Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уолт Флеминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer View, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ридли Пиърсън. Смъртоносна гледка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-260-755-7

История

  1. — Добавяне

Понеделник

8.

— Продължавай да опитваш — каза Уолт на секретарката си Нанси в телефонната слушалка, заклещена под брадичката му, докато се мъчеше да напъха едно малко краче в тесен ботуш, коленичил на пода в кухнята.

— Стяга ми — оплака се дъщеря му.

— Напъни малко — отвърна той.

— Аз ли? — попита Нанси от другия край на линията.

— Не. Говорех на Емили. А ти продължавай да търсиш Марк. Искам да го чуя веднага щом успееш да се свържеш с него.

— Разбрано.

Той затвори и остави телефона на кухненската маса, за да възобнови битката си с ботушите. Улисан с проблемите покрай бурята, така и не намери време да поднови зимния гардероб на момичетата. Сега бързаше да ги облече и напъха в колата навреме, иначе всички щяха да закъснеят. Поне успя да си открадне четири часа сън.

— Какво ще кажеш да полея крака ти с течен сапун? — попита Уолт, стиснал ходилото й в ръка. — Дали ще успеем да го напъхаме?

Погъделичка петата й и Емили изписка. Как ставаше така, че тя имаше гъдел, а Ники — не. Във всяко друго отношение двете бяха напълно еднакви. Докато над дясната вежда на Ники не се появи малка бенка, дори родителите им едва ги различаваха.

— Неее! — ухили се тя.

— Зехтин?

— Неее!

— Сопол?

Емили вече се превиваше от смях — същинско кудкудякане от сърце и душа, което действаше заразително на всички около нея. Само след секунди двамата вече се търкаляха по пода, докато Ники стоеше встрани, усмихвайки се насила. Тя преживя най-тежко внезапното напускане на майка си. Именно за нея се тревожеше Уолт през безсънните си нощи.

Сутрешният доклад на Нанси бе типичен за нощ по време на снежна буря: пет катастрофи на магистралата в ранните часове на деня, нито един загинал; пет съставени акта за шофиране в пияно състояние; счупен прозорец в магазин за ски екипировка, в момента течеше инвентаризация; седемнайсетгодишно момиче, обявено за издирване по сигнал от родителите.

Няколко месеца по-рано не му се бе налагало да слуша доклада на Нанси по телефона, защото по това време вече седеше на бюрото си. Яд го беше на Гейл за това, че обърна цялото му добре планирано ежедневие нагоре с краката. Нямаше нито една пукнатина в семейния им живот, която да не беше пропита и заразена от нейната изневяра. Явно кризата на средната възраст я бе подтикнала да докаже на себе си, че все още е привлекателна, без да се замисля какво причинява по този начин на семейството си.

С помощта на Нанси Уолт успя да организира екип от дванайсет души, които да възобновят операцията по издирването на изчезналия скиор. Дължеше го на Марк Ейкър и на разследването по повод смъртта на Ранди. Уолт бе единственият професионален следовател в радиус от сто и петдесет километра и в качеството си на такъв помоли за допълнителни подробности по случая с изчезналото момиче. Нанси му разказа, че Кайра Тулевич е присъствала на сватбено тържество, после отишла да пийне с приятели и оттогава не се е прибирала. Уолт подозираше, че по-късно през деня момичето ще се прибере вкъщи, залитайки, но предпочете да приеме случая като престъпление, за да се почувства щастлив, ако се окажеше иначе.

— Не мога да затворя ципа на якето си — оплака се Ники без следа от усмивка на лицето си.

— Добре, добре. — Кракът на Емили най-после влезе в ботуша. Малка победа. Опита да се пребори и с ципа на Ники, но тя беше права: якето й просто вече не я побираше. — По дяволите!

— Татко ругае — обяви на всеослушание Ники.

Този път и двете момичета се изкискаха.

— Татко е уморен. Казах го, без да искам — оправда се Уолт.

Лиза, детегледачката, щеше да ги прибере от училище и да приготви вечеря. Работеше за твърда сума на ден, а не на час, и вършеше куп извънредни неща — от прибиране на дрехите от химическо до пазаруване в супермаркета — без да му иска допълнително заплащане. Именно тя направи превръщането му в самотен родител нещо напълно постижимо, въпреки че той имаше да учи още доста неща в тази област. Непрекъснато имаше чувството, че се проваля, независимо от усилията и грижите, които полагаше. Поставяше си твърде високи летви, които не можеше да прескочи, и най-лошото в цялата работа бе това, че момичетата сякаш усещаха безсилието му.

