказателства. Вярно е, че смятахме, че не се е постарал особено, но определено не искахме да го разследват.

— Ти може и да не си го искала, но приятелчето ти Фанин е знаело какво върши. Това определено ще е още един коз в негова полза, когато заведе граждански иск от името на Джарвис, а той със сигурност ще го направи.

— Сигурно. И защо не? В края на краищата, Еймъс, той наистина не го е направил. Не е убил Лорънс Белю.

— И защо, по дяволите, си толкова сигурна?

— Вече ти казах. Доказателствата сочат в друга посока.

Еймъс изсумтя:

— Доказателствата. Не мислиш ли, че Алекс Девъру разбира малко повече от доказателства от теб?

— Естествено. Момчетата от лабораторията също. А те и двамата смятаха, че в този случай има нещо гнило.

Еймъс махна с ръка:

— Какво пък разбират те? Отпечатъците и влакната далеч не са най-важното. В едно разследване има много повече. Известно време работих като следовател и бях искрено благодарен на хората, които стояха над микроскопа и анализираха всяка прашинка, но повечето престъпления, които лично аз съм разследвал, бяха разкривани единствено благодарение на инстинкта на следователите. И на късмета.

— Добре тогава. Помисли за фактите, с които са разполагали следователите в този случай. Какво ще кажеш за свидетелите? Не можеш да отречеш, че лъжеха.

Той сви рамене:

— Няколко мръсника се опитват да се докопат до паричната награда. Това не значи, че Джарвис е невинен.

— Не, не значи. Но откъде са знаели всички подробности? И къде са се покрили — защо Крег не е успял да ги намери?

— Какво те кара да си толкова сигурна, че не ги е намерил?

— Е, сега ти говориш глупости — ядоса се Лора. — Защо му е на Крег да укрива свидетелите? И за твоя информация, бе наел Кени да ги намери.

Еймъс отново сви рамене:

— Знам само едно — за нищо на света не бих се доверил на Крег Фанин.

— Значи той е човекът, който стои зад всичко, така ли? Ти ме обвиняваш, че съм предубедена към ченгетата. Ако е така, ти пък си предубеден към адвокатите.

— И защо да не съм? На работа непрекъснато се засичам с него. Ако му се плати достатъчно, би продал и майка си.

— Точно като мен, а? Разбира се. Това обяснява защо се съгласих на два пъти по-ниска заплата, за да работя в прокуратурата. Много се радвам, че заговорихме за това. Добре е да знам какво мислиш за мен.

— Не за теб, а за професията ти. За съжаление така се случи, че се влюбих в теб.

— Да, наистина е за съжаление. Мога ли да добавя, че изключително добре изразяваш любовта си? Еймъс, държиш се с мен като с враг. Не забравяй, че се предполага да сме от един отбор. Би трябвало да работим заедно, за да заловим лошите.

— Не аз, а ти си го забравила. Ти си се обадила на Фанин и сега професионалната кариера на Алекс Девъру е в опасност. Карлтън ще се оправи. Както каза, той е само младши следовател. Но не мисля, че след това ще изпитва особено топли чувства към теб.

— Лошо. Аз го харесвам и го смятам за приятел. Но и ти и Алекс, и Карлтън трябва да разберете, че не се захванах с това, за да предизвикам разследване на ченгета. Исках да започне разследване на престъплението.

— Сигурен съм, че точно това е смятал, че прави и Девъру — отбеляза замислено Еймъс.

— Може би. Но работата на детектива не е като да работиш на поточна линия. Изпълнението на нормата не е най-важното. Ако беше отделил малко повече време…

— Щеше да започне да мисли като теб — довърши изречението й Еймъс. — Нищо не си научила, Лора. Ти си взела решение още преди да започнеш да работиш по случая. Пренебрегваш всеки факт, който не съвпада с твоята версия за случилото се. И ако не можеш да накараш всички да мислят като теб, започваш да ги смяташ за врагове.

— Просто посочвам пропуските им и се опитвам да разбера действията на лошите. По дяволите, ако бях играла по правилата, убиецът на Лорънс Белю щеше да се измъкне безнаказано.

— И откъде знаеш, че не се е измъкнал безнаказано именно благодарение на твоята безумна намеса?

— Безумна намеса ли? Извинявай, но определението ти не ми харесва. Едва ли бих се опитала да проваля собствения си случай.

— Но го направи. Обади се на най-големия задник в щата. И за огромна изненада той се появява с група свидетели, оспорващи показанията на намерените от полицията очевидци.

— Да не искаш да кажеш, че Крег е накарал свещеника да лъжесвидетелства? А богобоязливите лелки?

— Струва си да се замислиш над тази възможност.

— Моля ти се. Защо им е да лъжат?

— А защо не са се появили по-рано? Виждаш ли, когато Алекс Девъру намира свидетел, ти го подозираш в измама. Но когато Фанин се появи с някого — това е светата истина.

— И защо му е на Крег да залага на карта кариерата си и да търси лъжесвидетели?

— За да спечели пари от споразумението с градската управа. Ти просто му предостави подходящата възможност.

— Глупости. Крег си има достатъчно работа. Просто беше притеснен от това, което му разказах.

— Хайде, бе. Той никога не е бил притеснен за каквото и да било в живота си. Той е абсолютна отрепка.

— Предполагам, че и аз съм такава. Адвокатска отрепка. Учудвам се, че ме изтърпя толкова дълго.

— Нямах избор. Влюбих се в теб.

— Горкичкият! Колко ли си страдал! Предполагам, че трябва да ти благодаря, че си преодолял изконната вражда между ченгета и адвокати.

— Стига, Лора. Мисля, че е най-добре да прекратим разговора, докато се поуспокоим.

— Аз съм напълно спокойна. И съвсем ясно разбирам думите ти. Искаш да пожертвам някой си Роланд Джарвис за висшето благо и доброто име на полицейското управление на Атланта.

— Глупости. Нищо подобно не съм казвал.

— Но така прозвуча — заяви тя. Котаракът се промуши между краката й, сякаш се опитваше да я накара да остави празните разговори и да се заеме със сериозната задача да го забавлява.

Еймъс поклати глава:

— Както обикновено чуваш само каквото си си наумила. Наистина го правиш. Блокираш всичко, което противоречи на вече изграденото ти мнение.

— Не го правя. Ако го правех, нямаше да съм добър адвокат.

— Напротив, именно това те прави добър адвокат. Но и преди съм ти го казвал, така че няма защо да се сърдиш, от теб не би излязло ченге.

— Съгласна съм — кимна Лора. — От мен не става полицай. Просто не мога да им сложа белезниците, да им лепна етикета и да мина към следващия случай. Може да ти прозвучи глупаво, но аз искам да разбера истината.

— Наистина звучи глупаво за човек, който работи с Крег Фанин. Той се интересува от истината точно толкова, колкото аз от немски опери.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за Фанин? За твоя информация, той мисли, че си много свестен. Не те смята за враг.

— Сигурно трябва да се почувствам поласкан. А може би — след като Фанин ме харесва, значи не си върша работата както трябва.

— Достатъчно. Отивам си вкъщи.

— Идеята не е лоша. Най-добре да се свием в леговищата си и да се успокоим. След ден-два ще ти се обадя.

— Не се притеснявай — отвърна тя. — Довиждане, Котко. — Тя му обърна гръб, за да не види напиращите в очите й сълзи. Не погледна назад, въпреки че знаеше, че той стои на верандата и я наблюдава как стига до колата си, качва се в нея и се отдалечава.