Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уолт Флеминг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer View, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Ридли Пиърсън. Смъртоносна гледка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-260-755-7

История

  1. — Добавяне

Неделя
Рано сутринта

38.

Уолт рязко похлопа с месинговото чукче по входната врата. Въпреки че работата му налагаше чести съприкосновения с богатството и лукса, така и не успя да свикне с това. Тъкмо обратното — парадната пищност на ранчото и потомственото благосъстояние, което символизираше, го отблъскваха.

Брандън се местеше от крак на крак на верандата, опитвайки се да се сгрее.

— Сигурен ли си за това, шерифе? Почти три сутринта е.

— Нямам намерение да идваме пак по светло.

— Не се обиждай, но не ухаеш особено приятно.

Уолт удари още веднъж с чукчето — месингов каубойски ботуш — по вратата.

Стояха под стряхата на верандата и не видяха светването на лампата в една от спалните на втория етаж, но снегът зад тях се озари от отражението на прозореца и Уолт отстъпи назад.

Входната врата изтрака и се отвори.

Сенатор Джеймс Пийви носеше джинси и обърнат наопаки пуловер. Лампата на верандата блесна в лицето му и той присви очи. На темето му се ветрееше бял кичур оредяла коса, който обикновено стоеше скрит под вечната му каубойска шапка.

— Шерифе? — Удивление. — Помощник-шерифе?

— Можеш ли да ни отделиш една минута? — попита Уолт.

— Идваш по никое време и смърдиш ужасно. Очевидно е важно — отвърна Пийви и отвори широко вратата. — Влизайте.

Фоайето приличаше на музейна зала. Пийви ги покани да седнат. Уолт предпочиташе да остане прав, но все пак се настани на малко канапе, тапицирано в синьо кадифе с яркочервени ширити. Брандън приседна в края на пейката пред пианото, с лице към просторното помещение. На прозорците — от стъкло, осеяно с въздушни мехурчета и други несъвършенства — висяха фини завеси.

Пийви остана прав; факт, който вбеси Уолт. Сенаторът очевидно го усети, седна на синьо-бял люлеещ се стол и започна да се поклаща леко напред-назад.

— Е?

— Какво би могло да накара Лон Бърни да изгори петдесет глави добитък? Овце. И защо посред нощ?

Политическата кариера на Пийви в комбинация с времето, прекарано в дълбоката пустош на долината, го бяха дарили с необикновено изразително лице — благо, любезно, дори красиво. Даже в полубудно състояние сенаторът притежаваше спокойствието на свещеник и хладнокръвието на лекар.

— Искаш да говорим за овцете на Лон Бърни? — изненадано го погледна той.

— Нямам намерение да заобикалям проблемите. Животът на Марк Ейкър е в опасност. Има нещо гнило тук и преди да съм се гмурнал в мътилката, исках да ти дам възможност да ми кажеш какво става.

— Посещението ти е продиктувано от дълбока загриженост, така ли да го разбирам? В три часа сутринта?

— Удобно време.

— Не бих казал.

— Радиационна зараза — каза Уолт.

Пийви свъси вежди — по лицето му се четеше единствено изненада.

— Господи, каква е тази воня?

— Хайде, Джеймс, подскажи ми — рече Уолт. — Какво става тук?

Ти твърдиш, че става нещо.

— Поканата да замина за Вашингтон. Ти си го уредил. Защо?

— Защото смятам, че си недооценен, Уолт. Понякога успяваме да контролираме събитията в живота си, друг път не. Вицепрезидент Шейлър има огромно желание да изявиш способностите си на национално ниво. Не си мисли, че заслугата е изцяло моя. Имаш повече приятели, отколкото предполагаш.

— Един от тях е мъртъв. Друг е в неизвестност.

Неловко мълчание. Пейката пред пианото изскърца под тежестта на Брандън.

— Викал си Марк да се погрижи за овцете ти.