Нямаше какво повече да направи за якето. Трябваха нови зимни екипи. Опита с тик-так копчетата, ала успя да се справи само с двете по средата.

— Готово.

— Но ципът ми е разкопчан.

— Засега ще остане така.

Суматохата около ципа извика в съзнанието му тялото на Ранди Ейкър, положено в чувал за трупове. Почувства се гузен, че не тъжи достатъчно за загубата му. Наистина го болеше за Марк, но изпитваше трудност да приеме смъртта на жертвата лично. Това чувство му беше чуждо. Прие по подобен начин дори преждевременната смърт на Боби. Скърбеше не за мъртвите, а за живите.

— Не искам да го обличам, ако не е закопчано — каза Ники.

— Недей. Моля те, недей. Не и тази сутрин. Става ли? Трябва да тръгнем веднага, иначе ще закъснеете. После ще го оправим. Може да се разходите с Лиза по магазините. — Мислеше си какви безумни цени имаха зимните екипи за деца. Щеше да извади късмет, ако откриеше нещо в нейния размер от магазина за дрехи втора употреба „Сутерен Баркин“.

Въпреки добрите си намерения, по време на краткия път към Основно училище „Хейли“ вътрешният му гняв успя да прерасне в заслепяваща ярост. Гейл бе изтъкнала цял куп причини за желанието си да го напусне — дългите часове в службата му; естеството на работата му и страхът, в който професията му я принуждавала да живее; безпочвената й ревност към други жени, — но и двамата знаеха истинския проблем: двете момичета на задната седалка. Майчинският й инстинкт не само не се разви; той просто не се появи изобщо. Уолт бе свидетел на плахата проява на майчински чувства в началото и постепенното им изчезване с времето. Година след година тя преживяваше загубата на свободата си все по-тежко и това я изпълваше с неприязън. С едно дете може би щеше да успее да се справи, ала нуждите на две се оказаха твърде много за нея. Когато първоначалното й безсилие прерасна в яд, с прояви на истерични крясъци и заплахи към децата, граничещи с малтретиране, тя направи единствената възможна стъпка — намери повод да се махне от къщата. Използва връзката си с Томи Брандън както за заблуда на съседите и приятелите, така и за да възвърне самочувствието си; ала Уолт подозираше, че провалът й като майка щеше да я лиши и от оскъдните шансове да намери мечтаното от нея щастие. Колкото до него, каквито и чувства да бе изпитвал към нея, те постепенно бяха изчезнали заедно с невъзможността й да се справи. Накрая той осъзна, че всъщност така и не е успял да я опознае истински. Вече нямаше значение, че допълнителният товар на самотното бащинство изцеждаше силите му. Нямаше значение, че липсата й оказваше влияние върху всеки момент от живота му, върху всяко негово решение, дори върху дребни неща като сутрешното водене до училище. Връзката им беше изчерпана. Разводът бе неизбежен и той отново си припомни, че бяха длъжни да приключат с това като цивилизовани хора: момичетата трябваше да се предпазят на всяка цена.

* * *

Щом стигна до управлението — безлична едноетажна сграда, отделена с навита на спирала бодлива тел от двора на затвора в задната част — той прогони Гейл от мислите си с надеждата, че Нанси е успяла да открие Марк, както и някаква информация относно изчезналото момиче.

Ала вниманието му бе привлечено от Томи Брандън и още двама полицаи от другата страна на улицата. Светлините на единия от патрулните автомобили проблясваха.

Уолт паркира и се запъти към тях със свито сърце. Лудият Дийн Фалко бе завързан с вериги към едно дърво.

— Овцете загиват! — крещеше Фалко към Уолт. — Околната среда е убиец. Всички корпоративни спекуланти на бесилото!

Фалко бе арестуван и съден за подобни деяния поне шест пъти. Обикновено събираше малка група, която да подкрепя изявите му, само че през летните месеци, а не при минусови температури като сега. Дебелата верига бе заключена със здрав стоманен катинар, дяволски труден за рязане. С кислородно-ацетиленова горелка щяха да повредят дървото. Този път Фалко се бе постарал в избора на бойни средства за каузата си.

