Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (34)

33.

Черният кадилак „Ескалейд“ спря пред електронно охранявания портал на имението на Роджър Хилабранд. Фиона Кеншоу хвърли последен поглед на грима си в огледалото за обратно виждане на своето субару и видя лицето на предател. Бе приела поканата на Хилабранд за обяд, макар да усещаше, че не бива да го прави. Преоблича се три пъти, докато накрая се спря на сини джинси, яркочервена вталена риза, която чудесно контрастираше с тъмния цвят на очите и косата й, и черен пуловер с лодка деколте. Отгоре си сложи палтото от овча кожа, най-ценната й — и най-скъпа — дреха. Вниманието, с което избра облеклото си, й подсказа, че несъзнателно се опитва да го впечатли — сигурен признак за собствената й уязвимост. Излезе от колата си и се запъти към кадилака с ясното съзнание, че не е особено доволна от себе си.

Шофьорската врата се отвори и отвътре излезе Шон Лън. Определено му липсваше ентусиазъм. Тя ускори крачка, за да му спести задължението да й отваря вратата. В определени случаи подобен кавалерски жест бе проява на уважение, но имаше и моменти, в които действаше унизително. Лън не го правеше заради нея, а защото работата му го изискваше. Именно затова Фиона побърза да го изпревари.

— Аз ще отворя, благодаря — каза тя.

Лън изобщо не се впечатли и незабавно се върна обратно зад волана.

Фиона отвори вратата на огромния джип и погледна надолу, за да открие стъпалото. Онова, което видя там, я накара да замръзне. Кал. Сивкавокафява кал.

Настани се на седалката, чудейки се дали Лън е успял да забележи изненадата й. Калта нямаше да й направи впечатление, ако наскоро бе имало затопляне и снегът по пътя към планинското имение се бе разтопил. Само че случаят не беше такъв. Още повече, че не можеше да сбърка характерния й цвят.

Шон говореше. Казваше й нещо. Тя изобщо не го чуваше. Мислите й бяха насочени изцяло към тази кал. Същата неестествено сива, противна кал, която откриха по обувките на изнасиленото момиче Кайра Тулевич. Фиона имаше око на фотограф и нямаше как да я сбърка. Разпознаваше цветовете като художник. Може и да не беше същата кал. Но ако беше?

— … как мислиш? — Последната част от изречението му най-после стигна до съзнанието й.

— Извинявай, би ли повторил?

— Няма значение.

— Не, моля те.

— Нищо особено. Говорех за времето. Чудех се дали ще се затопли отново, или зимата просто подрани.

— Направо си е зима според мен — каза тя.

— Да не би да карам твърде бързо? — попита той, щом улови тревожното й изражение в огледалото, и отпусна педала на газта.

Частният път криволичеше нагоре по стръмния хълм. Лън бе минавал по него стотици пъти и високата скорост не го притесняваше. Човек действително можеше да се изправи на нокти на някои от завоите, въпреки че умът й бе зает със съвсем други мисли.

— Не… не. Всичко е наред.

— Може би не е редно да го казвам, но това — тази покана за обяд — е нещо много нетипично. В случай че се чудиш. Не се сещам кога за последен път господин Хилабранд е канил жена в къщата на обяд.

— Толкова неспокойна ли изглеждам? — попита тя.

— По-скоро умислена.

— Наистина е малко необичайно — съгласи се Фиона. — Обяд в дома му, вместо в ресторант. — Но Лън я бе усетил съвсем правилно; съзнанието й се опитваше да открие отговор на въпроса как тази кал се бе озовала върху стъпалото на кадилака.

— Когато се храни в града, няма нито минута спокойствие. Той познава всички и всички го познават. Освен това много обича да се фука с имението си. Ако искаш да спечелиш симпатиите му, похвали го за къщата.

Фиона се запита дали част от задълженията на Лън не беше предварителното размекване на потенциалните завоевания на Хилабранд. Защото внезапно се почувства точно така. След дълга вътрешна борба със себе си относно поканата му за обяд какви ли сигнали му изпращаше сега, когато я бе приела?

— Мислиш ли, че черните пътища ще се разкалят, или ще останат заледени през цялата зима? — Положи усилие да имитира най-обикновено любопитство. Той не отговори веднага и тя побърза да замаже положението: — От време на време ходя на езда и черните пътища — като Лоуър Бродфорд в Белвю — са идеални за целта.

— Ако е все тъй студено, не виждам как ще се разкалят.

— Така си е.

Фиона се запита колко от служителите на Роджър Хилабранд шофираха кадилака. Някой от тях може да е пътувал до същия район, където е било изнасилено момичето. Мълчанието в колата ставаше все по-неловко. Дали въпросът й го бе направил подозрителен, или просто нямаше какво повече да си кажат?

Когато автомобилът най-после спря, Фиона нарочно изпусна дамската си чантичка, докато отваряше вратата. Наведе се да я вземе и бързо отчупи парченце от калта по стъпалото. После го пусна в един от външните джобове на чантата. Изправи се и й се стори, че Лън гледа право към нея. Дали бе забелязал какво точно прави?

Опита се да прикрие вълнението си и започна да му говори колко се притеснява от срещата с Хилабранд. Лън не каза нищо.

Всъщност поканата за обяд вече не я вълнуваше чак толкова. Мислеше си за парченцето кал в чантата си. Нямаше търпение да се върне обратно в колата си и да се свърже с Уолт по най-бързия начин.