— Това вече го обсъдихме.

— Първоначално смятах, че проблемът е в сеното или зърното. Или пък луда крава, нещо такова. Оказва се, че е водата.

Пийви помоли да остане насаме с Уолт, ала шерифът нареди на Брандън да не мърда от мястото си. Трябваше му свидетел на разговора и го заяви на сенатора. Пийви направи гримаса — нещо средно между възмущение и примирение.

— Шерифе, ако ще ме обвиняваш в извършването на конкретно престъпление, моля, направи го. В противен случай…

— Джеймс…

— Разбирам тревогата ти за Марк Ейкър. Споделям я. Не знам нищо относно изчезването му. Чуваш ли ме, Уолт? Нищичко. Колкото до предположението ти… по другия въпрос… ето какво ще ти кажа: когато един фермер загуби една-две глави добитък, джобът му олеква. Но това, което ми разправяш за Лон — двайсет и пет, петдесет глави — тук вече не говорим за удар по джоба, а за опасност от банкрут. Казано в цифри — четирийсет и пет хилядарки, а като добавим и загубата от неродените агнета, вероятно сто хиляди, грубо пресметнато. Помисли в какво се забъркваш, Уолт. Хубаво помисли. Твърде непредпазлив подход. Мислиш си, че поканата ти за Вашингтон ме облагодетелства по някакъв начин. Ами ако аз или пък някои високопоставени личности се опитваме да те предпазим? Не допускаш ли, че може да си го разтълкувал погрешно?

— Ако е налице престъпление, значи ти си жертва — Лон Бърни е жертва. Защо мълчиш тогава? Как изобщо можеш да си траеш?

Сенаторът вдигна вежди.

— Такова е твоето обяснение, не моето.

— А какво е твоето тогава?

— Нямам такова. Не ми е нужно.

— Марк е дошъл в тези ферми заради болни овце. Открил е радиационно отравяне на водата. Работил е по проблема встрани от ветеринарната клиника, защото е наясно с политиката. Опита се да ме предупреди във връзка с политиката.

— Ти обаче не се вслушваш.

— Все едно не говориш ти, сенаторе. Познаваме се от цяла вечност. Смятам, че сме приятели — каза Уолт.

— Ако знаех нещо за Марк Ейкър, щях да ти помогна. Обаче не знам.

Двамата приковаха очи един в друг.

— Никой няма да ти помогне. Опитвам се да те предпазя, шерифе. Замини за Вашингтон.

— Да ме предпазиш? — Лицето на Уолт пламна, а гласът му отекна в просторната стая.

— Лонбърниевците на този свят създават свои собствени закони. И двамата с теб знаем, че една полицейска значка не значи кой знае колко в тази долина. Каква ирония — при положение че и двамата с теб сме служители на закона. Но тук е различно. Знаеш го. Всичко е точно като преди сто години, ако изключим превозните средства.

— Може да са подкупили местния шериф, само че аз не съм местният шериф.

— Няма да е зле да не го забравяш.

Уолт се изправи, пристъпи заплашително към невъзмутимия Пийви, но бързо се овладя.

Брандън се надигна от пейката.

— Може би ако откриеш Марк Ейкър, ще намериш и търсените от теб отговори. Не знам дали е така. Но докато го издирваш, излагаш себе си на риск, Уолт. Вслушай се в думите ми. И то добре. Тази част на долината е опасна за теб. Иди си вкъщи. Стой си от твоята страна на планината. Тук няма да намериш нищо повече от неприятности.

— Но ако си в ролята на жертва, защо не се оплачеш? — повтори Уолт, вече ядосано. — Откога някой е в състояние да заплашва Джеймс Пийви?

Сенаторът не каза нито дума повече. Лицето му не изразяваше примирение, а решителност, което накара Уолт да се почувства объркан.

Домакинът отиде до вратата и широко я отвори. По-студена нощ Уолт не помнеше да е имало някога.