Взе отново да крещи посланието си, още по-силно — животни в опасност, замърсяване на околната среда — което накара Уолт да хвърли поглед през рамо, за да провери дали се е насъбрала публика.

Видя Фиона със снимачната й техника и една репортерка — Сю Бейли.

Двете пресякоха улицата, едва сдържайки усмивките си. Всички познаваха Дийн.

Фалко опъна веригите като същински мъченик.

Брандън говореше по мобилния си телефон с „Елби автомобили и гуми“, в опит да осигури портативна режеща горелка; обикновен трион нямаше да им свърши работа в случая.

Бащата на Уолт — Джери — обичаше да се заяжда със сина си относно дреболиите, с които му се налагаше да се занимава като шериф. Въпреки славата си на притегателна ски дестинация за богатите и известните, Сън Вали все още бе спокойно градче с ниска криминална активност. На първа страница на „Ууд Ривър Джърнъл“ често можеха да се видят статии за стадо овце, препречило движението на магистралата, или за разбит монетен автомат за дребни стоки в Клуба на пенсионерите. Джери Флеминг си умираше от удоволствие да ги коментира. Точно по тази причина Уолт се надяваше да не попада в никоя от снимките към репортажа. Джери имаше абонамент и за двата местни вестника — „Маунтин Експрес“ и „Ууд Ривър Джърнъл“.

Уолт се наведе към ухото на Фиона:

— Знам, че не съм ти шеф — каза, — но ще съм ти много благодарен, ако ме няма на снимките.

— Читателите са твои бъдещи избиратели — подсказа му тя.

— Ще изглеждам така, сякаш по цял ден се занимавам с хора, дето нямат какво друго да правят, освен да прегръщат дървета — отвърна той. — Ако го арестувам, значи не ми пука за околната среда; ако го оставя да вика, значи съм ревностен либерал.

— Защо просто не го подпалиш? — предложи тя.

Уолт се разсмя спонтанно, после прикри уста с длан.

— Звучи разумно.

— Не, по-добре го зарежи тук и не прави нищо, как мислиш?

— Разсъждаваш като ченге — отвърна той.

— Ще му замръзне задникът и ще остане без публика за проповедите си.

— Май ще те послушам — каза той и стисна леко ръката й над лакътя; фина, стегната ръка.

После тръгна към управлението.

Нанси го посрещна с мрачен поглед.

— Удрям на камък с Марк — каза тя.

— Мобилният?

— Не отговаря.

— Служебният?

— Отварят чак в десет. Звъннах на телефона им за спешни случаи. Жената, която вдигна, не го е чувала от вчера. Припомни ми — не че имаше нужда — колко близък е чувствал брат си. Предположи, че може би не иска да го безпокоят днес.

— Съмнявам се.

Въпреки планините от документи, Уолт обожаваше кабинета си. Можеше да хлопне вратата и да се изолира от света. Само дето напоследък, благодарение на Гейл, често се улавяше, че просто седи зад бюрото си и гледа в една точка пред себе си.

— Нещо ново за булката беглец?

Шаферка — поправи го Нанси. Седнеше ли зад бюрото си, не оставаше и следа от чувството й за хумор. — Казва се Кайра Тулевич. Още не се е прибрала.

Уолт взе решение.

— Отивам у Марк — каза той.

— Звънях и на домашния му телефон — припомни му тя. — Ако искаш, можем да пратим полицейска кола.

— Не, ще отида сам.

Преди да тръгне, Уолт даде на Нанси списък със задачи: искаше подробна информация относно Кайра Тулевич — приятели, гаджета и останалите шаферки; искаше да знае защо Центърът за спешни повиквания още се бавеше да им предостави номера, от който бе подаден сигналът, изпратил екипа на Службата за издирване и спасяване към билото на Галена; искаше и снимки от Фиона на отпечатъците от автомобилни гуми.

— Снимките са тук — каза Нанси. — Току-що мина да ги остави. — Подаде му кафяв хартиен плик и Уолт надникна вътре, за да провери съдържанието му.

— Ако ти остане минутка, звънни, моля те, в „Сутерен Баркин“ и питай дали имат детско зимно яке. Размер като за Ники. С цип, не с копчета.

* * *

Уолт шофираше по петкилометровия път между Сън Вали и северния окръг Старуедър и попиваше с поглед искрящия на слънцето тих снеговалеж. Ясно синьо небе. Покрити със скреж ели, свели клони към земята.

Магистрала 75 пълзеше в посока север-юг в продължение на трийсетина километра напречно през долината. Това бе единствената пътна артерия, свързваща трите основни града — Белвю, Хейли и Кечъм/Сън Вали. През по-голямата част от пътя по южното лице на планината нямаше дървета. Покрита с пухкав бял сняг, като огромна къделя захарен памук, тя имаше V-образна форма; Сън Вали се намираше близо до върха, сочещ на север. Десетки по-малки пътища, осеяни с имения за милиони долари, водеха на изток или запад от гръбнака на магистрала 75.

Уолт насочи служебното чероки надолу по хълма през трепетликова горичка. Старуедър се простираше като огромна елипса между дърветата.

Алеята пред къщата на Ейкър не беше почиствана. Снегът влизаше в ботушите на Уолт и се топеше около глезените му. Многобройните следи от автомобилни гуми, водещи към къщата и обратно, предполагаха движение на превозно средство в много ранен час от деня. Когато Уолт се прибра вкъщи малко след два часа сутринта, все още валеше стабилно. Дирите, които следваше в момента, бяха оставени по някое време преди три след полунощ, когато бурята бе утихнала напълно.

Алеята завиваше и извеждаше до скромна дървена къща на един етаж и таванска пристройка с комин от речен камък. Близо акър гора около къщата бе разчистена и по спомени от многото летни вечери, прекарани на задната веранда, Уолт знаеше, че тя гледа към малка морава край брега на река Биг Ууд.

Над главата му прелетя сврака и кацна между него и къщата, после литна отново. Зад прозорците не се забелязваше никакво движение. Два прожектора на покрива близо до гаража бяха оставени включени. Лампата над входната врата също светеше. За сметка на това вътре беше тъмно. Уолт усети нещо тревожно в обстановката. Възможно бе, разбира се, опечаленият Марк Ейкър да е изключил всички телефони и да е легнал да спи. Възможно, но малко вероятно.

Покрай професията си на ветеринарен лекар Марк живееше със смъртта. Независимо как се чувстваше в този момент, той не беше човек, който би се скрил от света. А дори и да е имал нужда да остане сам за известно време, Франсин щеше да поеме обажданията.

Шерифът звънна на входната врата, но никой не му отвори. Може би бяха тръгнали на юг към родителите на Марк и семейното ранчо.

Уолт заобиколи къщата и надникна през прозореца на кухнята. Похлопа силно по френските прозорци на всекидневната. Вътре нямаше и следа от живот.

Натисна бравата на задния вход. Заключено. Опита пак и впери поглед в нея.

Марк никога не заключваше вратите си. Фактът, че сега го беше сторил и очевидно бе напуснал града — посред отвратителна нощ като тази — му подсказваше, че тук имаше нещо доста гнило. Не отговаряше и на мобилния си телефон — а работеше на повикване денонощно.

Колкото повече разсъждаваше Уолт, толкова по-голямо ставаше безпокойството му. Предишната нощ Марк бе повдигнал въпроса за политиката, и то с мъка. Те никога не говореха за политика. Случайно съвпадение или не? Дали имаше нещо общо с Ранди?

Уолт се върна до колата и приседна на задната броня, за да изтърси снега от ботушите и чорапите си.

Слуховете за Ранди сигурно имаха нещо общо с бракониерство в големи мащаби. Нарушенията на правилата за лова се поемаха от Защита на рибата и дивеча, затова Уолт не бе предприел нищо.

Мълвата несъмнено бе стигнала и до ушите на Марк, а нищо чудно да знаеше нещо и за съучастниците на Ранди. Дали не се бе покрил в опит да предпази честта на семейството?

Или пък, доколкото го познаваше, възнамеряваше да се справи с проблема сам?

Политика?

Уолт седна отново зад волана. Този път настъпи газта по-силно, твърдо решен да отклони приятеля си от желанието за отмъщение, въпреки че нямаше идея откъде да започне.